Историци: В нито един документ не се говори за шлепове с издавени бунтовници, има ги само в “На всеки километър”.
Легенди и откровени лъжи обгръщат комунистическия метеж от септември 1923 г. Оказва се, че 98 години след подбуденото от Коминтерна и възхвалявано като "първо антифашистко" въстание в България голяма част от фактите около него са били манипулирани или направо измислени, твърдят историци.
Това важи както за поведението на водачите на въстанието като Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов и емблематичните участници като червения поп Андрей, така и за по-късно добавени легенди, като тази за уж удавените бунтовници с шлепове в Дунав.
"Много от фактите, свързани с въстанието, са явно преиначени, а други, по-слабо известни, макар и достоверни, са
меко казано, доста странни
- коментира историкът доц. д-р полк. Георги Кокеров пред "168 часа". - Като оставим настрана това, че в България няма фашизъм, и то не е могло да бъде антифашистко, има и редица други неясноти. Например малко хора знаят, че водачите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов тръгват от София за Вършец, а след това и за Фердинанд с автомобила на тогавашния министър от правителството на Народния сговор Димо Казасов.
По това време той е отговарял за пощите, железниците и телеграфа в кабинета на Александър Цанков. След девети септември 1944 г. той става и министър в правителството на ОФ."
Друго съмнително обстоятелство е, че тръгват да организират бунта не в местата, където той избухва първоначално, а в Северозападна България. Най-вероятната причина е близостта със сръбската граница, тъй като първата им задача е била да си осигурят коридор за бягство, подчертава ученият.
Сърбия явно е гледала със симпатии на въстанието и най-вероятно крайната цел на пуча е била да се създадат условия армиите на съседните страни да окупират България. За това свидетелства и фактът, че по-късно лично градоначалникът на Ниш посреща избягалите водачи на въстанието Димитров и Коларов.
Както е известно, първоначално българските комунисти разглеждат преврата през юни 1923 като "въоръжена котерийна борба във върховете на градската и селската буржоазия". В доклад пред конференция на синдикалните дейци на 22.06.1923, Георги Димитров определя линията на БКП така: "нито на страната на едните, нито на страната на другите; против едните и против другите".
Точно тогава обаче в събитията се намесва Коминтернът. Генералният му секретар Васил Коларов пише статията "Превратът в България", която излиза едновременно в "Правда" и в "Известия" на 12 юни. В статията се осъждат действията на БКП и се настоява превратът да се използва като
повод за изостряне на класовата борба,
начало на гражданска война и социалистическа революция в България.
Васил Коларов, придружаван от Б. Българанов и В. Каравасилев, пристига нелегално в България и слиза в района на Варна. Спътниците му са завършили специалния факултет на съветската Военна академия и са подготвени за нелегални въоръжени действия и тероризъм. Няколко дена след пристигането и тримата са арестувани за нелегално противозаконно влизане в страната. След освобождаването на Коларов се свиква "историческото заседание" на ЦК на БКП през лятото на 1923, което изменя отношението на комунистите към правителството на Народния сговор. Заседанието е толкова "историческо", че и до днес
не е съвсем ясно нито кога точно се е провело,
нито пък кои са участниците в него.
"Не знам какво са правили в института по история на БКП, но не са установили елементарни факти - казва доц. Кокеров. - Всъщност в София по това време дейците на комунистическата партия не са могли да вземат още решение за въстание, тъй като е било трудно да се наложи волята на Коминтерна. Дори не е ясно дали изобщо са се събрали. Според дебелата "История на БКП" пък имало заседание, ама не се знае кога точно е било и кои са били участниците."
На 13.09.1923 г. комунистите от с. Мъглиж, Казанлъшко с оръжие вземат властта в селото. На другия ден войска от Казанлък потушава бунта и арестува бунтовниците.
Правителството е наясно с готвената провокация и нарежда превантивни арести на комунистически активисти в София и по-големите градове. Коларов и Димитров обаче успяват да се укрият. На 21 септември те, заедно със запасния майор Никола Агънски, назначен за военен ръководител на планираната въоръжена акция, нелегално заминават за Фердинанд, определен за център на готвеното въстание. Показателно е, че се отправят тъкмо към Северозападна България, където е мирно и спокойно, а не отиват в Южна, където от 7 дни има спорадични бунтове в Казанлъшко, Старозагорско, Новозагорско и на други места.
Вечерта на 21 септември Георги Димитров и Васил Коларов пристигат във Вършец и заедно с Гаврил Генов, секретар на врачанския окръжен комитет на БКП активизират наличните партийни кадри.
Успяват да вдигнат на бунт комунистите
от Фердинандска и Ломска околия. Един от малцината пазители на човещината и благородството в "червената крепост" Фердинанд е протойерей Йордан Попов, архиерейски наместник на околията. Рискувайки собствения си живот този човек се опитва се да спре насилията, за съжаление в повечето случаи напразно.
