Наричат Ивинела Самуилова българският Хорхе Букаи. Автор е на бестселърите: "Животът може да е чудо", "Къде отиваш, пътнико", "Гатанки от небето", "Пътеписи за душата на България", "Бабо, разкажи ми спомен", "Тъй рече баба Ега", "Наръчник по практическо чудослучване" и др. Завършила е испанска гимназия, после богословие във Великотърновския университет. Има син - Божин, с когото измина половината от поклонническия маршрут до Сантяго де Компостела. Всички снимки към пътеписа, който "24 часа" публикува през 2013 г., са нейни.
Известният като поклоннически маршрут път до Сантяго де Компостела е възприеман колкото като физическо, толкова и като вътрешно пътуване на духа. Всъщност за все по-голям брой хора, дръзнали да го извървят, пътят към Сантяго е просто El Camino (Пътят) - нарицателно за онзи устрем на духа, който има способността да отведе стъпките ни отвъд края на света (Finis Terrae), отвъд подслоните и църквите, отвъд знаците и легендите и включително - отвъд нас самите.
Научавам за Камино преди 20 години от книга на Шърли Маклейн "Камино: Пътуване на духа". Въпреки че виденията на Шърли и срещите с персонажи от минали животи, свързани с и без това съмнителната легенда за пренасянето на мощите на св. ап. Яков до днешния Сантяго, надхвърля капацитета на въображението ми, в историята има нещо, което е успяло да развълнува духа ми.
По-късно чета "Дневникът на един маг" на Паулу Коелю и когато затварям последната страница, вече знам, че някой ден и аз ще поема по моето магическо Камино.
Моментът настъпва след още няколко години. Синът ми е завършил училище и решаваме, че ще го извървим заедно. Точно започвам да проучвам как стоят нещата, и най-случайно получавам нова заявка за "приятелство" във фейсбук: новата ми приятелка е сложила снимка на el credencial (креденсиал). Това е
документът, в който пилигримите събират печати
(със съответната дата) от местата, през които минават, за да удостоверят накрая, че са извървели Каминото и да получат Компостелата (La Compostela - сертификат на латински, че са извършили поклонничеството). Приемам го като специален, разрешителен знак от най-висша инстанция и веднага започвам да планирам пътешествието.
Имам обаче едно притеснение: реалността в този момент е, че аз лично не мога да си позволя целия този път. Не всеки има физическата сила, финансовите ресурси и нужното време, за да извърви Пътя, нали?
Не. Не е вярно. На Камино истината е различна от реалността. На Камино всички бариери изчезват. Включително физическите и финансовите. Видях хора със сериозни физически увреждания, срещнах и такива, които не идват с пари, а си ги изкарват там. А пък що се отнася до времето, то така или иначе е относително.
По някакъв странен начин Пътят е друга, магическа реалност, при това не външна, а отвътре и точно там възможното минава отвъд всичко, което можем да си представим.
Аз обаче още не знам това. Оглеждам пак етапите на Пътя и бързо
решавам, че ще тръгна от Леон.
"И 320 км за 14 дни хич не са малко", убеждавам себе си. Освен това този участък се смята за най-живописен. Част от него минава през испанската провинция Галисия, известна с красивите планински пейзажи, келтски дух, подсилен със съответното музикално озвучаване, чийто символ е гайдата, специалитети с октопод и много пресни кравешки гумна по трасето.
Когато прочитам, че именно Леон е мястото, където повечето пилигрими получават онова свръхестествено духовно посвещаване в тайната на пилигримството, спирам да се колебая.
Не се бавя много да резервирам билети за полет до Мадрид. Сравнявам цените на "нормални" и на нискотарифни авиокомпании и се оказва, че разликата е малка. Вземам билети за редовния полет на "България Еър" от Терминал 2 на летище София до летище Барахас, Мадрид, за края на май още в средата на януари. Колкото по-рано, толкова по-евтино. Усещам как стомахът ме присвива, когато получавам на имейла си резервациите за полета. Край. Няма връщане.
