На 15 февруари се навърши един век от рождението му, през 1949 г. е смятан за най-добрия централен нападател в Европа.

В края на 1949 г. авторитетното издание “Франс футбол” определя по традиция идеалния отбор на Европа. На поста централен нападател са посочени две имена - на Божин Ласков и на прочутия унгарец Ференц Деак. По това време българинът играе за националния ни отбор, а на клубно равнище за “Слован” (Братислава).

Около четири десетилетия по-късно Божин Ласков споделя: “Роден съм на 15 февруари 1922 година в село Локорско, но детските ми години преминаха в софийския квартал “Орландовци”. Бяхме пет деца - две сестри и трима братя. Аз съм третият поред. Баща ми беше каруцар,

работеше в склад за дърва и въглища.

Помагахме му и ние, децата. Като ученик в прогимназията започнах да играя в махленския ни тим “Победа”. После преминах при юношите на “Левски”.

Един от най-добрите му приятели и футболист на “Победа” Иванчо Иванов - Шиндата споделя: “Той беше много свенливо момче. От многодетно семейство. Баща им, пришълец в “Орландовци” от близкото село Локорско, трудно ги изхранваше. Божин се записа да учи в Софийската духовна семинария. Оттам не му разрешаваха да играе футбол. Налагаше се да прескача след литургия оградата откъм южната ѝ страна, а отвън и по двама души сме го чакали. Така се и завръщаше. Център-нападател, друго не е играл. Висок, отскоклив. На един мач си

удари главата в напречната греда.

На терена влагаше голямо старание. Изключителен! Ненадминат у нас и досега в играта с глава. Още като семинарист се утвърди в “Левски”.”

Божин Ласков добавя: “Футболът беше забранен в семинарията. Прескачах оградата тайно, за да поритам. После председателят на “Левски” Стоян Реджов уреди нещата, пускаха ме за тренировки и мачове. Пътувах с отбора и в чужбина. Момчетата в семинарията ме гледаха като Господ”.

Драган Георгиев - Драго, нападател в АС 23: “Постъпих в казармата през 1943 година. В Първи артилерийски полк в София се събрахме в една батарея с център-нападателя на “Левски” Божин Ласков - Попето. Батарейният командир капитан Диловски ни пускаше за мачовете на АС 23 и “Левски”. Преди да положим клетва, по улиците ни съпровождаха стари войници. Цивилните си дрехи държахме в казармата. Двамата заминахме да учим в Школата за запасни офицери във Велико Търново. Там играхме в отбора на “Етър”. На 17 септември 1944 година прехвърлиха школата ни край Княжево”.

Бъдещият национален ляв защитник Борис Апостолов: “И аз завърших Школата за запасни офицери. След 9 септември 1944 година ни произведоха фелдфебел-школници. Заминах на фронта. След първата фаза на Отечествената война нашият Първи пехотен полк се настани на южната граница в Кърджали. Там пристигна и център-нападателят на “Левски” Божин Ласков, също завършил Школата за запасни офицери. Познавахме се от София. Бях се поотпуснал от футбола и той пак ме “запали”. Сформирахме отбор в дружината и после в полка. Бях ляво крило, мога да играя равностойно и с двата крака. Божин Ласков казваше: “Боре, ще играеш като унгарско крило. Вдигай ми топката… Айде.” Така двамата правехме много голове”.

Две години Божин Ласков е в казармата. Играе за “Левски” само през отпуските. Сбогува се с военната служба като кандидат-офицер.

Той е в мъжкия отбор на “Левски” от 1940 до 1947 година. Шампион на България за 1942 и 1946 г. след победи във финалните двубои над “Македония” (Скопие) и софийския ”Локомотив”. Два пъти носител на Националната купа (1942 г. Царската купа и 1946 г. Купата на Съветската армия). Четирикратен първенец на София.

Оценката му за съиграчите в “Левски”: “Уважавах всички като футболисти. Обичам да играя с умни и интелигентни хора. Не понасям галфоните,

простащината ме отблъсква.

