В първите години на "Кремиковци" там работят над 25 000 души. Огромният металургичен комбинат обаче дълги години създава екологични и сериозни здравословни проблеми на жителите на София и околните села. Софийската котловина тъне в мъгла и отровна мръсотия.

Първата копка на легендарния комбинат "Кремиковци" е направена през 1960 г. Решението за неговото създаване е взето 4 години по-рано от депутатите на БКП в Министерския съвет, а изграждането му е по съветски проект. Предприятието започва да се строи на базата на Кремиковското железорудно находище. Находището, на 19 км от столицата, съдържа около 250 млн. тона железна руда.

Заводът започва да функционира на 11 октомври 1963 г., когато заработва първата пещ в него. Лично Тодор Живков тържествено открива комбината на 5 ноември следващата година. Рожденият ден на "Кремиковци" впоследствие е обявен за професионален празник на българския металург. 35 000 работни места се откриват в новопостроения завод.

През 2010 г. дейността му е преустановена окончателно. "Откакто “Кремиковци” спира работата си, въздухът в София е по-чист и отново се вижда Стара планина", коментират еколози. 

Човекът, който построи "Кремиковци" е един необикновен и  изключителен човек - Георги Карауланов, герой на социалистическия труд. Участвал е още в изграждането на Азотноторовия завод в Димитровград, „Марица изток“, заводите в Троян и Ловеч, столичната зала „Фестивална“, новата сграда на радио „София“, 25-етажния Дом на профсъюзите и други обекти. След това няколко години наред е секретар на ЦС на българските профсъюзи.

През месец май 2020 г. Георги Карауланов почина на 86 години. За него разказва пред "168 часа" с огромно уважение и благодарност проф. Георги Фотев.

"Феноменална личност. Свидетелствам лично за него. Той ме спаси от тоталитарно-комунистическата машина, която щеше да ме смаже. Физически или в някакъв друг смисъл.

Човек може да бъде смазан по хиляда начини. Аз съм му признателен. Приживе той знаеше това. Искам вие да знаете за него.

Той беше герой на социалистическия труд. Не ми разрешаваха да следвам по политически причини. Работих в неговата бригада няколко години. След като ме взе в бригадата, се оказа, че в много отношения сме полярни противоположности.

Георги не понасяше органически неработливите и смотаните, а аз по рождение не понасях физическия труд и занимание с машина, каквато и да е тя. Бях съзерцателен и отнесен за хората на здравия разум.

В бригадата го наричаха с обич и страхопочитание “Карата”.

От нищо и от никого не му пукаше. Никаква партийна номенклатура до най-високото не предеше пред неговия поглед. Не цепеше басма на никого.

Растеше неприязън на Карата към мен, защото ме смяташе за лентяй, който вместо да работи, се мотае. Веднъж избухна, обиди ме и каза, че ще ме изгони. Аз отговорих с безумно действие, за да докажа, че не съм страхливец. След като разбра това, което направих, той отсече, че няма да напусна.

Заповяда ми да бъда вечерта у тях. Вече се справях с пиенето.

Говорихме цяла нощ и се напихме жестоко.

Когато отрезняхме на другия ден, седнахме на една релса да изпушим по цигара. Даде ми огън и каза нещо абсолютно изненадващо за мен. Разбрал защо за мен мислите и думите са по-важни от нещата и делата. Каза ми, че моето място не е при тях в бригадата, а в университета и за други неща след това…

Оставам в бригадата, а той щял да почва борба да ми разрешат да кандидатствам в университета. Наистина се захвана с тая безнадеждна работа. Слава Богу, след няколко години ембаргото за такива като мен падна. Бях приет в университета и получих от него писмо, написано с молив от строеж в провинцията. Беше много щастлив и предричаше, че един ден той и хората от бригадата ще се гордеят с това, което съм щял да направя… Пазя онова писмо.

Той беше комунист, но по нищо не приличаше на комунистите

от читанките, партийните конгреси, плакатите и т.н.

Аз произхождах от семейство противници на режима, репресирани от неговата Партия. Героят на социалистическия труд стана член на ЦК на БКП и пр.

Журналистите се надпреварваха да вземат интервюта от него и да пишат репортажи за бригадата му като първенец в социалистическото съревнование. Той се изказваше по начин, по който другите не можеха или пък се страхуваха да говорят публично. Феномен!

