Главният идеолог на нацизма Алфред Розенберг взема част от съкровището от Малая Перешчепина уж за да го опази. След войната следите на безценните артефакти се губят.
Съкровището на Кубрат или както още е известно съкровището от Малая Перешчепина е най-значимото българско съкровище. То е и най-голямото ранно-средновековно съкровище и се състои от стотици златни и сребърни предмети.
Значението му се определя от факта, че вещите в него доказано са принадлежали на хан Кубрат. В него са дешифрирани мечът на българския владетел с дължина 94 см, изработен в Източната Римска империя и подарък от император Ираклий на Кубрат, няколко пръстена-печати и други лични вещи.
То е открито случайно на 29 май 1912 г. Две селски момчета, Альоша Бойко - син на казака Феодор Деркач, и Карп Маджар като пасяли овцете, забелязали в дюните вдлъбнатина в пясъка. Альоша казал на родителите си, че е открил злато в степта и мълниеносно мълвата за несметното богатство се разчула в село Малая Перешчепина на брега на река Ворскла, и на 13 километра от Полтава в Запорожието.
Селяните хукнали към реката с кирки, мотики и брадви да търсят злато. За съжаление копачите изпогубват, изпочупват и унищожават голяма част от предметите. Имало е много стъклени и керамични съдове, които са потрошени и разпръснати, а много от намерените златни апликации са разкъсани и откраднати от местните хора.
Пристигналият два дни след откритието археолог от Полтава Зарецкий заварва "върволица селяни, възрастни и деца, с лопати на рамо отиващи към мястото на находката, където вече ровели в пясъка около 20 души, от различна възраст и пол, кой както иска". Така значителна част от предметите вече били ограбени от местното население.
Все пак част от находката, която намерил археологът, била предадена в полицейското управление в близкия Константиновград, после препредадена в Полтава и Петербург. Археологът с полиция успява да събере и опише близо 800 предмета, сред които сервиз с 11 златни чаши, още 16 златни и 19 сребърни съда за бита, 500 грамова и по-малки токи за колани, огърлица с изумруди, ритон, 7 пръстена, 230 златни слитъка, 70 византийски монети и редица други предмети, сред които костен гребен за коса и шахматна фигура на кон. Общото тегло на описаните предмети от съкровището днес е 25 кг злато и 50 кг сребро.
След това в селото пристига археолог от Санкт-Петербург с име Н.Е.Макаренко. Той разпитва селяните как са били подредени находките при първоначаллното разкопаване, опитва се да открие у тях укрити предмети, но няма успех. Всичко откраднато вече е препродадено на прекупвачите на старини в Киев и Полтава.
Въпреки това още през март 1913 г. на Международния конгрес на историците, провел се в Лондон, руската делегация известява историческата общественост за направеното значително откритие.
За щастие голяма част от преминалите на черния пазар ценности впоследствие са изкупени от богат руски меценат и през 1926 г. той ги "дарява" на Ермитажа. Запазената по този начин част от съкровището е внушителна - 650 златни, 50 сребърни предмета и 69 златни монети.
Може обаче само да се предполага колко от безценните находки са изчезнали, тъй като има сведения, че после години след откритието са били намирани у местни селяни, които ги закопавали до къщите си "за черни дни".
Една немалка част от предметите пък остават в Музея на град Полтава и изчезват по време на германската окупация през Втората световна война.
Любопитното е, че от тях се заинтересувал, не кой да е, а лично главният идеолог на нацизма Алфред Розенберг. Известен е и като "културолог" (роденият в Талин Розенберг е истинският създател на Драсовата теория) и "археолог". След превземането на Полтава той специално разпоредил да му донесат ценните предмети от съкровището, запазени в местния музей. Вероятно Розенберг ги е показвал и се е похвалил лично на фюрера с тях, тъй като, както е известно Хитлер на два пъти посещава Полтава по времето, когато градът е в ръцете на германците през войната.
Алфред Розенберг, чиито дневници бяха открити едва преди няколко години и предизвикаха сензация, е бил изключително високопоставено лице в нацистката партия от самото й създаване. Дори когато Хитлер е в затвора след Бирения пуч по негово нареждане именно той оглавява НСДАП. А вече по време на Втората световна война, след началото на операция Барбароса, като най-доверено лице Розенберг е назначен за райхсминистър на окупираните източни територии отаСССР и остава на този пост от 17 юли 1941 до 8 май 1945 г.
Може само да се предполага откъде той е научил за важността на съкровището. Вероятно това е станало още преди Болшевишката революция, тъй като в този период етническият германец Розенберг е живял в Москва. По-нататък съдбата на прибраната от него част от съкровището така и не е известна. Самият Розенберг, който е един от дванайсетте осъдени на смърт от Нюрнбергския процес нацисти не споменава нищо за него.