Осем години след въстанието той пише "Спомени от септемврийските събития 23.IХ до 28.IХ.1923 г. станали в град Фердинанд и околията". В предговора му четем: "Сега засега моята цел е да обърна внимание да не си играем с огъня занапред. Моите спомени нека послужат на по-видни учени, политици, икономисти, духовници, държавници като подтик за разрешаване ред стопански, просветни, икономически, религиозни и др. въпроси. Нека с общи усилия работим,
да не се повтарят такива спомени за в бъдеще
Свещеникът описва час по час метежа в гр. Фердинанд и във Видинска епархия. Той погребва жертвите и от двата противникови лагера, посещава ранените в болницата и се моли за еднакво отношение към всички пострадали, обикаля енорията и се старае да предпази населението от крайности, да го вразуми.
Записките на свещеника, които като че ли са единственият документ на безпристрастен свидетел на ужасните, трагични и печални събития.
Във Фердинанд през нощта срещу 23 септември на баира над града е запалена копа сено и е хвърлена една бомба. Това е сигналът и комунистите тръгват да превземат града, в който не е имало гарнизон. Един бунтовник влиза в пощата, вдига телефона и изревава: "Кой там?" Отсреща отвръщат: "Тук Враца... Окръжен управител полковник Пазов. А кой там?" Въстаникът гордо отговаря: "Революционният комитет на новата съветска власт!" Полковник Пазов трясва слушалката с псувня.
През нощта срещу 23 септември метежниците освен властта в град Фердинанд, успяват да превземат и Лом и много от околните села. На много места бунтът е придружен с разстрели и убийства на политически противници, напълно
в духа на болшевишката политика на "червен терор срещу класовия враг".
Според фалшификаторите на историята на 25 септември на гара Бойчиновци въстаниците пленили 400 войници, 180 белогвардейци, взели 600 пушки, пет картечници, два топа и вагон с муниции. В многотомниците, писани по времето на соца, тези данни не са подкрепени с никакъв официален документ. Но протойерей Йордан Попов пише друго - във Фердинанд пристига само рота от 40-50 войници, водена от капитан Васил Попов. Но това било достатъчно за комунистите да побягнат. Войниците обаче имали заповед да не стрелят на месо. Вероятно това окуражило бунтовниците, които били над 2000 души, въоръжени кой с каквото му попаднало. Те стрелят на месо, убиват няколко от войниците и пленяват два топа и две картечници.
В центъра на град Фердинанд специално подготвен глашатай бие барабана: "Враца съветска, Лом съветски, София обсадена!" После през деня Димитров говори на народа: “Царят е абдикирал, цяла България е съветска република!” Около Димитров и Коларов сноват дебеловрати охранители с карабини и червени ленти на левите ръкави. Повече обаче никой няма да види двамата "лидери".
Настанили са се в адвокатска къща с пет-шест пазачи отвън, те заранта тичешком отиват в Народната банка, откъдето уж командват въстанието. Не говорят с никого. "Страхуваха се от своите", ще запише в книгата си протойерей Йордан Попов.
Превзета е и Берковица, а първата работа на новите властници е да разбият затвора. И на свобода излизат криминални типове - крадци, изнасилвачи и убийци...
Те нападат къщи, ограбват богаташи и после ги арестуват. Замфир Попов, на когото ще наименуват след Девети едно село, заедно с другарите си нападат банката, грабват 150 000 лева, но се скарали за плячката и извадили ножове. И за да е ясно, че властта ще е съветска, веднага е изградена Чека, арестувани са 250 души, които било предвидено да бъдат осъдени и екзекутирани на 27 септември. Но сметките им излизат криви. На 26 септември властите изпращат силни войскови части. На 26.09. Коларов и Димитров напускат гр. Фердинанд с файтон и по предварително организиран и поддържан канал се отправят към Сърбия, където са приети и моментално получават политическо убежище и статут на политемигранти.
Емблематичен е
образът на "червения" поп Андрей Игнатов от село Медковец.
През годините на тоталитаризма той е възхваляван като революционер и пример за прогресивното свещеничество, което се бори заедно с народа против фашистката власт. Във филма "Септемврийци", поръчан от Политбюро, поп Андрей е начело на брониран влак, който пристига в решителния момент на битката на въстаниците с армията. Бунтовниците са поздравени лично от Димитров и Коларов, а ролята на Червения поп играе известният актьор Иван Братанов.
В действителност цели пет дни от избухването на метежа до 27 септември 1923 г. попът върти далавери. Революционният комитет му е дал пълномощно за реквизиции - храни, брашно, фураж, сено, сирене... А за да ги натовари - и влак с локомотив, три вагона и платформа. Не е имало никакви срещи с Димитров и с Коларов и никакви подвизи.