Вълнението е странно, даже "страшно". Имам предвид онзи страх от непознатото, чието преодоляване същевременно толкова ни възторгва.
Купувам предварително, също онлайн, макар и доста по-късно (в средата на май), билети за автобус от летище Барахас до Леон. Превозвач е най-голямата автобусна компания в Испания - АLSA. Много е удобно това, че тръгват от летището.
Имам няколко месеца да свикна с мисълта за пътуването. За да стане по-бързо, започвам да събирам екипировката.
- Първо - обувките, за да имаме време да ги разтъпчем. Купих не скъпи, изключително леки и удобни, на неизвестната (за мен) марка Wolf. Моите станаха на... Да, на същото.
Подметките се раздраха и се наложи да си купя нови. С обувките на сина ми (пак Wolf) обаче нямаше проблем. Освен обувките за ходене взех и туристически сандали - добър вариант, защото хем могат да се ползват за вървене, хем да почиват краката след прехода и за лека разходка из мястото за нощувка.
- Второ - раниците. Добре е да не са повече от 40 л.
Тук давам списък с нещата, които на мен са ми влезли в употреба
във времето, когато вървях: 29 май - 12 юни.
- Спални чували
- Дъждобрани
- Микрофибърни хавлии - купуват се от спортните магазини, скъпички са, но са толкова леки и компактни, че ги препоръчвам безрезервно.
- Ветровка - аз я нарекох "най-добрия приятел на пилигрима", защото доста подухваше.
- Панталон за ходене
- Поларно горнище
- Чорапи за ходене (2 чифта) - препоръчвам специалните за туризъм, от туристическите магазини. Не са евтини, но аз вярвам, че са важни поне колкото обувките, ако не и повече.
- Други чорапи - 2 чифта
- Удобни и леки дрехи за времето след прехода - аз си носех анцуг.
- Тениски - 3 броя
- Тънка блуза с дълъг ръкав - 2 броя
- Бельо, слънцезащитен крем, шапка с периферия.
В подслоните (алберге) има възможност за пране - перални, а често и сушилня, така че на 2-3 дни ще може да изпирате дрехите си. Разбира се, човек винаги може да перне на ръка чифт гащи и чорапи и да си ги закачи на раницата на следващия ден, за да доизсъхнат.
Вземете си също обезболяващ гел за мазане - за краката. Аз ползвах доста в началото въпреки тренинга ми с ходене по планини и фитнес. Носех игла, конец и йод за третиране на пришки, но не ми се наложи да ги ползвам. Ако ви се случи, пробийте мехурчето с иглата, прекарайте конеца през него и намажете с йод.
Каквото и да слагате, гледайте раницата ви да не тежи повече от 6-7 кг.
Уж има цели 3 месеца до тръгването, но те някак страшно бързо се изнизват в лудницата на това, което най-често наричам "живота ми". Изтикваме матурите и абитуриентския бал на сина ми и ето че вече е 27 май. Цял ден подреждам раници, правя и отмятам списъци, говоря по телефони. Не вярвам, че този ден ще свърши, а трябва да станем рано, за да излетим в 6,30 ч. Навиваме всички възможни аларми и в крайна сметка всичко е точно - в 4,30 сме на летището.
Кацаме в Мадрид навреме и имаме няколко часа до автобуса. Първо се ориентираме откъде тръгва: много е лесно, на терминал 4. Три и половина часа продължава пътуването с автобус до Леон. Стигаме към 19 ч, настаняваме се в хостела, който съм резервирала. Реших, че първата нощ трябва да спим нормално, а не в подслон с още 50-100 души, за да си починем. Мястото хич не е зле - съвсем близо до катедралата, чисто. Веднага излизаме на разходка.
