Най-щедрият му покровител е крал Лудвиг II Баварски, навярно убит заради безразсъдната си обсесия към композитора. Обгрижван е финансово от куртизанка, прелъстява жените на свои спонсори, с низост предава приятели.

„Колкото и да ни е тъжно, но трябва да се разделим с музиката на Вагнер, ако не желаем да ни погълне зла сила“ – Джузепе Верди.

Лоенгрин се сбогува със своята любима, а по реката пристига красивата бяла ладия с гордо порещия вълните лебед. Ортруд ликува. Рицарят ще отплува и никой няма да разбере, че този лебед е омагьосаният от нея брат на Елза херцог Готфрид. Бял гълъб долита при ладията. Лоенгрин сваля веригите от лебеда и той се превръща в красив юноша.

„Това е вашият Херцог“ – казва Лоенгрин и се качва на теглената от белия гълъб ладия, която се загубва зад завоя на реката. Ортруд припада. Разпознавайки брат си, Елза за кратко се зарадва, а след това извиква: „Моят съпруг!“. И пада мъртва в ръцете на брат си.

Край. Завесата пада. Операта на Рихард Вагнер „Лоенгрин“ приключва, оставила без дъх едно 16-годишно момче в публиката. Лудвиг е зашеметен от музиката, открил е себе си в нея. От този ден става страстен поклонник на композитора. Три години по-късно момчето сяда на престола като Лудвиг II Баварски, наричан и Приказният крал. Първата му заповед като монарх е Вагнер да бъде потърсен и поканен в Мюнхен.

Срещата между двамата е съдбовна.

Германският композитор открива своя най-безценен и изключително щедър благодетел, който ще го обожава. Лудвиг II Баварски дори ще предизвика собствената си смърт заради преклонението си пред гения.

„Вие не сте човек, а болест“ – Фридрих Ницше, повлиян силно от Вагнер и отчуждил се по-късно от него.

Той още от дете израства с твърдото убеждение, че е неповторим гений. Роденият през 1813 година Рихард Вагнер още като ученик пише първите си драматични произведения. По-късно той ще напише и всяко отделно либрето за всяка отделна своя опера – нещо твърде необичайно по онова време, предава "Дойче Веле". Според неговите възгледи, текстът и музиката на една опера образуват неделимо единство. Музиката не е самоцелна, а обслужва драматургията, смята Вагнер.

От съвсем малък петте му сестри го глезят сякаш е истински принц и той действително започва да придобива самочувствие на такъв. Става изключително самоуверен, арогантен, несравним егоист и нарцисист.

Отношението му към жените през годините е като към вещи – използва ги, докато са му потребни и не го отегчават. Много приятели, които му протягат ръка, получават горчива отплата в замяна. Ненадминат е и в способността си да затъва в дългове, но така че никога да не изпадне в бедност и немотия. Да борави с пари е нещо, което му е безкрайно чуждо, но пък да харчи чуждите е по-доброто решение за него.

Винаги се намира някой, омагьосан от творчеството му, който да се погрижи за финансовото му благополучие. Геният му е безспорен, но не може да изкупи подлостите на личността му.

Вагнер постига окончателната симбиоза между текст, музика и сценография през 1876 година с оперния цикъл „Пръстенът на нибелунгите“. Цикълът за пръв път е представен в личния фестивален театър на композитора в Байройт, където и до днес се провежда едноименният фестивал.

Вагнер цял живот се крие от някого: или от кредитори, на които дължи пари, или пък по политически причини. Тъкмо разгневените кредитори го преследват през 1839 година, когато заедно с жена си Минна той по заобиколни пътища успява да се добере до Париж. Там на помощ му се притича оперният композитор Джакомо Майербер, който му дава и пари.

През 1848 година Вагнер се присъединява към буржоазната революция в няколко германски княжества. Това му донася обвинение в държавна измяна, тъй че композиторът е принуден да се скрие в Цюрих. Години по-късно императорът все пак го помилва. В друг исторически момент Вагнер е принуден да бяга от Виена, където го преследват пък данъчните инспектори. Тогава финансовото спасение идва от ръцете на неговия меценат, баварския крал Лудвиг Втори.

