Коя е Люба Кутинчева и защо би могла да е българската Мата Хари в Ориента през 30-те години на миналия век.

В последния ден на 1929 г. Абдала ибн Хусeйн, емир на Трансйордания, син на управителя на Мека – Хусeйн ибн Али, пряк потомък на пророка Мохамед и наследник на Хашемитската династия, приятел и съмишленик на легендарния британски офицер и разузнавач Лорънс Арабски, архитект на Великото арабско въстание срещу Османската империя и бъдещ крал на Йордания, приема необичайни гости от България в двореца „Рагадан“ в Аман.

Двамата спътници – мъж и млада жена с еднакво фамилно име, пристъпват прага на неотдавна построе­ния хашемитски палат, чиито дърворезби и прозорци от цветно стъкло трябва да напомнят за свещената джамия „Ал Акса“ в Йерусалим.

Мъжът се представя на емира като Никола Кутинчев, агроном по професия, а неговата придружителка е 19-годишната Люба Кутинчева.

Пристигнали са в Аман след двуседмична обиколка из Палестина, където са имали срещи с митрополита на Птолемаида (Акра), мюфтията и кмета на Назарет. А също и с един полицейски началник – директорът на районната инспекция на полицията в Газа.

По какви въпроси?

Това остава загадка, която ще се мултиплицира във времето.

Следващите десет години Люба Кутинчева ще прави най-вече това – ще пропътува хиляди километри из Африка, Арабия, чак до Далечния изток, за да се среща последователно и методично с хора, които разполагат с власт – политическа, религиозна, военна...

Целта зад всичко това е пълна мистерия.

Пътешествия, превърнали се в легенда, или пък воаяжи, предварително замислени като легенда, зад която се крие нещо съвсем друго?

Кутинчева се среща с Ганди, Неру и други лидери на Движението за независимост на Индия в същото време, в което посещава и суверенни владетели като махараджите на Лахор и Барода. Поддържа контакти със съветския посланик в Токио, който е приближен на Сталин, и с главата на руската антиболшевишка емиграция в Далечния изток. Пътува до Персия и Афганистан, Бирма, Сиам, Сингапур и остров Формоза. Влиза в Манджурия преди японската окупация...

В Шанхай е отвлечена и държана в плен заедно с две англичанки.

След като е платен откуп, е освободена.

Кой дава парите за живота й?

Ако легендата е вярна, петте хиляди долара са донесени от анонимен руснак, но били събрани от португалския консул в Шанхай. За двете поданички на британската корона няма кой да плати и те са екзекутирани. С какво българката е била по-ценна? Или просто късмет?

Възможно ли е дългите странствания на Люба Кутинчева из Ориента да са били свързани не само с любопитството и ентусиазма на запаления пътешественик, но и с по-специфична дейност, каквато е разузнаването? Само няколко щрихи от вълнуващия и изпълнен с мистерия живот на тази българка повдигат серия въпроси без категоричен отговор. 

През голяма част от времето Люба пътува сама. Нейният загадъчен по-възрастен придружител, с когото на 31 декември 1929 г. влизат на аудиенция в двореца „Рагадан“, ще се появи още няколко пъти и постепенно ще изчезне от хронологията на събитията.

На места в мемоарните бележки от пътуванията той ще фигурира като съпруг, на други като баща под името Никола. 

По това време Люба със сигурност не е омъжена. Това ще се случи много по-късно, едва когато вече окончателно се е завърнала в България, след почти цяло десетилетие невероятни приключения.

Приживе самата тя твърди, че в началото е пътувала с баща си – Никола Кутинчев, лекар по професия. Странно защо тогава в официалните си български документи Люба Кутинчева е записана с бащино име Иванова. Така фигурира и в системата ЕСГРАОН. Ако наистина е пътувала с баща си, то със сигурност трябва да е имало причина той да се представя под различни имена и с променливо занимание.

Баща ми бе свързан с нелегалната организация „Свободна Добруджа“,

признава Люба в собственоръчно написани автобиографични бележки години по-късно. В една от малкото срещи с журналисти, която има преди да почине, тя показва белег от куршум на крака си. И като единствено обяснение по случая добавя: „Спомен от една секретна куриерска мисия при нелегално преминаване на границата“. („Ние жените“, брой 15, 13 април 1994 г.)

