Преди 105 г. последният руски цар Николай II е принуден да подпише манифест, че се отказва от трона.

За мен и моите връстници - родените точно по средата на 60-те годинина ХХ в., четирите букви ВОСР означаваха много - Велика Октомврийска Социалистическа Революция, благодарение на която на власт в Русия идват болшевиките начело с Ленин и създават първата в света социалистическа държава.

Освен че благодарение на революцията гледахме всеки петък вечер съветска телевизия, аз разбрах от съвсем малък какво значи нов и стар стил на календара. Просто защото празникът на Октомврийската революция се празнуваше на 7 ноември и родителите ми трябваше да ми обяснят това несъответствие.

Години по-късно обаче, първо, при перестройката, а после и след разпадането на СССР започнах доста да чета по темата и схванах, че всъщност истинската революция е била осем месеца по-рано, а именно в края на февруари и началото на март. Именно тогава последният руски император Николай II е принуден да сдаде трона и Русия става парламентарна република. Онова през октомври-ноември си е чист преврат, макар комунистическата историография да не обича много да пише за това.

На 27 февруари се навършват 105 г. от датата, на която е избухнала Февруарската революция. Ще се опитам накратко да опиша събитията. В това много ми помогна близо двучасовата лекция на руския историк Лев Лурие, която имах щастието да изслушам.

Царят заминава на фронта

Обществените настроения търпят голяма промяна през 1915 г. Именно тогава руската армия предприема великото отстъпление и връщат на врага Полша, Литва, част от Беларус и Украйна. Това води до разцепление на мнозинството в парламента - руската Дума, защото се наслагва впечатлението, че тази власт не може да спечели войната. Затова в периода 1915-1916 г. премиери и ресорни министри се сменят с калейдоскопична скорост.

На 22 февруари Николай II напуска Царско село и се връща на фронта след 66 дни отсъствие. То е свързано със смъртта на Григорий Распутин през ноември. Царицата Александра Фьодоровна я преживяла тежко и съпругът ѝ се чувствал задължен да я подкрепи, защото били много сплотено семейство.

Работническата класа преди революцията

Населението на тогавашната столица на Русия - Петроград (по-късно Ленинград, сега Санкт Петербург), е към 2,5 млн. души. От тях 250 000-300 000 са работници, към 1917 г. стават малко повече. Тях не ги вземат за фронта, защото са необходими на военната промишленост.

Важно е да се знае, че петроградският работник не е беден човек. Като правило той не наема някое стайче, а отделна квартира, за да живее със семейството си. Има костюм, ходи, ако не на театър, то поне да слуша Шаляпин в Народния дом, чете вестник - първо “Правда”, а после, когато я закриват, “Копейка”, знае кой е Лев Толстой и кой Максим Горки. По днешната терминология работникът е в горната половина на “лоу мидъл” класата в обществото.

Още една съществена особеност е извънредната концентрация на промишлени предприятия особено в Петроград. В Путиловския завод например имало около 25 000 работници.

Проблемът с хляба

Важен момент в началото на 1917 г. е въвеждането на системата “Тейлър” - поточната линия, така добре позната ни от филма на Чарли Чаплин “Модерни времена”. Това води до появата по заводите на много повече и много по-нискоквалифицирани работници и понижение на заплатите.

Цените на промишлените стоки се вдигат, а на зърното - не, защото има много. Правителството изкуствено задържа цената му в столицата, но по другите места тя остава свободна. Затова никой не иска да продава в Петроград, появяват се огромни опашки, започват брожения.

Началото

Според историците всичко започва от завода “Путиловка”. Там работнички се сещат, че 23 февруари (8 март по нов стил) е Международният ден на жената, затова трябва да се отпразнува и да не се работи. Все пак отиват в завода, честно се трудят половин ден, след което се изнасят и тръгват към центъра по Големия самсоновски проспект. Стигат до Литейния мост, където вече ги чакат полиция и войници. Идеята е да не бъдат допуснати в центъра.

