Нека предложим на Турция да бъде поставена плоча там, където е подписан договорът.
“Не мога да опиша какво последва, като обявиха, че договорът е подписан. Всичко избухна от взрива, който се разнесе от гърдите на 35 000 войници. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с приятели. Нещо странно се случи зад мен. Огледах се.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше
като дете и протягаше ръце към войниците, които с цената на много жертви бяха извоювали свободата за неговата многострадална родина.”
Така описва в спомените си обявяването на Санстефанския договор преди 144 г. руският военен кореспондент Николай Немирович Данченко.
Много неща съм прочел за Руско-турската война и много образи съм натрупал у себе си. И сигурно с всеки българин е така. Но този старец, ридаещ и на колене, протегнал ръка, смазан от възторга и сякаш затиснал под себе си 5-те века робство, някак остана в мен и стана моят символ на Трети март. Ще честваме празника днес за 144-и път. От 1990 г. той е обявен за национален.
Затова всяка година на 3 март се питам толкова ли не е заслужил този стар, ридаещ войвода да покажем на наследниците му къде е протягал ръка?
Защо за 144 г. никой не се опита да намери мястото, където този договор е подписан, и да поеме инициатива да сложи поне една малка паметна плоча?
Кварталът “Сан Стефано”, вече “Йешил кьой”, е на удобно място. Намира се на изхода на Истанбул по пътя за България - няколко километра вляво.
Защо туристическите агенции да не го включат в маршрутите си? Защо не заведем ученически групи на мястото? Защо родолюбиви клубове да не направят възстановка в оригиналния исторически декор, както успешно пресъздават събитията на Шипка? Защо в крайна сметка не честваме националния си празник и там - на мястото, където се е родила свободата ни?
Вярвам, че и други туристи от страни, дали жертви в тази война и за този мир, биха се поклонили на мястото. Това, което честваме като най-важна и значима дата в нашата история, не е свързано с избухване на революция или превземане на крепост като Бастилията. Просто
руснаци и турци са подписали едни документи, в които
България дори не е страна, но е осъмнала свободна.
В света повечето държави честват като национален празник деня на независимостта си от някого.
Сигурно сме единствените, които в същината на националния си празник честват събитие, станало извън територията на страната си. Може би и испанците, които празнуват откриването на Америка на 12 октомври 1492 г.
И щом това толкова значимо за развитието на България събитие е извън страната, защо учени, политици, дипломати не си направиха труда да открият къде е станало и да отдадат дължимото в материален план, а не само да повтарят на 3 март “Сан Стефано, Сан Стефано”?
През последните години няколко медии, между които и “24 часа”, направиха любителски опити да открият истината за мястото или къщата, където е станало историческото събитие. Какво се знае досега?
В “Уикипедия” излиза снимка на бяла къща, за която се твърди, че е на търговеца Симеоноглу и в нея е подписан договорът. Оказва се, че не е тази сградата. В репортажи от Истанбул преди години национални тв го отхвърлиха категорично.
Тезата е, че домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на “Йешил кьой”. Той бил руина от дома, където са положени подписите под документа.
Този свод се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек. На тази пожълтяла фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.
Но в тази къща е повече от сигурно, че договорът не е бил подписан, установи разследване на “24 часа”. Тази сграда е с историческа стойност, защото
там е бил настанен главнокомандващият руската армия,
великият княз Николай Николаевич, брат на императора Александър Втори. Там е бил и неговият щаб.
Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чиято фамилия от векове е била на служба при турските султани. За това разказва Дмитрий Антонович Скалон. По време на Руско-турската война той е 38-годишен полковник, адютант е на великия княз Николай Николаевич. За съжаление, спомените на Скалон не са издавани в България. В Русия излизат през 1913 г. и дори и в родината му вече са библиографска рядкост.
Много информация и уникални снимки има в спомените и на полк. Михаил Газенкампф. Той пък е бил шеф на канцеларията на великия княз и е бил нещо като шеф на пресцентъра. Отговарял за работата на 150 руски и чуждестранни кореспонденти, отразяващи военните действия.
“24 часа” получи информация и снимки и от двете книги благодарение на грузинския учен и изследовател Заур Маргиев, който живее и работи в Батуми. На български език обаче могат да бъдат прочетени спомените на граф Николай Игнатиев, който заедно с граф Нелидов подготвя и подписва Санстефанския договор от руска страна.
Картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано, изглежда така. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г. Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе носили името Дадияни.
За граф Игнатиев и неговата свита се търси друга къща.
В нея е трябвало да протекат сложните преговори с турците. Руският учен Сергей Капустин твърди пред “24 часа”, че в къщата е трябвало да има условия за работа, да има маси, столове, пособия за писане. Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Т я е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.
Тази къща е интересната за нас, българите.
В нея на 19 февруари е подписан договорът.
В мемоарите си граф Игнатиев разказва как неколкодневните преговори приключват. През целия ден князът ги препира да бързат и да приключат на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.
“Най-после, едва в 6 следобед, договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена, с която започнах текста. Тази сцена е на фотографията на Душек.
Къщата на Нериман рухва години по-късно, при земетресението през 1894 г. Не съществува и къщата на Дадиян. Върху остатъците й е паркингът, а мястото е идентифицирано по остатъка от каменен свод, който се вижда и на фотографиите на Душек и на Газенкампф.
Днес е трудно да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. За 144 г. морето се е поотдръпнало и е освободило място. Там сега има красив крайбрежен парк. Чудесно място за поставяне на дори и скромен знак, който да напомня за паметното събитие. Място, където да се вее българското знаме. А на плочата да е изписано едно изречение на български: “Тук бе подписан Санстефанският мирен договор на 3 март 1878 г.”