Има версия, че Люба Кутинчева е изпълнявала специални задачи по линия на Коминтерна – дело, в което е била въвлечена от баща си, а по-късно е продължила сама. Категорични доказателства на тази теза обаче липсват. Освен, разбира се, известната роля и намеса на Коминтерна в делата на националноосвободителните организации в Южна Добруджа по онова време. 

Каква би могла да е целта на аудиенцията при емир Абдала ибн Хусейн и защо лекарят Никола Кутинчев се е представил на тази важна среща като български агроном, вероятно никога няма да разберем.

Както и какво е наложило двамата българи да се срещнат преди това с народните представители в йорданското законодателно събрание Наджиб Абу Шаар и Саид ал Субхи.

Версията за пътешественици, които обикалят Изтока,

но постоянно водят разговори с висшия политически елит,

духовенството, местната администрация и представители на силовите структури във всяка една от посетените страни, не може да бъде категорично отхвърлена, но буди определени подозрения.

Проследявайки историята на това дълго пътуване, всеки безпристрастен изследовател би се изкушил от мисълта, че тази непрекъснато витаеща мистерия около срещите на Кутинчеви няма как да не е свързана с някаква шпионска афера. Или поне много напомня за това.

След като напускат двореца в Аман, Кутинчеви продължават към Сирия и Ирак, преминавайки през градовете Хомс, Хама и Халеб, а от там поемат през пустинята към Дейр Зор, за да стигнат в Багдад, където ги очаква среща с крал Фарук ибн Хусейн – брат на емира на Трансйордания. 

Това пътуване им отнема целия месец януари. Навсякъде в големите градове по пътя Кутинчеви търсят контакти с религиозни лидери и местните власти. В Хомс се виждат с мюфтията, с православния архиепископ и с директора на полицията. В Халеб – столицата на Северна Сирия, ги посреща кмета на града и мюфтията Али ал Кабани. Следва среща с областния мюфтия на Дейр Зор – Мухаммад Фатхи Амин Хасан, и с управителя на провинцията Мохамед Абу ал Хасан.

В предпоследния ден на януари двамата спътници от България пристигат в Багдад. Отбиват се в управлението на столичния секретариат, за да оправят документите си и да подпечатат разрешителните си за пътуване в страната. Получават писмени пожелания за успех и сполука. Те са адресирани за

„Г-н Кутинчев и съпругата му“ 

Подпис и кръгъл печат

„Секретар на столицата. Багдад“.

На 2 февруари Люба Кутинчева ще може да поднесе албума, който носи със себе си, на самия крал Фейсал I. В този своеобразен лексикон тя събира снимки и пожелания от хора, срещнала по време на пътуванията, води си бележки.

Владетелят, който седи на иракския трон, след като десетина години по-рано французите са го прогонили от Дамаск, отгръща албума на Люба и на една нова лява страница собственоръчно написва с червено мастило на арабски: „Видях снимката и подписа на брат ми и разбрах, че приносителите са му близки. Пожелавам им успех в тяхното пътешествие и да се завърнат невредими в родината си." 

Преди да напуснат Багдад и да се отправят на юг, Люба и Никола Кутинчеви имат още една много важна

среща – с военния министър Нури Саид. Всъщност много

по-важна от тази със самия крал,

защото Нури Саид е човекът, който на практика „движи нещата“ в държавата. Година по-късно той ще стане министър-председател. През първата половина на миналия век той е една от най-известните и значими политически фигури в Ирак. Кариерата му започва през 1911 г. като офицер в османската армия, но се сближава с бъдещия крал по време на арабската революция (1916–1918 г.). По-късно Фейсал ибн Хусейн му поверява грижата за изграждането на иракската армия и го прави министър на отбраната. През март 1931 г. той е издигнат за премиер на Ирак, като до края на монархията през 1958 г. заема този пост общо 14 пъти. Включително и като първи министър-председател на Арабската федерация на Ирак и Йордания, сформирана като алтернатива на Обединената арабска република на Сирия и Египет.