Нещо повече - той е и единственият от екзекутираните, който се отказва от правото на последна дума преди да го обесят.
Така тази загадка може би никога няма да бъде разкрита.
Розенберг обаче едва ли е знаел, че става дума за съкровището на древен български владетел. Дълги години учените предполагат, че това са византийски, персийски и гръцки бижута, натрупани с течение на времето от подаръци и трофеи, други от търговия. Заради бурните политически събития в Русия през ХХ век в продължение на десетилетия така и никой не се занимава сериозно с изследване на произхода на съкровището.
Едва след Втората световна война археоложката А.Т.Смиленко през 1963 г. прави археологическо изследване на мястото на съкровището, но нищо не е открито. Тя разпитва Карп Маджар за реда и начина на подреждане на предметите. Тогава Маджар се сеща, че май е имало късчета от череп, колянно капаче и костни пластинки, както и пепел. Но в района сред дюните Смиленко открива много от тази пепел, която се оказва неогнил хумус. За съжаление химичен анализ не е направен.
Наученото от Карп и резултатите си, тя съобщава на Първия международен конгрес по славянска археология, провел са във Варшава през 1965 г.
През 1966 г. археолозите Е.В.Махно и Л.М.Рутковская правят отново проучване на района, но също не откриват нищо. Последното проучване е извършено през 1989 г. от смесена българо-съветска експедиция.
Първоначалните интерпретации на изследователите са, че съкровището датира от 7 в. Опитът на акад. Рибаков да го припише на славяните бързо е опроверган и мненията се насочват към степните народи. Унгарските учени определят находките като аварски, тъй като откриват много сходни аналогии с аварски находки, откривани в Унгария.
А. К. Амброз изказва хипотезата, че се касае за жертвеник и тюркски поминателен комплекс, подобно на този на Кюл Тегин в източните части на Тюркския каганат.
Според А.В.Банк (1960 г.) става дума за трофейни византийски предмети, попаднали във варварската среда.
През 1972 г. в своя обобщаваща публикация Б. Маршак и Д. Скалон разграничават находките на византийски, сасанидски и варварски и предвид наличието на монети от времето на император Ираклий и наследника му Констант II, управлявали във втората половина на 7 в. (641-668 г.), стигат до извода, че аварите не могат да са негови притежатели, тъй като е известно, че владетелят на българите Кубрат ги прогонва в Панония, след което поддържа много добри приятелски отношения с Ираклий.
Така постепенно се прокрадва и тезата, че съкровището е българско. По чисто идеологически причини обаче в периода на Студената война в бившия СССР дълго време на тази версия не се дава приоритет. А и самите археолози се страхували да говорят открито за тази хипотеза и има защо.
Показателен в това отношение е случаят с предполагаемия гроб на хан Аспарух. Комплексът е открит от В. А. Гринченко през 1930 г. и е зачислен в колекцията на Харковския исторически музей. Но само заради предположението на украинския археолог, че то е на основателя на българската държава, изпратили нещастния учен в ГУЛАГ.
Вероятно затова започват да се създават и всякакви невероятни хипотези за произхода на съкровището от Малая Перешчепина.
Една от най-екстравагантните е на съветската археоложка Злата Лвова. А тя никак не е случаен човек. Като завеждащ отдела в Ермитажа, където се съхранявала основната част от находката в продължение на повече от 30 години, г-жа Лвова се явява главният пазител на съкровището.
Според нейното предположение обаче в историята имало две исторически личности с името Кубрат - единият бил владетелят на оногондурите и създател на Стара и Голяма България, а другият - аварски васал. И именно с погребението на последния било свързано перещепинското съкровище.
За удобство тя ги нарича Куврат и Коврат.
Поради приликите на много от предметите с намерени такива при аварски погребения, тя смята че погребаният не може да бъде хазарин, а е аварски васал. И за такъв приема или хипотетичния Коврат, или в краен случай - кан Кубрат. Версията за аварския васал, езичника Коврат се налагала и от факта, че българският кан е бил християнин, кръстен във Византийския двор и не е логично да бъде погребан като езичник "със суетни земни съкровища".
Последват я и други съветски археолози, които още по-решително отричат българския произход на намерените ценни предмети.
За чест на нашите археолози у нас няма спорове относно българския произход на съкровището, а по-скоро по въпроса дали там е бил погребан и хан Кубрат.
За съжаление хищническото разкопаване, извършено от перещепинските казаци, нанася непоправими щети. При това не толкова от откраднатите златни предмети, колкото в нарушаването на първоначалния порядък и разположение на вещите, което би дало ясен отговор на въпроса.