Първо влизаме в катедралата - една от най-забележителните по пътя, заедно с тази в Бургос (пропуснали сме я, Бургос е на около 180 км преди Леон) и, разбира се - катедралата в Сантяго де Компостела.
Толкова сме изморени, че изобщо нямаме капацитет да изслушаме какво ни говорят в слушалките от аудиоустройството, което получаваме с билета от 5 евро за вход. Разбираме обаче, че витражите с религиозни сцени са с изключителна стойност, изработени според легендата от алхимици.
Излизаме и се отправяме към албергето, в което се продават креденсиалите в Леон.
Скоба: Откъдето и да тръгвате, проверете предварително къде може да закупите креденсиал.
Влизам и усещам интересна и някак задушевна атмосфера - все едно са се събрали съзаклятници, към които обаче ние все още не принадлежим. Чувството идва от вида на стелажите до входа, където всички оставят обувките си, преди да влязат в спалните. Чифт до чифт, като някакъв сюрреалистичен символ на поелия на път човек - всеки със собствените си крака, но по някакъв начин единен с всички вървящи по Пътя.
Албергето явно е голямо. В кухнята, която е до входа, виждам хора, които готвят, хранят се, разговарят.
Скоба: Повечето албергета са оборудвани с всичко необходимо, за да си приготвите храна. Може да пазарувате в супермаркетите във всяко населено място.
Докато чакам стопанката да се освободи и да ни обърне внимание, разглеждам библиотеката - само литература за душата.
Ха! Книга на Петър Дънов
"Когато му стане много тежко и ако иска да намери най-доброто решение за себе си, човек първо трябва да се раздели с теориите."
Не знам откъде ми хрумва. Аз харесвам Учителя, а и той самият казва: "Когато слушате много умове или пиете вода от много извори, вие нищо няма да постигнете. Ще търсите пътя сами."
Скоро вече имаме креденсиали с първия печат в тях. Пресичаме площадчето пред албергето и спираме пред заведение. Гладни сме. Опитвам се да разбера какво означава това "първо" и "второ" с по няколко изброени ястия и най-долу цена от 8 евро. Явно отвътре разпознават, че сме новобранци, защото един мъж излиза и ми обяснява, че за тези пари можем да изберем предястие от изброените за "първо", основно ястие от няколкото "второ", като има включени също десерт по избор, хляб и напитка. Не мога да си представя, че първо ще ям например спагети "Болонезе", после телешка пържола с пържени картофи и накрая десерт, без да се пръсна по шевовете. Решаваме с детето, че ще вземем едно меню за двамата: аз ще изям спагетите, а той пържолата, хляба и десерта.
Избираме напитката, която ни се полага от менюто, да е "вино тинто" (червено вино, да не съм луда да избера вода точно пък в Испания) и ни носят пълна половин литрова кана. Оле! Нека фиестата да започне сега!
Връщаме се в хостела, изкъпваме се и лягаме. Решаваме, че ще станем в 7 ч, за да тръгнем до 7,30 ч. Още предишния ден сме забелязали жълта стрелка срещу катедралата.
Жълтата стрелка и мидата са символите ориентири за пилигримите.
Ето че най-после наистина тръгваме. Пред катедралата виждаме трима младежи с раници, които тъкмо откриват стрелката и завиват по уличката, към която сочи. Бързо схващам къде да търся стрелките и как да се ориентирам. На Камино сме!
Предварително съм прочела, че излизането от Леон е дълго и досадно и че има възможност да се хване автобус, който да ни откара до близко селце, откъдето вече да продължим пеша. Ние обаче решаваме да вървим - все пак за това сме дошли и може би защото ни е първи ден, не ни е досадно, а интересно. В края на града забелязваме нещо като вкопани в земята къщички. Любопитна съм и спирам случаен минувач с въпроса за какво служат. Оказват се складове за вино. Я виж ти! С толкова много изби нищо чудно, че го леят с каните.