В дневника от иракското пътуване на Кутинчеви има още една снимка от столицата, която заслужава внимание. Нея Люба е описала така: „Голямата джамия в Багдад, изработена от мрамор, скъпоценни камъни и злато, с видни мюфтии и главният мюфтия от ляво. 1930 г.“ 

От записките на Кутинчева става ясно, че освен с лидерите на мюсюлманската общност в иракската столица, двамата с баща й са се срещнали и с владиката Рупен Минасян от Патриархата на арменците в Ирак и със Завен Тер Егиян – арменски патриарх на Константинопол от 1913 г., депортиран в Ирак по време на Арменския геноцид.

По пътя на юг Кутинчеви са се отбивали да видят само местните административни и полицейски началници. Пият кафе с директора на окръг Ал Мунтафик, а в Диуания ги посрещат окръжният управител и директорът на полицията. В Хила се виждат също с полицейския началник, а в Насирия – с кмета.

След две седмици в Ирак Люба и баща й прекосяват границата и влизат в Персия.

На 16 февруари 1930 г. по неизвестни причини те се отбиват в съветското консулство в Ахаваз, провинция Хузестан. За това свидетелства един печат от въпросната дипломатическа мисия на СССР. Възможно е тази визита да е била само куртоазна формалност, а може и да е била свързана с два други адреса, на които Кутинчеви със сигурност спират по време на престоя си в Персия. Те посещават последователно офисите на Руско-Персийската банка – първо в Исфахан, където на 13 април имат среща с директора Свидерский, а седмица след това влизат и в клона на същата банка в Шираз.

Подробности по финансовите им дела в Персия естествено липсват, така като няма и никакви други следи как са били финансирани тези воаяжи. В архива няма никакви разписки, квитанции или каквито и да било други разходни документи. Освен ако не броим една хартийка с много йероглифи, описана като билет/карта за „първа класа“ в японските железници.

Извън деловите и бизнес контакти, както личи и от дневника на Люба, в Персия те са имали много срещи с хора в униформи. Но този интерес е траен и перманентен, важи за цялото пътуване.

„За спомен от очарователното и мило посещение на госпожа и господин Кутинчев в Корамабад, Лурестан“, написал е на френски някой си капитан от персийската армия Сабри Хан. Той е оставил за спомен и снимката си. 

Люба е фотографирала и петима други офицери в Шираз, които са написали дълги послания на фарси в нейния прословут албум.

Разбира се, духовенството отново присъства – Люба е записала, че се е срещнала с архиепископ Месроб – владика на арменците в Иран.

Сред снимките й от Персия има и туристически забележителности – входната порта на Техеран и заснежените върхове на планината Алборз, руините на древната столица Персеполис, както и кадри на деца, просещи по улиците.

На 1 май 1930 г. в хронологията на събитията е регистрирана още една важна среща на Кутинчеви – с директора на Имперската персийска митница в Бушир. Седмица по-късно Люба и Никола са вече в Оман.

На това място бащата на Люба не се е представил нито като лекар, нито като агроном, а просто като пътешественик. Това е и един от последните моменти, в които той се появява като присъствие в хронологията на това мистериозно пътуване.

„Българският пътешественик, мосю Никола Кутинчев, посети столицата на Оман. Срещнахме се с него. Той въплъщава въжделенията на онези мъже, които обикалят света, за да се запознаят с особеностите на страните.“ Написалият тези думи е Саид ибн Теймур ибн Фейсал – султан, син на султан и баща на сегашния султан на Оман – Кабус ибн Саид. Датата е 8 май 1930 г. и по това време в Маскат все още управлява Теймур ибн Файсал, а самият Саид ще седне на трона две години по-късно. 

„Българският пътешественик, мосю Никола Кутинчев

бе удостоен да посети министерския съвет на

Негово Величество султана на Маскат и Оман

на осмия ден от месец зу л-хиджджа 1348 г.“ (8 май 1930 г.) Следват два печата – държавният релефен и личният на монарха с текст: Теймур ибн Файсал ибн Турки, султан на Маскат и Оман.

