Симеон Ванков, избягал от България офицер, е с огромни заслуги за превъоръжаването на руската армия през Първата световна война.
Значението на българина за развитието на руския, а по късно и на съветския военнопромишлен комплекс по категоричен начин е защитил историкът Максим Артемиев на сайта Forbes.ru.
В утрото на 2 май 1915 г. позициите на Трета руска армия под командването на българина генерал Радко Димитриев при град Горлиц в Галиция са засипани от град от снаряди. След 13-часов обстрел германците под командването на генерал Август фон Макензен започват настъпление. Царските войски не могат да удържат и отстъпват неотдавна завзетите територии.
Генерал Антон Деникин също пише в спомените си за поражението: “Великата трагедия на руската армия е отстъплението от Галиция. Нямаше нито патрони, нито снаряди... Единайсет дни страшните залпове на немската тежка артилерия буквално сриваха цели редици окопи заедно със защитниците им. Ние почти не отговаряхме - с нищо."
Друг генерал, Николай Головин, добавя: "Това, което преживя руската армия в летните месеци на 1915 г., не се поддава на описание. На масовия "барабанен" огън от мощната артилерия на противника тя успяваше да отговори само с редки единични изстрели... Имаше периоди, в които ни се разрешаваше да изстреляме не повече от 10 снаряда на оръдие дневно."
Явлението получило названието "глад за снаряди" и в началото на войната от него страдали не само руснаците, а и британската и френската армия. Причината е, че никой не очаквал Първата световна война да се проточи толкова дълго. Всъщност тя се оказала конфликт от нов тип и в нея храбростта на войниците отстъпвала на чисто икономически показатели.
Така на 1 август 1914 г. руската армия имала запас от 7 млн. снаряда при реална потребност от 1,5 млн. на месец. В същото време за цялата 1914 г. руските военни заводи произвели едва 650 000 снаряда. Не е лесно от съвременна гледна точка да си представим трудностите, които изостаналата царска Русия е трябвало да преодолява в онези години. Икономическите усилия на императорските правителства, принудени да водят война срещу Германия, Австро-Унгария, България и Турция, доколкото са потънали в последвалата революция, са малко известна страница от историята, пише руският историк.
Създаването на военнопромишлен потенциал в Русия по онова време било трудна задача - още ги нямало милионите роби в ГУЛАГ, както и тоталитарния режим, който можел да оправдае всичко "в интерес на делото". На един българин се пада честта да реши тези сложни проблеми.
Роденият през 1858 г. в Свищов Симеон Ванков едва ли е предполагал през какви превратности ще премине животът му.
Родителите му го пратили да учи в Русия. След като завършил Южнославянския пансион в Николаев, той постъпил в Константиновското военно училище в Петербург, от което направо заминал да се бие в Руско-турската война. Останал в освободеното отечество на служба в българската армия. На 28-годишна възраст завършил военна академия и го назначили да командва дунавската флотилия.
Създал първия у нас артилерийски арсенал. Взел участие и в Сръбско-българската война, а по-късно оглавил и военна мисия в Русия. Заклет русофил, Ванков заедно с други офицери се замесил в опита за преврат срещу Александър Батенберг. След идването на правителството на Стамболов бил принуден да избята в Русия, която окончателно станала негова втора родина.
За цели 16 години, от 1897 до 1913 г. , Ванков е изпратен в Хабаровск, в Далечния изток. Там енергичният офицер изиграл решаваща роля за модернизирането на младия град. И до днес се признават заслугите му за развитието на Хабаровск. Изпратен да организира артилерийския арсенал, Ванков успял да направи от няколкото ремонтни работилници мощен военен завод, който освен за отбраната произвеждал и гражданска продукция.
Пръв организирал и акционерно дружество, което по негова инициатива електрифицира града, като за целта построява и първата електроцентрала в този отдалечен край на империята. Написал и няколко книги с технически указания как точно да се направи водопроводът и да се изгради електрическата мрежа за осветлението на града. Оглавил местното Географско и Техническо дружество и финансирал експедицията на знаменития пътешественик Владимир Арсениев, който е публикувал спомените от изследванията си в популярните си книги "Из Усурийския край" и "Дерсу Узала".
През 1913 г. прехвърлят Симеон Ванков на служба в европейската част на Русия като началник на Брянския арсенал. Той веднага се заел с ентусиазъм и изготвил предложение за създаване на ново предприятие и за строителството на нов завод, като приложил и сметка от 6,5 млн. рубли за разходите. На този негов план обаче не било съдено да се сбъдне, защото започнала Първата световна война. И именно на българина се паднала нелеката задача да се пребори с "глада за снаряди".
Ванков бързо изготвил няколко копия на френски снаряди и ги представил в Главното артилерийско управление (ГАУ) с приложени секретни планове. В управлението разгледали документите, оценили потенциала им и веднага му възложили да оглави уникален проект, станал известен по-късно като "Организация на упълномощения от ГАУ инж. С.Н. Ванков за производство на снаряди по френски образец".