Най-добрият ми приятел дойде след войната в тима - Боби Петров. Той е мой учител и извън игрището, по-възрастен е от мен с девет години. Като център-халф на “Левски” и играч на националния отбор той се бореше честно и коректно. И с поведението си караше противника да му отвръща със същото. В нападението на “Левски” най-дълго играх с дясното крило Борислав Цветков - Жук и с десния инсайд Васил Спасов - Валяка. И двамата бяха отлични футболисти, национали. Жук притежаваше изключителна бързина за футбола, шампион на България на 100 метра. Техниката и импровизацията с топката на Валяка нямаха конкуренция. Той беше неповторим виртуоз. Отлична беше и лявата ни двойка в нападението Любен Хранов-Мистри и Петър Аргиров. За моите голове работеше целият отбор”.

Военно и следвоенно време. След близо тригодишно прекъсване националният ни отбор отново излиза на международната сцена.

През есента на 1946та мери сили в балканското първенство, чийто домакин е Тирана. Равносметката е: последно място след 2:2 с Румъния, 1:3 с Албания, 1:2 с Югославия. И един светъл лъч - дебютантът Божин

Ласков получава златен часовник

като най-добър играч на турнира!

Неговият коментар: “Подареният часовник е една от най-скъпите ми награди във футбола. Пазя го като съкровище. Дали ме е улеснявал високият ръст? Може би… Има и друго нещо, много съществено. Играта с глава е преди всичко умение, чувство за ориентация и бърза реакция. Искат се вроден усет, избиране на подходяща позиция. И смелост”.

След балканиадата в Тирана Божин Ласков заминава за бивша Чехословакия. Студент е, следва медицина. Играе футбол в Братислава, а у нас сякаш е забравен. Унгарският треньор Андор Хайду го включва в националния ни отбор чак на 4 септември 1949 г. за мача на стадион “Страхов” в Прага с Чехословакия. През първото полувреме Божин Ласков огорчава домакините с гол – 0:1. След почивката той подава на Васил Спасов - Валяка и – 0:2. При 1:2 съдията отстранява Трендафил Станков. Макар и десетима, българите не се предават. Дясното крило Димитър Миланов - Пижо оформя крайния резултат – 1:3 (0:1). Чудесна победа!

Трендафил Станков: “50 на 100 победата ни се дължи на Божин Ласков - много коректен и най-добър на терена. Нямаше кой да го спре. Той дръпна напред нашия отбор”.

След знаменитата победа на стадион “Страхов” председателят на Върховния комитет за физкултура и спорт (ВКФС) генерал-лейтенант Владимир Стойчев изпраща благодарствено писмо до Божин Ласков.

В края на същата 1949 г. “Франс футбол” го сочи за най-добрия център-нападател в Европа. Божин Ласков коментира: “Всяко признание е морален стимул за футболиста в моето време, когато парите не бяха потопили футбола. Ако става дума за журналистите, винаги съм ценял техния труд. Едни от най-добрите ми приятели в Братислава са спортните журналисти”.

Съдбата отрежда Божин Ласков да хвърли завинаги котва в Братислава. Създава семейство. Три пъти шампион на Чехословакия със “Слован”. Брани футболната чест и на Чехословакия. Той е

единственият, който освен на България е и първенец,

и национал на друга държава.

След дългата си състезателна кариера работи временно като треньор. По-нататък посвещава сили и знания на своята основна професия. Лекар - уши, нос, гърло. Издава на словашки език автобиографичната си книга за футбола.

Не прекъсва и връзките си с България. Отсяда в дома на по-големия си брат Борис Ласков на улица “Победа” в квартал “Орландовци”. В София е почетен гост за 70-годишнината на стария си приятел доктор Стефан Божков. На старини гостува в родината все по-рядко. Почина на 1 април 2007 година.

Националът и футболист на “Левски” Стефан Абаджиев - Теко си помня: “Бях 12-годишен, когато гледах тренировки и мачове на Божин Ласков. При ударите му с глава имах чувството, че топката е изстреляна като с ракета. Творчеството на великите писатели, музиканти, художници са богатство за идните поколения. Така е и във футбола”.