Пътешествието продължава с кораб към Карачи.

Там Люба се отбива в клона на Централната банка на Индия, след което отпътува за Делхи, където я очаква среща с Махатма Ганди.

1930 г. е време, в което Ганди отново е на преден план в политиката на Индия. Вече е прокарал резолюция в конгреса, която призовава британското правителство да предостави на колонията статут на доминион или в противен случай да се изправи пред нова вълна от неподчинение с крайна цел – пълна независимост на Индия.

През март 1930 г. Ганди инициира кампания за гражданско неподчинение и повежда хиляди индийци от Ахмедабад към Данди, щата Гуджарат, на 400-километров марш, известен като Поход на солта. По време на този своеобразен протест срещу британския монопол върху солта 60 хиляди индийци са арестувани и хвърлени в затвора от колониалните власти. Походът завършва през април 1930 г. и остава в историята като най-зрелищната кампания на Ганди по време на борбата за независимост.

И така, броени седмици след тези съдбовни събития,

младата българка се оказва лице в лице с 61-годишния

Махатма Ганди в дома му в Делхи.

От тази среща е запазена фотография, която Ганди подарява на Кутинчева. Това е кадър от Алахабадския конгрес, на който той е с всичките си съмишленици – д-р Ансари, Неру, Сараджа Нейду и други по-малко известни в международен план борци за свободата и независимостта на Индия.

На 20 май, същия ден, в който се среща с индийския национален лидер, Люба отива в Централната поща. Не е ясно дали е телеграфирала на някого или пък е изпратила телеграма. Записала е в дневника си, че е била при пощенския началник на Делхи.

Две седмици по-късно Люба вече е в Калкута, където срещите й са по-скоро свързани с въпросите на бизнеса и профсъюзните дела. На 4 юни тя е приета от Сантош Кумар Басу – главен наместник на Калкута, а на следващия ден (5 юни) посещава офиса на „Бирла Брадърс Лимитед”. Семейство Бирла е тясно свързано с индустриалната и социална история на Индия. Следват визити при председателя на Индийската търговска камара и председателя на Индийския национален комитет на индустриалната търговска камара.

До края на лятото Люба Кутинчева вече ще е в Китай, където я очакват още много интересни срещи и събития, но тя ще се върне отново в Индия следващата година, за да се свърже с един от близките съратници на Махатма Ганди – д-р Мухтар Ахмед Ансари – бивш президент на Индийския национален конгрес (1927), а преди това (1918,1920 г.) оглавявал и Мюсюлманска лига.

Срещата е регистрирана на 1 март 1931 г. Д-р Ансари е основател на Ислямския университет в Делхи и яростен привърженик на Движението в защита на Халифата – панислямска кампания, започната от мюсюлманите в Британска Индия и целяща да окаже давление върху британското правителство по въпросите за съдбата на Османската империя след Първата световна война. Като такъв д-р Ансари оглавява индийската медицинска мисия, която лекува ранени турски войници по времето на Балканските войни. Това е любопитно преплитане на съдби, защото дядото на Люба загива именно по време на Балканската война през 1912 г. 

Д-р Ансари написва в дневника на Кутичнева едно многозначително послание, което гласи: „Свободна Индия – това би означавало Свободен Изток“. Повече подробности за срещата не са известни, а две седмици по-късно (14 март 1931) следите на Кутинчева водят към Куета (днешен Пакистан), където тя отново е при пощенския началник на града.

Връщайки се към лятото на 1930 г. и китайската одисея на Люба, ще открием една прелюбопитна нейна среща – с генерал Дмитрий Леонидович Хорват.

Ако предположим, че някой в Москва

се е интересувал от сведенията, които Люба събира

по време на своите пътувания, то разговорът от 18 август с ген. Хорват би трябвало да е от първостепенна важност.

Дмитрий Леонидович е царски офицер, генерал-лейтенант, железопътен инженер по образование. През годините той управлява различни участъци от железопътната мрежа на Руската империя. След революцията e един от лидерите на Бялото движение в Далечния изток. През 1924 г. става председател на Руския общовойнски съюз (РОВС) в Китай. Официално признат за ръководител на руската емиграция в Далечния изток. РОВС, създаден под лидерството на барон Врангел, е организация, към която съветските спецслужби имат подчертан интерес.