Сред населението обаче се засилва брожението срещу разсипническата финансова политика на краля (който строи фантасмагорични замъци) и на неговия приятел Рихард Вагнер. Кралят е на път да подаде оставка, а Вагнер изчезва и през 1865 година отново се крие в Швейцария. Финансовата подкрепа от Лудвиг Втори е решителна за композитора, който без нея не би успял да докара до премиера своя „Пръстен“.

Най-скъпият композитор на всички времена

По онова време композиторите много разчитат на хонорарите, които им плащат издателите за публикуване на партитурите. Вагнер надминава всички свои съвременници в това отношение: той хем иска невъобразимо високи суми, хем настоява да му се предплаща, защото все няма пари. Аванс той получава и за „Пръстенът на нибелунгите“.

Премиерата на операта в Байройт е пълен финансов провал, но в хода на годините цикълът става все по по-популярен и издателството изобщо не съжалява, че е инвестирало парите си в този композитор.

Вагнер като антисемит

В средата на 19 век в Европа се надига яростен антисемитизъм. Понесен от тази вълна, през 1850 година Вагнер публикува памфлета си „Еврейството в музиката“, където твърди, че евреите нямат потенциала за музикално творчество. Според него творчеството се предопределя от корените на композитора в едно общество, а евреите нямали такива и затова можели само да имитират. В едно следващо издание 20 години по-късно Вагнер допълнително изостря нападките си срещу евреите и дори говори за разрушаване на еврейската общност.

Но отношението му към тази група хора е твърде амбивалентно. В осъществяването на грандиозния си проект „Пръстенът на нибелунгите“ Вагнер много зависи тъкмо от помощта на евреи. Именно евреи са редица спонсори на новите музикални течения в Германия и специално на вагнеровите идеи.

Вагнер и силните жени

В неговите опери женските роли обикновено ни показват много силни жени, които спасяват своите мъже. За Вагнер силна е не онази жена, която се еманципира от мъжа си, а другата – която толкова го обича, че е готова да се пожертва в името на неговото спасение. В главата на композитора витае една романтична представа за любов и смърт.

Реалните жени в неговия собствен живот също са силни, но предани. С първата си съпруга Минна Вагнер на няколко пъти се разделя. Тя не одобрява неговите антисемитски възгледи и изяви. Втората му съпруга Козима направо го боготвори, а освен това тя самата е разпалена антисемитка. 24-годишната Козима не се интересува от женската еманципация, но иначе е високо образована жена с много силен характер. След смъртта на Вагнер тя поема ръководството на фестивала в Байройт и продължава традицията напред във времето.

Рихард Вагнер умира през февруари 1883 година във Венеция. Саркофагът му е откаран в Байройт, а прочутият мъртвец е погребан под звуците на траурния марш от „Залеза на боговете“ в градината на неговата собствена „Вила Ванфрид“.

При мистериозни обстоятелства през 1886 г. на 40 години умира най-големият благодетел на Вагнер: баварският "приказен крал" Лудвиг II.

Неговото тяло, заедно с това на психиатъра му, е открито в езерото Щарнбергер, южно от Мюнхен. И до днес Лудвиг Втори Баварски остава известен с великолепните замъци, които е построил - Линдерхоф, Херенхимзее и най-известният Нойшванщайн, разположен в подножието на Алпите. За огромните дългове към хазната, както и поради слухове за личния му живот, Лудвиг II Баварски е детрониран, обявен за психично болен и заточен в замъка Berg am Starnberger See, където намира смъртта си. 

Красивият и млад крал, неговият трагичен край и удивително приказните замъци, които оставя в наследство, го правят легенда и му дават прозвището "Приказният крал". Историята го нарежда сред модерните икони с неразкрити причини за ранната смърт редом с Джеймс Дийн, Мерилин Монро и Майкъл Джексън.