Вървим вече няколко километра и аз се опитвам да разбера как се чувствам. "Най-нормално!" Малко се разочаровам, че още не съм изпаднала в мистичен унес. Даже отнякъде едно гласче се обажда: "Ъ, ама това ли било! В България е много по-красиво."
Маршрутът ни през първия ден с нищо не спомага да се защити магическата аура на Камино. Вървим покрай натоварено с движение шосе. Изминаваме 22 км и по моите записки и пътеводители ни остават 300 м до мястото, където би трябвало да нощуваме.
Някъде обаче явно съм подминала табелата и се оказва, че се налага да извървим още близо 5 км. Поне времето е идеално за ходене - хладно, въпреки че духа силно.
Когато спираме в Сан Мартин дел Камино, усещам, че всъщност е студено. За първи път ще спим в алберге. Пропускаме първото (решавам, че всички спират там) и се настаняваме в следващото по пътя. То е частно. По-късно разбирам, че общинското е 50 м по-надолу.
Скоба: Подслоните са основно два вида: общински и частни. В общинските нощувката е 5-6 евро, а в частните: 7-10 евро.
Питам дали пък случайно няма стая с две легла и за моя изненада се оказва, че има.
Скоба: По принцип в албергетата спалните са общи. Различно е, но има както стаи с по 6 легла, така и с по 60, че и повече - двойките са изключение.
Стаята е тъмна, без прозорци и студена, а на голата стена виси разпятие. Чувствам се странно по неприятен начин. Чуждо ми е - не само отвън, но и отвътре, и не знам този студ, който изпитвам, дали е само заради времето. При това вечерта се изсипва ужасен проливен дъжд и настроението ми съвсем се скапва, като си представя, че още от втория ден ще вървя в лошо време. На всичкото отгоре много ме болят краката и това ужасно ме ядосва, защото уж съм тренирала. Изобщо - някой ми е стъпил на опашката и си заповядвам да се стегна. Все пак съм наясно къде съм тръгнала и знам, че имам много граници да превъзмогвам в себе си, а Камино е точно за това.
На сутринта, когато излизаме от тъмната стая, се озоваваме в окъпан и огрян от ведро утринно слънце ден. (Ха! Колко символично - вече започвам да правя странни връзки: "За да видиш светлината навън, трябва да излезеш от пещерата в себе си.")
Закусваме tostadas con mantequilla y mermelada и голяма чаша cafe con leche.
Скоба: Препечените филийки с масло и мармалад, придружени с голяма чаша кафе с мляко, са типичната закуска в Испания. Моят син обаче предпочиташе tortilla (омлет), за който има различни варианти, като най-характерният може би е con patatas (с картофи).
И тръгваме към Асторга. Чакат ни около 25 км. Пътят става далеч по-приятен. Вървим край ниви и градини, в които
за пръв път виждам чесън с толкова огромни пера,
като праз лук. Моля един чичка да ни отскубне един - за гарнитура на сандвичите, които сме си приготвили за "из път".
Скоба: Сандвичите с шунка (hamon) са нещо като национално ястие. Представляват сцепена на две франзела с няколко тънки парчета сурово сушено месо от свински бут. Приготвени ги продават по 3-4 евро, но ако си купите продуктите от супермаркет и си ги направите сами, един голям сандвич излиза около 1,50. Може да си разнообразявате с chorizo (нещо като пикантен луканков салам), други салами или пък сирена.
След може би още час ходене забелязвам стълпотворение на пилигрими. Приближаваме се с любопитство и ни посреща симпатичен млад мъж - Дейвид. Кани ни да си починем и ни предлага кафе, сок, плодове. Разбирам, че от 4 години е избрал да живее там, в нищото, без нищо. Иска да премахне бариерата между себе си и вселената, да бъде част от цялото. Забелязвам
на врата му медальон със символ на Тангра.