Някои от генералите в ръководството на съюза

са вербувани за агенти, а други – екзекутирани.

Чекистите успяват да проникнат в щабквартирата на РОВС в Париж, монтират микрофони и подслушват събранията на организацията, а през 1930 г. отвличат ръководителя на РОВС ген. Алексанър Кутепов, след което правят същото и с ген. Евгений Милер през 1937 г. Безследните изчезвания на ръководителите на съюза психологически деморализират руската емиграция.

Но ген. Хорват е костелив орех! От 1903 г. той управлява Китайско-източната железопътна линия – стратегическо трасе, част от проникването на Русия в Манджурия и Корея и средство за усилването на руското военно присъствие на бреговете на Жълто море. Линията е замислена като южно отклонение на Транссибирската магистрала и свързва Чита в Сибир с китайската възлова гара Харбин, откъдето продължава с разклонения до Владивосток и стратегическия Порт Артур, който руснаците владеят до 1955 г.

Дмитрий Леонидович се радва на огромно уважение и авторитет сред руснаците в Далечния изток. Истински обичан, задето е съумял с твърдост и смелост да запази живота и имуществото на подопечните си в хаоса на годините след революцията от 1917 г.

Да бъде вербуван за съветски агент е невъзможно, да бъде ликвидиран или отвлечен е твърде рисковано и трудно занимание и вероятно заради това ГПУ (Главно политическо управление) не предприема категорични мероприятия срещу него. От 1920 г. генералът живее в Пекин, където се отдава на политическа и обществена дейност и където през лятото на 1930 г. Люба Кутинчева успява да се види и разговаря с него. Едва ли ще е изненада допълнението, че и от тази среща всякакви подробности липсват.

Да се допусне, че Кутинчева е предала целия разговор на руснаците само защото по това време в Москва силно са се интересували от дейността на ген. Хорват и останалите ръководители на РОВС, би било спекулация.

Още повече че в онези материали, които се пазят в Държавния архив, няма никакви следи за нейна връзка с Комунистическия интернационал. Останали са обаче две-три снимки, които на пръв поглед не са нищо интригуващо, но биха могли да ни отведат в определена посока на размисъл. 

На един от тези фотоси от 1930 г. Люба е написала, че е с комунистически деятели в Япония. 

Обаче японците са на по-заден план, а до нея е приседнал

човек с вид на съветски функционер.

На друг кадър Люба е с децата на съветския посланик в Токио.  Преди да стане дипломат, Александър Антонович Трояновски е болшевик, революционер, преподавател в школата за старши инструктори на Червената армия (1917-1918 г.) и част от апарата на Наркома за инспекции под личното ръководството на Сталин (1921 г.). След мандата в Япония той ще бъде изпратен във Вашингтон като първия посланик на СССР в САЩ. На сина му Олег, едно от децата, с които Люба се е снимала, също предстои бляскава дипломатическа кариера.

Точно тези две снимки не са в състояние да докажат почти нищо към днешна дата, но навремето биха могли

да послужат като алиби, което да спаси Люба Кутинчева

от интерниране в някой от лагерите след 1944 г.,

където попадат много невинни интелектуалци при налагането на комунистическата власт в България.

Възможно е и да са изостанали съвсем случайно в архива, с който разполагаме днес. По-скоро тази част от него, която Люба Кутинчева сама предоставя на държавата през 1968 г. Останалото от документите и снимките тя задържа за себе си с идеята да напише книга.

Единствената книга с автор Люба Кутинчена обаче и до днес остава „Япония – лични впечатления, наблюдения и проучвания“. 