Основното в него било в най-кратки срокове да се организира в Русия производството на 3-дюймови снаряди - основния калибър в полевата артилерия, по френска технология, съществено отличаваща се от руската.
При това задачата се усложнявала допълнително и от факта, че тяхното производство трябвало да се внедри в заводи, които по-рано не са произвеждали боеприпаси, като същевременно не се прекратява производството на боеприпаси и от руски образец.
На практика трябвало не просто да се въведе нова технология, а от нулата да се изгради цял нов отрасъл от промишлеността.
Ванков енергично се заел с осъществяването на плана. Направил съвещания с ръководствата на различни заводи. Предприятията били от най-различни сектори, които до момента произвеждали игли и грамофони, селскостопански инвентар и домашна посуда На всяко от тях Ванков трябвало да възложи кое какъв детайл да изготви - така било по френската система, която била доказала своята ефективност. Според нея дребните части се давали за изработка на по-малките фабрики, а произведената продукция отивала за сглобяване в крупните. Във всеки завод Ванков си имал свой човек, който приемал производството и се отчитал на инженер, който решавал възникналите оперативни проблеми.
Чертежите, изпратени от френските съюзници, били получени през януари 1915 г., а през май същата година вече 37 завода изготвяли корпуси за снаряди. В крайна сметка за “организацията на Ванков” работели 442 държавни и частни завода, произвеждащи цялата номенклатура от изделия, необходими за създаването на снарядите. Не липсвали и трудности. Например за изработката на взривателите и детонаторните тръби се изисквала особена точност, но нашенецът преодолял проблемите, като изобретил нови методи на металообработване, и то със старите средства. Ентусиазмът на свищовеца заразил и някои от най-богатите капиталисти в Русия в онези години. Воден от патриотични чувства московският собственик на текстилни фабрики Николай Второв, един от най-видните предприемачи в страната, само за 38 дни построил два чисто нови завода за сглобяване на снаряди, така наречените снаряжителни, под ръководството на свищовлията.
Разбира се, не всичко вървяло гладко. Трябвало да се преодолеят хиляди проблеми – недостиг на квалифицирана работна ръка, снабдяване със суровини и осигуряване на транспорт. Но българинът намерил решение за всичко и успял дори да пребори и прословутата руска бюрокрация
в онези години. В края на 1916 г. благодарение на “организацията на Ванков” руската военна промишленост вече произвеждала 783 000 3-дюймови снаряда на месец. И, както свидетелстват руски историци, всичко се дължало на “доверието на собствениците на заводите в генерала и на авторитета на неговите инженери пред ръководствата на предприятията”. Така през юни 1916 г. при офанзивата на генерал Алексей Брусилов, един от най-големите успехи на руснаците през Първата световна война, руската армия вече не знаела какво е да имаш проблем с боеприпасите.
Интересно е, че генерал Симеон Ванков запазил позицията си и след Октомврийската революция през 1917 г. За разлика от мнозина други царски офицери, които били разстреляни или изпратени по затвори и каторги, като незаменим експерт нашенецът продължил да отговаря за арсеналите на армията.
Краят на войната през 1917 г. вече се усещал, но генералът обикалял денонощно оръжейните заводи – снарядите заминавали за фронта без прекъсване. През размирната 1917 година вождът на революцията Владимир Ленин лично се запознал с прочутия артилерист и оръжейник Симеон Ванков Той препоръчал българинът да бъде назначен като военен инженер-технолог към Главното артилерийско управление на Червената армия. Болшевишкото правителство бързо оценило, че специалист като Ванков не е за изпускане – през 1919 година той бил назначен за шеф на отдела по военна промишленост към Висшия съвет за народно стопанство.
Под негово ръководство минало производството на така наречената “специална продукция” или целият военнопромишлен комплекс на СССР.
След дългогодишната военна служба мундирът на генерала бил буквално позлатен от многобройните му отличия. Симеон Ванков бил кавалер на българските ордени „Свети Александър” и „За заслуга”, на руските ордени „Свети Станислав” (I,II и III степен), „Света Анна” (II и III степен), „Свети Владимир” (II, III и IV степен), на френския орден на Почетния легион, както и на много други награди. Макар че работил повече от 20 години за укрепването и въоръжаването на Червената армия, българинът не получил нито един орден или медал на СССР.
Скоро след революцията е уволнен от армията и се занимава с научноизследователска работа в областта на цветната металургия. Значителна е и неговата преподавателска дейност. Чете лекции от 1917 г. в Московския университет “Михаил Ломоносов”, а от 1922 г. е професор по технология на металите. Автор е на редица трудове в областта на студената обработка на металите и по история на артилерията.
Симеон Ванков умира в разгара на Сталиновите репресии - на 21 юни 1937 г., в Москва на 79-годишна възраст. Казват, че се споминал точно преди да го арестуват.