Питам го откъде го има, а той се оживява, като научава, че сме от България. Оказва се, че медальонът му е подарък от българка - Михаела. Мила Михаела, ако четеш това, да знаеш, че Дейвид се надява да се върнеш. Обещала си му.
Почерпката на Дейвид е "донативо" и ние оставяме дребни пари в дискретно поставената кутия.
Скоба: Има доста подобни места, където местни жители оставят плодове, сокове и прясна вода за пилигримите, а всеки, който ползва, оставя толкова пари, колкото прецени.
Пак потегляме - последни километри преди Асторга и най-трудни. Започвам да пея, за да не мисля за болката. Градът вече се вижда, но ми е ясно, че има поне още два км.
Последното изпитание е баирът, който трябва да превземем, за да стигнем до някое алберге. Асторга е интересно място на над 2000 г., с много история, еклектичен дух и забележителности: катедрала, епископски дворец, чийто архитект е Антонио Гауди, римска стена и сграда на общината в стил барок.
Тръгваме от Асторга и малко след края на града забелязваме, че всички спират при малък параклис. Влизаме и сядаме, а аз вадя от раницата на сина ми православния молитвеник. Карам го да ми прочете на ухо утринна молитва. На излизане жената, която се грижи за параклиса, ме издърпва от навалицата. Посочва ми дупката на дълбок кладенец и започва да ми разказва (също на ухо) легенда. На една жена детето паднало в него. Тя горещо замолила Бог да го спаси. Изведнъж водите на кладенеца се надигнали и тя го извадила. В благодарност издигнала този параклис. Е, сега вече наистина се чувствам на Камино - мисля, че току-що получих моето мистично посвещаване. Прегръщам жената и поемаме.
Третият ни преход е до Рабанал дел Камино - само 19 км. Пътят е много приятен и красив, има и изкачвания, но не е много тежко. Селцата, през които минаваме, са живописни, с каменни къщи и някак малко призрачни. Спираме във всяко, за да си налеем прясна вода и да починем. Минаваме и по отсечка, от едната страна на която има ограда - плет от кръстове. Отстрани, по земята, също се редят кръст след кръст - само че каменни. Синът ми спира,
събира камъни и подрежда православен кръст.
Камино е път на вярата, а вярата на човека е събрана в кръста - този абсурден символ, който успява да съедини в една точка небето и земята, отчаянието и надеждата, всичко най-непримиримо, за да възстанови изгубеното равновесие.
Подминаваме първото алберге на входа на Рабанал. Стигаме до още две, едно до друго, в центъра на селото, и едното ми се струва някак по-задушевно - има вътрешно дворче, където пилигримите се припичат на мекото следобедно слънце и пият бира. Веднага се приобщаваме. Завързваме разговор с мъжете от съседната маса. Единият изминава Пътя за втори път и ни разказва, че от десетимата спътници, с които е вървял преди две години, шестима го повтарят.
Вечерта в църквата има григорианска служба за пилигрими с песнопения и почти всички се събираме там. До края на Пътя почти всеки ден присъствам на службите и въпреки че не приемам католическата евхаристия, ми харесва атмосферата на ежедневното споделяне на Тайната вечеря с тези непознати хора, които по странен начин чувствам много близки. А и свещениците изнасят чудесни проповеди за Пътя и за Човека.
Закусваме при Изабела, собственичката на албергето. При нас сяда двойка от Южна Корея, с които сме се засекли ден по-рано.
По Пътя ще видите много южнокорейци
Отбелязвам този факт и те ми обясняват, че при тях се смята за предимство, ако при кандидатстване за работа човек представи с документите си и Компостелата.
Работодателите там смятат, че след като един човек има мотивацията, куража и дисциплината да извърви Камино, на него може да се разчита. Брей, какви хора! У нас пък е по-вероятно да те сметнат за "развейпрах". Ами така, де - да "ма'аш гащи" 780 км, 40 дни, да харчиш пари "на вятъра", си е направо безотговорно.