На 27 септември протойерей Йордан Попов и други двама свещеници срещат поп Андрей на гарата. Той гордо развява гола сабя и открит лист с документ, разпореждащ "свещенику Андрею да издирва и снабдява революционната армия с припаси и снаряжения".
"Не за идеи, а за далавера взе участие в септемврийските събития поп Андрей Игнатов”, пише Йордан Попов в спомените си.
Протойереят, някога другарувал с поп Андрей, го моли да спре лудориите и че "нам, свещениците, не подобава да се занимаваме с тия работи, друго е предназначението ни..." Но неговият разпасал се "колега", яхнал младо конче, надменно размахва голата сабя: "Не съм аз вече енорийски свещеник! И добре знам какво върша."
"Познавах го от младини - пише с огорчение протойерей Йордан.
- Знаех, че има 300 декара чифлик. И че все с далавери се е занимавал. И с новите си другари не си искрен в делото" - казах му.
Няколко часа по-късно откъм Берковица, Белоградчик и Криводол се чуват топовни гърмежи - идва войска. А сред бунтовниците започва да се говори, че водачите им са изчезнали яко дим.
Привечер става втората среща на протойерея с Червения поп. Вече няма гордост, няма гола сабя. "Край на лудориите - казва му протойереят. - Войска идва. Мисли му ти - с шашката."
Поп Андрей шибва кончето си и вдига прахоляк. "Колкото комунисти имаше в долния край на града - продължава Йордан Попов, - дядо поп с коня си ги уплаши съвсем."
Впрочем поведението на попа с топа е доста налудничаво. Докато всичко живо бяга към Сърбия, червеният свещеник хуква към гара Медковец, където е тренът му. Качва на откритата платформа единия от двата пленени топове. И започва безредна стрелба ту към Медковец, ту към Бойчиновци. Бойни отряди откъм Лом и откъм София притискат влаковата композиция и от двете страни. Хората му започват да проявяват малодушие - пише по-късно един участник в Ломския отряд. Но
попът заплашва с разстрел всеки, който се осмели да бяга.
Когато се стъмва, свещеникът обаче сам изчезва. "Тръгнал да се крие в Безденица, дето има сестра" - пише протойерей Йордан Попов. Та тя му дава храна, след което Андрей изчезва в гората. Но боейки се, че някой овчар може да го издаде, се укрива в чифлика си. Там на заранта го намират и неговите хора - комунистите. След време те ще разказват, че са го открили насред нивите му, запалил буен огън и играещ някакъв танц около него... Може би превъртял, след като разбрал, че всичко е загубено.
Истината е, че не царски офицери, а комунисти са били тия, които за актив пред властта сами залавят поп Андрей и го докарват вързан на гара Медковец. Разправата с него, както и с други заловени бунтовници е наистина жестока.
"Той е обесен на гара Медковец, което по същество си е саморазправа - обяснява доц. Кокеров. - Не би следвало по такъв начин да постъпят с него, какъвто ще да е бил. Трябвало е да го съди съд и наказанието да е според решението му. Допускам, обаче, че е оказвал съпротива и когато са го хванали, веднага са го закачили на стълба. "
Още по-тежка става мисията на свещеник Йордан Попов след потушаването на въстанието, когато трябва да лекува душите от омразата, да предотвратява даването на невинни жертви. Понеже устните молби за милост и справедливост не са резултатни, той пише до коменданта на града, моли се да спрат разстрелите, да се въведе гражданското правосъдие и призовава:
"Стига кърви. Милост искам, а не жертви казва Светото Писание."
"За истинските събития може да се доверим на сведенията на свещеник Йордан Попов, който по това време е архиерейски наместник във Фердинанд - казва военният историк Кокеров. - В началото войниците не са стреляли на месо и дават много жертви. Впоследствие обаче пристигат нови части, които за три дни разбиват бунта и после жестоко се разправят с въстаниците.
Да не говорим, че са създадени и митове, за които няма никакво сведение в историческите документи от епохата. Няма например нито едно историческо сведение за това, че е имало издавени с шлеп заловени въстаници. Има го само във филма "На всеки километър". Не зная кой е създал тази легенда, но за първи път такъв метод за унищожаване на врагове използва Сталин. През 1919 г. в Царицин, днешния Волгоград, той натоварва на шлепове хиляди офицери от руската царска армия, които после са били и в Червената армия."
Куриозното е, че един шлеп в Лом е обявен за музей на Септемврийското въстание и е показван десетилетия наред тъкмо защото с него уж били издавени въстаниците.
След 9.09.1944 г. изданието на "Спомените" на отец Йордан Попов от едва 60 страници се превръща в кошмар за властта и за притежаването му се отивало в лагер. През 1956 г. самият свещеник също е изпратен в Белене заедно с единия от синовете си. Там и умира - на 9 януари 1959 г. В по-ново време през 1992 г. спомените му са издадени под заглавието "Записки по НЕбългарските въстания".