Ето няколко реда от това, което Люба пише като встъпление:

„В продължение на няколко години аз можах да пропътувам ония далечни страни, към които се стремях, но вече не на крилете на богатата ми фантазия, а в действителност, в най-груба действителност – с риск на живота ми, с много опасни приключения, неизброими мъки, страдания и... много сълзи. И през един трънлив и каменист път, в който преобладаваха душевните и физически страдания, пропътувах целия далечен изток и се запознах с приказния живот на Сирия, Палестина, Трансйордания, Египет, Ирак, Персия, Афганистан, Белуджистан, Маскат, Оман, Индия, Бирмания, Сиам, островите: Цейлон, Борнео, Суматра, Целебес, Формоза; Китай, Япония и много още покрити с тайнственост и мистика краища на Далечния изток. Наред с изучаването на тези страни, живота, нравите и обичаите на населяващите ги народи, както и с някои особености, граничещи с приказността, поради надхвърляне границите на възможността за нашия материк и условията на живот у нас, сблъсках се с най-суровата действителност на живота и можах да видя колко и какви видове отрицателни човешки прояви има на този свят и до где може да отиде човешката злоба, алчност, завист и проява на най-низки страсти”. 

Книгата е издадена още през 1942 г. и отпечатана в печатница „Родина“, Стара Загора. Екземпляр от нея е запазен и в Държавната агенция „Архиви“.

Точно половин век по-късно, през 1992 г. служители в архива

отварят папките, завещани от Люба Кутинчева,

намират книгата и фотосите на крале, политици и мислители и остават изумени. Как е възможно никой да не е чувал досега за тази невероятна българка? Така по националната телевизия се появява съобщение: „Умоляваме тези, които знаят нещо за живота и делото на Люба Кутинчева, да се обадят в Окръжния архив.“

Никой от служителите на архива не допуска, че личността с биография, звучаща като легенда, е жива. Каква била почудата им, когато чуват по телефона бодър глас:

„Здравей, Окръжен архив! Аз съм Люба Кутинчева!“

Последните няколко изречения са всъщност думите, с които журналистът Ясен Антов описва в статия срещата си със самата Кутинчева. Материалът излиза в началото на 1998 г. във „Вестник за жената“. По това време Люба е на 87 години, болна е и живее бедно в малък апартамент в ж.к. „Свобода“. Разказва на Антов как лекар от районната поликлиника й е отказал помощ. Казал й, че ако му даде 100 долара, ще я носи на гръб. „Така ли? Това е идея! Аз ще намеря отнякъде 100 долара и вие, докторе, ще ме занесете на гръб право при министъра на здравеопазването!“, отвърнала му тя. 

Последните години от живота на Люба

са изпълнени с битки с чиновническо безразличие,

административно високомерие и хорски егоизъм. Изнудвачи почти успяват да й вземат малкото жилище, прибягвайки и до физическо насилие.

„Да им се оставя ли? Никога! Отново кипна Кутинчевската кръв!“, заявява Люба пред Ясен Антов.

По въроса за кутинчевската кръв вероятно трябва да се спомене фак­тът, че майката на Люба е племенница на капитан Райчо Николов – български офицер, убит по време на Съединението през 1885 г. Факт, с който семейство Кутинчеви, посветило се по-късно на завръщането на Южна Добруджа в пределите на България, не спира да се гордее. 

Люба се ражда във Велико Търново на 15 май 1910 г. Две години по-късно семейството се преселва да живее в Силистра, но през 1913 г. градът, като част от Южна Добруджа, попада под румънска власт. Люба завършва средното си образование във френски колеж в Букурещ. Още като ученичка се присъединява в помощ на баща си към действията на революционната организация за освобождение на Добруджа.

В автобиографията си е написала, че заради активната й дейност срещу асимилацията на българите тя е преследвана от румънските власти и е принудена да избяга в България. По-късно заминава в Турция, където обикаля големите градове, изнасяйки сказки за положението на българите в Добруджа, останала под румънска власт. 

Тя превръща говоренето пред публика в своеобразен занаят и често прибягва до него и по време на пътуванията си по света. Това, както сама казва, било начин да финансира част от пътуванията си, след като профукала парите на баща си. Понякога дори се хваща да работи физически труд – да бере портокали и банани и да работи по разни ферми, за да си помага с допълнителни средства. В сказките, които изнася по света, често се случва за пръв път да чуват за България. Затова Люба решава, че

където и да се намира, ще носи винаги българския

трикольор на шапката си.