От Рабанал тръгваме за Молинасека. 24-километровият маршрут е доста по-труден от предишния ден, а времето - доста по-топло. Непредпазливо сме оставили ушите си открити и двамата получаваме слънчева алергия. Налага се да купя противоалергичен крем - 7 евро.
Скоба: Лекарствата са доста по-скъпи в цяла Европа, така че се опитайте да предвидите какво може да ви потрябва.
Живописното изкачване ни отвежда до Фонсебадон - призрачно място с каменните руини от изоставени къщи. Скоро стигаме най-високото място по маршрута, където се извисява
прочутият железен
кръст, на който може да оставите всичко, което ви тежи.
- не само преносно, но и буквално. Кръстът се издига сред грамада от по-малки и по-големи камъчета, които пилигримите са натрупали, влагайки личен смисъл.
Известно време вървим по приятна и почти равна пътека. Стигаме до място за почивка, на което някой е събрал много знамена от цял свят. Ура! Българското се вее най-силно! Скоро обаче пътеката преминава в стръмен каменист склон, по който трябва да слезем, по възможност, без да се пребием. Усещам, че колената ми сдават багажа и все повече разчитам на тояжката, която съм намерила по-рано. Най-после сме в селцето под склона и буквално се свличаме на една пейка, на сянка и до хладната каменна стена на нечия къща. Трябва да издържим още 5 км.
Първото, което виждаме в Молинасека, е реката и чадърите на заведенията, където - ясно е - веднага ще се пие бира, щом пресечем моста. Намираме и чудесно място за нощувка - не е алберге, а къща за гости и на почти същата цена вземаме приятна двойна стая. Прибираме се да почиваме рано, защото следващият ни преход до градчето Виляфранка дел Биерзо, наричано "малкото Сантяго", е най-дългият - 30 км.
Пътят дотам наистина като че ли няма край, особено в жегата. По едно време напъхвам цялата си глава под студената вода на крайпътна чешма, за да се разхладя. Скоро пак спираме - да пием кафе и да починем и ни настига Алина - млада симпатична румънка, която от години живее в Англия. Виждаме узрели череши край пътя и жадно им се нахвърляме. Германката Ана се присъединява към нас. Пристигаме заедно в Биерзо към 4 следобед и тръгваме към албергето Пиедра в другия край на селото. Всички сме чули, че е най-доброто. Слава Богу, преди да извървим целия път до него, ни пресрещат пилигрими, които ни съобщават, че вече няма места.
Тръгваме към общинското и се оказва, че и то е пълно. Има само още едно със слава, че е "мизерно" и пилигримите го ползват само в краен случай. Е, случаят е такъв. На сина ми и мен пък много ни харесва - автентично "бойно" алберге, съхранило нещо от духа на пилигримите от времето, когато не са били такива с претенции. При това струва само 5 евро и правят чудесна закуска.
Маршрутът на следващия ден - 22 км, е досаден, отново край шосе. Използваме всяка възможност да се отделим, като минаваме през разни селца, въпреки че може би удължаваме пътя. Вега де Валкарсе, крайната ни дестинация, също изглежда такава - досадна. По-рано по пътя съм видяла табела за ново енорийско алберге и решаваме да отидем там. Посрещат ни трима "братя" - августинианци. Много са любезни, канят ни със студена вода с лед, разказват ни за "програмата", която са приготвили за пилигримите - все неща, които могат да направят един българин крайно подозрителен. Имаме
усещането, че сме попаднали при някакви сектанти,
които се опитват да ни промият мозъците. Освен нас вече се е настанила една двойка от Белгия. Докато се чудим дали да не вдигаме гълъбите, пристигат две австрийки, един англичанин и шумна група мексиканци, 5-има души роднини. В 17 ч всички се събираме да се запознаем и "да пеем". Запяваме Gracias a la vida, que me ha dado tanto и всичките ни притеснения изчезват.
