Захарий Зограф (1810-1853) е нарисувал само четири кавалетни портрета, единият от които продължава да е загадка и дава сюжет за различни тълкувания за личния живот на художника.

През 40-те години на ХIІХ век да бъде изобразен женски лик в самостоятелна картина, е акт революционен за Българското възраждане. Свободомислещият Захарий има дълбок емоционален мотив, който го подтиква да прекрачи каноните на църковното изкуство и да създаде първите светски изображения.

Портретът на Християния Зографска, братовата жена на художника,

вече столетие и половина изкушава изследователите

да създават различни версии, та дори да съчинят

роман относно "греховната любов на зографа Захарий".

Деветгодишен художникът остава сирак и израства в семейството на големия си брат Димитър, от когото научава занаята.

Двамата не се погаждат, тъй като артистичната натура на Захарий не приема закостенелите му възгледи за църковната живопис. Младият зограф намира утеха при двама души - единият е учителят му Неофит Рилски, с когото 18 години поддържа кореспонденция и от когото търси житейски съвети, а другият е снаха му Християния - добра и умна жена. Християния (Христена) е дъщеря на чорбаджи Косто, прочут и заможен самоковски джелепин (търговец на добитък). Нейният род е стар и именит, а самата Християния е "стопляла студената атмосфера в дома на Димитър Зограф", където е отраснал малкият брат.

Освен хубавица тя е била будна и образована, затова добре разбирала буйния нрав на девер си. 28-годишният Захарий я изобразява в блестящ светски портрет (вероятно я рисува около 1840 г. - когато тя е в разцвета на женската си сила). Виждаме жена със самочувствието на собствената си хубост и достолепие, натъкмена в разкошно облекло по модата на времето.

Тя е с "колбаш" на главата (модна шапка - тюрбан, носена от богатите кокони), с пищни нанизи от златни пендари и гердани от ситен маргарит. Лицето й е замислено и одухотворено, а позата подсказва прелестта на снагата. С иконописна прецизност Захарий рисува със златен варак детайлите на обеците, нанизите и орнаментите по одеянието.

Известни са четири автопортрета на Захарий Зограф. Той има самосъзнание за собствената си значимост на творец и е надмогнал средновековната анонимност и смирение. Освен прочутия му кавалетен автопортрет той оставя своя образ в стенописите на Бачковския, Троянския и Преображенския манастири. И навсякъде демонстрира самочувствието си на творец, рисувайки се с четка в ръка.

От писмата му до Неофит Рилски, както и от "сметководните"му тефтери, добиваме представа, че е знаел цената си на майстор, умеел е да се пазари с ктиторите (възложителите), купувал е имоти, къщи и дюкяни, ала същевременно е бил и радетел за българското просвещение и прогрес. Родолюбивите му начинания трудно намират разбиране в еснафските среди и той пише до учителя си "...носим български глави (тикви) и едни сме гъркомани, а други туркомани и трудно се намира у някого любородно сърце. Развращението царува и завистта!..."

В сцената "Страшният съд" в Бачково рисува пловдивските фанариоти като грешници, които се пекът в пламъците на геената огнена. "Такива са нашите угоено ненаучени българи, които пропадат в невежеството и простотата, от която се гнусят всички народи европейски...", а после додава "...чакам да се обърне на чорбаджията сърцето, за да познае нещастието българско...".

Неспокойният дух на Захарий намира разбиране само от Неофит Рилски и утеха от Християния. Дали все пак тя не е била неговата "греховна любов", а не само романизирана измислица?

Когато "хубавата, добрата и умната" Християния е покосена от коварна болест, единствен Захарий отива при нея, макар хекиминът (лекарят) да е забранил.

Болната от тиф Християния се прощава с него и издъхва на 7 май 1853 година. Месец по-късно Захарий, който се е заразил от страшната болест, умира. Датата е 7 юни 1853 година. Близките му плащат 70 гроша за "опростителна книга", т.ест индулгенция, за да спасят душата му, преди да го погребат.

Можем да гадаем само какви са били прегрешенията на Захарий Зограф - дали, защото праща на вечни мъки в пламъците на ада пловдивските фанариоти, или пък защото не е устоял на смъртния грях на прелюбодеянието, пък макар и в мислите си...

И той, и брат му оставят потомство, но сред тях няма художници с ярка дарба. Изключение е Зафир Зограф - най-големият син на Християния (семейството има 7 деца). Той е роден през 1823 г. - само година след брака й с Димитър, учи в Имперската художествена академия в Петербург и приема по-късно името Станислав Доспевски. Майстор е на светския реалистичен портрет.

БИСЕРА ЙОСИФОВА

Откъс от моноспектакъла "Греховната любов на Зографа Захарий

от Пламен Спасов, той го е разработил като последната изповед на иконописеца, а ролята на художника е играл и Калин Врачански.

Kосите като черна свила се спущаха те на две леко накъдрени плитки от невисокото бяло чело, веждите - тънки, изписани - като че вардеха взора на нейните леко извити нагоре очи, а очите ... очите бяха зелени, със златен кръг около гледеца и от тоя кръг се насочваха тънки златни жички към зениците. Смееха се тогава тия зелени и златни очи, смееха се и ме зовяха.

...Още оттогава я обичах, отче, така я обичах, че в детинската своя любов си казвах сред лято: ако тя поиска сняг, ще се изкача нагоре в планината, под върха Мусала ще стигна и в шепите си сняг ще донеса. И посред зима си казвах: ако тя ми поиска теменуги, ще избягам, ще ида в долна земя, там, където настъпва вече пролетта, и с китка теменуги ще се върна при нея, за да узнае колко много я обичам. Но тя не ми поиска нито сняг, нито теменуги, тя само се радваше да бъдем заедно и да скитаме около града - две деца, които още не познаваха живота. И се смееше, и, повярвай ми, отче, още чувам звънливия смях на невръстната Християния, защото после... после, отче, тя никога вече не се засмя...