Тя обаче умее и да се преобразява и лесно се адаптира. Често пъти се облича с дрехите на местните жени в страните, които посещава.Лесно създава приятелства и има отлични комуникационни умения.

Люба говори свободно френски, турски, румънски и руски, а

по време на митарстванията си изучава арабски и есперанто.

Всичко това само допринася към легандата, че е възможно, когато говорим за госпожица Люба Кутинчева, всъщност да си имаме работа с един от добрите шпиони в Ориента в началото на 30-те години на миналия век. Българската Мата Хари!

Освен всичко друго Люба е и добър мистификатор. Сред материалите, които е оставила в архива през 1968 г., има и един документ за самоличност, който тя е описала като своя първи задграничен паспорт. Началната страница обаче липсва и по всичко личи, че е била скъсана нарочно. Всички визи, печати и дати съвпадат с времето на пътешествието и отговарят на посетените места. На една от последните страници обаче има турска виза, която е поименна. И лицето, на което е била издадена, е Никола Кутинчев. 

Защо впоследствие тя е решила да присвои документите

на баща си и да го изтрие от част от историята? 

Това е поредната мистерия.

През 1935 г., след като е обиколила Близкия и Далечния изток, задържайки се най-дълго в Япония, Люба отива във Франция. Следва журналистика и френска филология 2 години, след което се записва да учи задочно и поема отново на път. Пише като кореспондент за вестниците „Матен“ и „Ла фам“. Обикаля Испанска Сахара, Сенегал, Тунис, Египет, Судан, Абисиния (Етиопия и Еритрея), Мадагаскар и Южна Африка.

В началото на 1939 г. е отново във Франция, за да завърши образованието си. След цяло десетилетие скитане по света се завръща в България с разбито здраве. Залавя се с писането на книгата за Япония, работи по няколко публикации за популярни български издания и обикаля читалища, военни гарнизони и училища, за да изнася сказки за далечните страни, които е посетила. През 1940 г. за пътешествията й пишат столините вестници „Заря“ и „Аз знам всичко“, пловдивският „Борба“, „Бургаски фар“, „Старозагорско утро“, „Родопско ехо“ в Асеновград, „Бяло море“ в Кърджали, „Изгрев“ в Нова Загора и още няколко регионални издания.

Историята с отвличането на Кутинчева в Шанхай е

тиражирана в пресата по това време. 

Тя е намерила място и в книгата „Страсти и скандали в Царска България“. Авторът Петър Величков събира в едно обемисто издание всякакви куриозни истории и скандали, публикувани в тогавашната преса, или изследвайки стари писма, мемоари и спомени.

За живота на Люба Кутинчева в комунистическа България не се знае почти нищо. Това, което е известно, е, че след като се завръща, се омъжва за десет години по-възрастния от нея Александър Константинов Дагоров. През 1948 г. той работи в Дирекция на печата към Министерството на външните работи. Дагоров умира през 1967 г. след 19 години на легло заради трудова злополука. През цялото това време Люба се грижи за него и за сина му от първия брак. След това живее самотно с жалка наследствена пенсия. Люба няма деца. При срещата си с журналиста Ясен Антов споделя, че доведеният й син явно отдавна е забравил за нея. Може би, когато дойде време за наследството на малкия апартамент в ж.к. „Свобода“…, добавя възрастната жена.

Люба Кутинчева умира на 29 септември 1998 г. в София. И досега не е ясно какво се е случило след смъртта й с архива, който е пожелала да запази за себе си. Ако е бил изхвърлен на боклука заедно с непотребните вехтории от апартамента или пък е предаден срещу стотинки в някой пункт за вторични суровини, това би било огромна загуба.

През май 2016 г. Държавна агенция "Архиви" представи изложбата "Мисия пътешественик - Люба Кутинчева (1910-1998)", която бе видяна от повече от 2000 души. Съставители на експозицията бяха Снежана Петкова, Димитър Стоименов, Данаил Алексиев и Иво Хаджимишев. Благодарение на  г-н Хаджимишев фотографиите на Люба Кутинчева, част от които на стъклени плаки, могат да бъдат отново видени и "живеят втори живот".