После отец Пабло, един от братята, отслужва евхаристия в местната църква, като ни измива краката и в очите му виждам светлина, смирение и любов.
По време на споделената вечеря по-късно научавам, че белгийците вървят пеша от Белгия - общо 2700 км. Имат кауза: за всеки извървян км някой плаща по 1 евро, а парите ще отидат за закупуване на куче водач за незрящ човек. Научавам също, че ползват 3 месеца отпуска. Социалната политика в страната им е такава, че на техните работни места за този период се настаняват безработни, а те самите получават пари от държавата затова, че са дали възможност на един човек да се почувства отново полезен и да изкара пари с труда си.
Маршрутът до О Себрейро е кратък, само 13 км, но за сметка на това денивелацията е близо 1000 м нагоре. Природата е удивително красива, около нас се разливат планини, а ливадите са безкрайни и свежо зелени. Влезли сме в Галисия. Стигаме О Себрейро,
където времето изглежда спряло в друга епоха.
Минаваме през църквата и продължаваме по каменната главна улица, между няколко каменни къщи със сламени покриви, съпровождани от келтска музика. Настаняваме се в албергето, което е ново и доста голямо - с няколко спални помещения, по около 60 легла всяко. Изкачваме се на близкото възвишение, откъдето се открива прекрасна гледка към планините и селото. Лягам на тревата, слушам гайдите и искам да остана тук завинаги. Стига да има и една бира. Слизам до магазина да купя, а там един готин продавач ми обяснява колко хубаво си живее - лятото навън, а зимата - около камината.
"Камино - казва ни един францисканец до църквата - ни учи, че човек може да бъде щастлив и само с една риза на гърба." Прав е, вече го знам от собствен опит!
Тръгваме много рано - в 6,30 ч, а изгревът на това място е най-фантастичната гледка, която съм виждала. Вече сме много по-добре физически - явно сме влезли във форма и с бодра крачка поемаме към Трикастела, на 22 км. Името говори за три замъка и наистина ги е имало някога, като символ на Троицата. Развила съм някакъв усет къде е "нашето" място за нощувка и когато пристигаме, без колебание се отправям към A horta de Abel - точно срещу църквата. Решаваме, че ще си готвим за вечеря и когато супермаркетът отваря в 16 ч, след сиестата (тя не е мит, а факт, който трябва да имате предвид), си купуваме полуготова паеля с морски дарове и бутилка вино. Първо обаче отивам на служба. Падрето - този път бенедиктин, е изключително лъчезарен и разпръсква радост и обич. Казва чудесни неща за Пътя - онзи, към нас самите, но американецът, когото е помолил да превежда, не откъсва. Не издържам и се провиквам, че мога да помогна с превода. Докато всички си разменяме братските прегръдки и пожелания за мир, отец Аугустино ми благодари и ме пита от небето ли съм се приземила. "От България, което е същото", уточнявам с усмивка.
Скоба: Еквивалент на този поздрав в православното богослужение е Братското целувание - в древно време всички християни се целували "с целувката на мира", но днес този обичай се съблюдава само между свещенослужителите.
След службата падрето ме вкарва в канцеларията и ме моли да прегледам превода на някои текстове от богослужението на български. Дава ми още няколко и ме моли да ги преведа и да му ги изпратя. Чувствам се щастлива - все едно духът на Камино е говорил чрез мен. По-късно питам момичето на рецепцията в албергето дали познава отеца. Познава го и знае, че от 3 години е болен от рак.
Тръгваме доста рано към Сария. Това е
последната точка по Пътя, откъдето може да тръгнете, за да получите Компостелата Разстоянието до Сантяго е 120 км.
Скоба: Има различни поклоннически маршрути до Сантяго. Описваният е Френският път - най-популярният и автентичен.