Но студът тогава е бил много остър, реката замръзнала, а ледът дебел. И повечето просто минали по него, за да тръгнат после по Невския проспект. Единствено неясно е защо не са завили наляво към Зимния дворец, което би било логично, а надясно - към Московската гара, и се събират на площада около паметника на Александър III. В следващите дни това се превръща в нещото, което днес бихме нарекли “майдан”. Два дни по-късно вече всички заводи стачкуват и работниците просто се събират на този площад.

На 25 февруари председателят на Думата Родзянко праща телеграма на царя в Могильов, че в столицата има протести. Отговорът е разрешение да се стреля на месо.

Първият герой на революцията се казва Тимофей Кирпичников, унтерофицер, чийто полк охранява района около Таврическата градина. Негов началник е щабс-капитан Лашкевич. В една прекрасна сутрин Кирпичников, човек от село, вече воювал на фронта, събира фелдфебелите и им казва: “Утре няма да излезем!”

Във време на война това означава сигурен трибунал, така че унтерофицерът рискувал много. Но по-силно било нежеланието да се стреля по цивилни. При опита да въведе ред Лашкевич е убит. Започва верижна реакция и по съседните роти - войниците отказват да излязат срещу народа, ако някой офицер се противи, убиват го. На 27 февруари става ясно, че в Петроград има войнишко въстание. Разбунтувалите се войници се сливат с ликуващата тълпа, за която те са герои, и всички тръгват към Думата. А там започват да мислят как да извъртят така нещата, че Николай II сам да се откаже от престола.

Падането на двуглавия орел

Радостната тълпа започва да громи магазини и складове за алкохол, да изхвърля накачените навсякъде царски гербове с двуглавия орел. Разбити и опожарени са затвори и арести, на свобода излизат хиляди престъпници - както политически, така и криминални, започва истински лов на полицаи, убити са стотици от тях.

На 27 февруари Родзянко праща нова телеграма на царя и царицата и те, изглежда, разбират за какво става въпрос. Николай II решава на другия ден да тръгне за Петроград.

Вечерта на 27 февруари се случва едно от най-важните неща в тази революция. Депутатът Бубликов, който има много либерални поддръжници в Минстерството на съобщенията, отива там и пуска телеграма до всички, че в страната има революция. Получават я и жепейците на гара Дно, които не пускат влака на Николай II да продължи за Петроград. Той е принуден да се отклони към Псков, където е щабът на Северния фронт с командващ ген. Рузски, за когото смята, че му е верен. Към онзи момент Думата успява да убеди фактическия главнокомандващ на руската армия Михаил Алексеев, че положението е безнадеждно и единственият изход е царят да се откаже от трона. Алексеев праща телеграма на всички командващи от флота и пита какво да се прави. Всички са единодушни, че властта трябва да бъде предоставена на Думата, събират се при Алексеев и пращат телеграма на генерал Рузски. Не я подписва адмирал Колчак, командващ Черноморския флот. Но го правят всички останали, дори великият княз Николай Николаевич, главнокомандващ Кавказкия фронт.

Отказът от трона

И така царят е заседнал на гара Дно, при него идва генерал Рузски, показва му телеграмата и му казва, че ще дойдат двама представители на Думата, за да приемат отказа му от трона, ако той е готов да го направи.

На 2 март Николай II съгласува с депутатите Гучков и Шулгин манифест, с който се отрича от трона. Първоначално мисли да го направи в полза на сина си Алексей Николаевич, но той е дете, при това е болен. Затова за наследник е обявен брат му - Михаил Александрович, който трябва да се възкачи на 3 март. Тогава обаче вече е ясно, че тълпата в Петроград няма да приеме никой от Романови да продължи да управлява, затова и Михаил Александрович се отказва от трона.

Формирано е временното правителство, с което, общо взето, Февруарската революция приключва. След осем месеца идват болшевиките.