По този повод например проф. Станчо Ваклинов пише:
"Перешчепинското съкровище се датира в периода непосредствено след 668 г., откогато е последната византийска монета в него. Разнообразни предмети влизат в него, някои от тях много по-стари от края на VII в. Основната част съставят златни апликации и тока от колан, желязна сабя със златни обковки за колчан - всичко това непосредствено свързано с облеклото на знатния покойник, погребан, положен в сандък. Но заедно с тях в гроба, изглежда, е бил заровен и любимият кон на вожда, защото са намерени многобройни апликации от кожените ремъци на сбруята. Към тези останки от погребението се прибавят и многобройни златни и сребърни съдове от различен произход."
Колегата му Рашо Рашев заема противоположното становище. Придържайки се стриктно към фактите, той пише че:
"Тълкуването като гроб си остава една хипотеза, при липсата на данни за наличието на човешки кости. Освен това съставът на предметите, многократно надхвърля обичайния погребален инвентар."
Решителният прелом в изследванията идва през 1980 г. Тогава известните византолози, професорите Йоахим Вернер и Вернер Зайбт разчитат
върху монограмите на намерените пръстени името на Кубрат,
което преобръща тълкуванията за принадлежността на съкровището. Вернер смята, че Кубрат е починал около 650 г. и това е неговото погребение, а част от предметите, включително и пръстените, са били дар от император Ираклий.
Всъщност Кубрат умира "в годините когато император Константин управлява и умира на запад", както казват Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, т.е. при последните години от управлението на Констанс II. Или съвсем ясно е че Кубрат е починал между 664 и 668 г.
Професор Вернер от Баварската академия по категоричен начин доказва, че съкровището от Перешчепина не може да принадлежи на нито един от древните руски князе (каквито не съществуват в тази епоха, нито руснаци, нито украинци) и е съкровище не на номади, а на велик уседнал цар на велика държава. Според него в дюните и блатата на Малая Перешчепина е погребан хан Кубрат - владетел на Велика България, а съкровището е част от погребението.
Безспорно най-важните предмети от съкровището са пръстените с монограмите, удостоверяващи българската му принадлежност. Те са три на брой, с размери на халката 2,6 х 2,7 см, а на щитчето 1,6 см. Пръстените са сходни по изработка и се отличават само по издълбаните кръстовидни монограми.
Известно е от произведенията на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, че Кубрат се е покръстил и е получил титлата патриций от император Ираклий.
Открити са и още пръстени. Единият е с диаметър на халката 2,1 см, размери на плочката 1,2х0,9х0,6 см. Плочката е куха с форма на пресечена пирамида и върху нея е изрязана фигурка на лежащ лъв с глава в профил гледащ на ляво. По стените на пирамидката има гнезда и следи от инкрустация с камъчета от лилав гранат.
Една от най-важните перешчепински находки е сравнително добре запазен меч с халка на дръжката и ножницата му. Желязното острие е силно корозирало и се е запазило като наколко отделни фрагмента, общата му дължина е била около 90 см.
Блюдото на Патерн, епископ на Томи (Констанца) в годините 491-518, е друга важна находка от съкровището. При самото разкопаване е било частично повредено от селяните, които са го дърпали грубо, без да го разровят нацяло, което е довело до частично разкъсване на периферията му. Диаметърът на съда е 61 см а, теглото му 6 кг и 243 гр. Блюдото е позлатено с живачна амалгама. На дъното има четири клейма от времето на император Анастасий (491-518) В центъра е разположен Христовия монограм - кръстосани букви Х и Р, а около него има кръгообразен латински надпис, който се превежда като:
"От древното е възобновено от достопочтения наш епископ Патерн. Амин."
С Томи (Констанца) се свързва и позлатената амфора с височина 48,5 см. На дъното й има кръстовидно клеймо на император Анастасий или Юстиниян I, но поради лошата му съхраненост не може да се разчете със сигурност. Дръжките и са във форма на делфини. При позлатяването е използвана живачна амалгама. Начинът на позлатяване наподобява блюдото на еп. Патерн.
Не е ясен начинът на попадане на тези два съда в съкровището. Едва ли предмети, принадлежали на епископ, ще бъдат подарени на варварски владетел. По-вероятно е да са трофейни. Известно е, че при един от своите походи аварите разграбват гр.Томи, а в началото на своето управление Кубрат е аварски васал.
Своите задълбочени изследвания на съкровищата на Малая Перешчепина проф. Вернер публикува в голяма монография през 1984 г., която бе преведена и на български през 1988 г. от БАН. Починалият през 1994 г. проф. Вернер категорично утвърди, че огромното съкровище от украинските степи е именно погребението на хан Кубрат. Посочи също, че още на няколко места около това селце са разкрити подобни богати погребения, вероятно на висши български сановници от онова време.
"По онова време - седми век,
България наистина е била сред най-мощните държави в Европа.
Затова мисля, че е правилно и основаването на българската държава да се "върне" още поне 50-60 години", пише по този повод приживе известният германски археолог.