Избираме обиколен път, който минава край великолепен бенедиктински манастир. Спираме да разгледаме. Един усмихнат монах се заглежда в пръчката ми и ми показва как може да ми я направи вълшебна: има цяла колекция, които е издялкал с интересни фигурки. Казва ми да му я оставя, докато разглеждам, и на излизане тояжката ми е вече уникат. Сария не ни грабва, а и е твърде голяма и многолюдна. Запознаваме се обаче с две сестри от Калифорния - и двете над 70 г. Казах ви - границите на човешките възможности там не са това, което си мислим тук.
В Сария се събират няколко маршрута, което се усеща на следващия ден по увеличения поток от хора. Голяма част са екскурзианти - хотелските им резервации са предварително направени, багажът им се транспортира от място до място и са шумни.
Следва Портомарин - градче на брега на голямо езеро, с църква, която прилича на огромен кораб. Едва намираме място за нощувка, което още веднъж показва, че трафикът от хора рязко е нараснал.
С пристигането ни в Палас дел Рей на следващия ден започва да вали и става доста хладно. Нямаме особено настроение за разходка, но правим една бърза обиколка, преди да се пъхнем на топло в най-близкото заведение. При нас сядат двойка бразилци.
Заговаряме за Дилма Русеф и те изразяват недоволство от политиката да увеличава помощите за социално слаби групи. Те са много - потенциални избиратели и поддръжници, но за сметка на тези, които плащат данъци. Дали ми прилича на кабинета "Орешарски", или пак не съм разбрала...?
Сутринта още роси лекичко, но скоро дъждът спира и ходенето става съвсем приятно. В дванадесетия ден от нашето приключение имаме да извървим 28 км. Стигаме в Арзуа в неделя следобед - имайте предвид, че
неделя в Испания е голямо мъртвило.
Е, няма да умрете от глад, но е твърде вероятно да не намерите отворен супермаркет.
Или магазин за обувки. Сега виждам какво е дереджето на моите и установявам, че усещането за мокро не е халюцинация. Няма какво да направя, освен да тръгна боса или да бъда изобретателна. Напъхвам в дупките на подметките каквото намеря - найлончета, тапи за уши, слагам хартия под стелките и приготвям шапките си за баня за краката.
На тръгване от Арзуа се объркваме - случва ни се за пръв път и се налага да се върнем. Поне 2 километра на вятъра. Хем знам, че трябва да търся стрелката около църквата... Пътят не е тежък, 19 км до О Педруозо. Намирам "нашето" алберге и когато си събувам обувките, установявам, че нямат шанс да издържат още един преход. Купувам нови и слава богу.
В последния ни преход до Сантяго вървим в дъжд и вятър. Бързаме, защото искаме да стигнем за обедната служба за пилигрими в катедрала, а и времето не предразполага към разходки. Най-после - табелата, която показва, че сме стигнали крайната цел на нашия път. Поне в този свят, защото в другия, духовния, пътят край няма. Може би час се придвижваме от началото на огромния град до историческата част, където е и катедралата. Тя е претъпкана - не знам откъде изведнъж се събраха толкова много хора - през цялото време ми се струваше, че лудите сме само една шепа. Не сме. Много сме, явно.
За Сантяго може да бъде разказано в отделен пътепис. За себе си знам, че това не е моето място за среща с Бог. Всичко в този град - и особено катедралата - е грандиозно, построено в прослава на апостол Яков Зеведеев, първия апостол на Исус, почитан като покровител на Испания. В исторически аспект въпросителните са много, но каквито и маневри да са довели до това, фактът е, че през 11-и век поклонението до Сантяго придобива статут на второ по значимост след това до Светите земи. И все пак символите, легендите, катедралите, дори и преживяното по Пътя нямат голямо значение. Само в духовен план Пътят е безусловен, защото всяка човешка крачка в дебрите на духа има огромно значение. И защото вътре, във всеки от нас, е целият смисъл.
ИВИНЕЛА САМУИЛОВА