Специален. Не беше въпрос на пропагандно заиграване с неговата прямота, макар че такова имаше от страна на властта.

Георги Карауланов не понасяше фалша, комунистическата патетика

и празнословие. Партийните натегачи, кариеристи, манипулатори го отвращаваха. За партията си, за върхушката, за реалния социализъм ми говореше работи, които, честно казано, ме плашеха… Казвах му, че машината е безмилостна. Той нехаеше.

Открих му и на хората от бригадата света на изкуството. Май че Цанко Живков е писал за това. Мина време. Карата започна да пише къси разкази, свързани с конкретни случаи и свои преживявания. Ей така, за себе си и ми ги даваше да ги чета. Бях изумен и му казах, че трябва да бъдат публикувани. В началото той ми се смееше.

Търсеха приятелството му най-талантливи

творци от онова време. Разказвал ми е за приятелството си и срещите си с Константин Павлов, с Васил Попов, който прочете ръкописа от къси разкази на Карауланов "Кръвна група". Васил Попов бил смаян и се заел с публикуването на книжката. Един от най-вълнуващите разкази "Мелодия за флейта" е посветен на моя милост.

Разказът беше по случая с несправедливата обида, който остана болка на Карата. След влизането в университета и през годините имах тежки случаи с комунистическия режим, но

Карата винаги ме спасяваше.

Тук разказвам само това, на което съм бил жив свидетел. Той беше феноменална личност и в очите на други хора.

Комунистическата система се срина. Георги Карауланов предричаше това. Светът на лъжата се срина. За него епохалното събитие беше обаче радикално двузначно. Карата каза, че неговото време е приключило. Той признаваше върховенството на две ценности - истината и справедливостта.

Искаше да ги види. Не ги видя. Обяснявах му, че по своята природа ценностите в чист вид са невидими. Но за неговото утопично съзнание не беше така. Имах публични изяви по политически и ценностни, тоест идеологически въпроси, публикувах книгата "Дългата нощ на комунизма в България".

Той не ме е укорявал нито веднъж,

а дори ме е защитавал срещу яростта на негови бивши съпартийци, които са ме заклеймявали, както те го могат.

Не съм ставал след промените член на партия, но бях много активен в демократичната общност, където обаче се подвизаваха и продължават да се подвизават хора с манталитет, който ми е така противен, както само Карата можеше да си представи. Понякога се отчайвам. Но щом съм се посветил на науката, нямам право на униние.

Човекът и приятелят, моят спасител, а навярно спасител и на други, си отиде. Остаряваше и духът му се бореше с тялото, което ставаше немощно, но властно в немощта си. Когато го навестявах, обръщаше разговора към губещия се смисъл на живота. Ако смисълът на живота е в делата, неговите се сринаха пред очите му. Когато той изграждаше "Кремиковци", правеше това с мисълта и чувството, че вгражда себе си.

Във "Фауст" по такъв начин се отговаря на въпроса: смисълът на живота ни е в делата ни. Но "Кремиковци" отиде по дяволите. Карата не беше търсил пътя към църквата и вярата в нея, тоест религиозната вяра. Между другото, да повторя,

БКП не беше за Карата църква,

но и Партията отиде пред очите му по дяволите.

Опитвах се да отговарям на неговия мъчен въпрос по заобиколен начин. Казвах, че Живият Бог не е в небесата на астрофизиката, а в човешкото сърце. Като се позовавах на Платон, му казвах, че ако няма безсмъртие на душата, въпросът за смисъла на живота е катастрофален. Но

душата на човека наистина продължава да живее.

Тя е жива в сърцата на обичните му дъщеря и син Ани и Румен, на техните деца, негови внуци, ще е жива в правнуците му, които още не разбират какво се е случило с техния прадядо.

Душата му ще е жива в моето сърце, в сърцата на моето семейство...

След като Румен ми съобщи новината за кончината му, по интернет непозната жена, която била с мъжа си на самотно място на брега на морето, ме попита за мобилния телефон на моя приятел, защото

стационарният телефон на Карауланов не отговарял.

Казах на непознатата жена скръбната вест. Душата му ще бъде жива също в нейното сърце и в сърцето на съпруга й.

В много чувствителни за истината, справедливостта и човешкото достойнство сърца ще живее непрежалимият Георги Карауланов - Карата".