Известно е мнението, че гениалните композитори са творили много от произведенията си, намирайки се под благодатното влияние на Бога. С това се обяснява непреходният живот на музикалните им творби и силното въздействие, което оказват върху слушателите, пише pravoslavie.bg. Несъмнено италианският композитор и свещеник Антонио Вивалди е такъв музикален гений, дарен от Твореца с талант, който е умножил стократно.

Един от най-големите представители на бароковата епоха е роден във Венеция на 4 март 1678 г. Той се ражда твърде слаб и болнав, като заради съществуващата опасност за живота му е кръстен незабавно.

Детството му е свързано с родния му град, където се намира църквата „Св. Марк” (рядък пример на византийската архитектура в Западна Европа), в която баща му Джовани-Батиста Вивалди е цигулар. От съвсем ранни години Вивалди се обучава да свири на цигулка и клавесин (старинен клавишно-струнен музикален инструмент). Още десетгодишен той често замества баща си в оркестъра на катедралата, когато той е извън Венеция.

Решението да служи на Църквата Вивалди приема на петнайсетгодишна възраст, когато се записва да учи в Духовна семинария. Това решение вероятно било повлияно от дългогодишната служба на баща му в „Св. Марк”.

Едновременно с духовното му обучение той интензивно се занимава със свирене на цигулка и музикална композиция. Десет години по-късно, когато е 25-годишен, Вивалди е ръкоположен за свещеник.

По това време той е не само дипломиран теолог, но и цигулар-виртуоз.

Заради червения цвят на косата, композиторът получил прякора „рижият свещеник”, с който остава известен през целия си живот.

Разказват, че веднъж, извършвайки богослужение, Вивалди бил озарен от някаква мелодия, напуснал за кратко олтара, за да може незабавно да я запише. И това станало причина да му забранят да продължи да води църковни служби. Самият Вивалди отричал истинността на тези думи, като пояснявал, че не може да отслужва меси заради болестното си състояние – симптомите, които имал – „пристягане на гърдите” – говорят за вид астма.

Въпреки това до края на живота си той остава свещеник.

Тежката болест била причина и за това той рядко да излиза от дома си, предпочитайки в тези редки случаи да се придвижва на гондола или карета.

През 1703 г. Вивалди заема длъжността майстор-цигулар в една от Венецианските консерватории, наречена „Оспедале дела Пиета”. По това време консерваториите били детски приюти към църквите, в които изучаването на музика било главно занимание.Там момчетата и девойките били обучавани на нотна грамотност, свирене на цигулка и църковно пеене.

Именно за оркестъра на девойките от консерваторията Вивалди написва своите основни инструментални концерти. Тези концерти се изпълнявали в църквата „Санта Мария дела Пиета”.

Днес тази църква наричат „църквата на Вивалди”.

Славата на Вивалди растяла непрекъснато – неговите опери и концерти се изпълнявали в най-престижните европейски театри и концертни зали (през 1709 г. негов слушател е датският крал Фридрих IV, на когото композиторът посвещава свои сонати за цигулка).

На около шейсетгодишна възраст Вивалди напуска Венеция и отива във Виена по покана на австрийския император Карл VI.

Скоро след пристигането му обаче император Карл VI умира, което оставя композитора без протекции и стабилен източник на доходи. Беден и болен, прочутият италиански цигулар умира от „вътрешна инфекция” на 28 юли 1741 г. във Виена на 63-годишна възраст. Погребан е в гробище за бедни (петдесет години по-късно подобна печална участ във Виена сполетява друг велик композитор – виенския класик Моцарт).

Скоро след смъртта му Вивалди е забравен, като славата му се възражда почти 200 години по-късно – през двадесетте години на 20-ти век.

Творчеството на Вивалди е огромно – автор е на над 700 инструментални концерти, опери и духовна музика. 

Цикълът на Вивалди „Четирите годишни времена” е едно от най-известните музикални произведения изобщо в историята на музиката.

Появата му е свързана с излезлия през 1725 г. сборник с 12 цигулкови концерти, първите четири от които са наречени от самия композитор

„Пролет”, „Лято”, „Есен” и „Зима”.

Макар в съвременната изпълнителска практика концертите нерядко да се обединяват в цикъла „Четирите годишни времена”, в оригинала такова заглавие няма.

Всеки от четирите концерта е предшестван от сонет. Предполага се, че автор на тези стихотворения е самият Вивалди. В годишните си времена Вивалди рисува природни сцени като ромоленето на поток, птичи песни, кучешки лай, буря и др. Също така годишните времена са и символи на човешката възраст – детство, юношество, зрялост и старост.

Според Волоколамския митрополит Иларион (Алфеев): „В края на цикъла чуваме ехото на смъртта, но в същото време приближаването на пролетта – намек за възкресението, което очаква всеки човек”.

Сред духовните му произведения най-известното е „Глория”, кантата написана по думите на песнопението, известно в православната традиция като Велико славословие, започващо с ангелското славословие:

„Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!” (Лука 2:14).

Вивалди пише и други духовни произведения, между които:

„Стабат Матер” (римокатолически химн, разкриващ страданията на Св. Богородица при кръста Христов),

„Магнификат” (славословието на Св. Богородица), Богородичния химн „Салве Регина” („Радвай се, Царице”); „Кредо” („Символът на вярата”), композиции по библейски псалми и др.

За бароковите композитори (какъвто е и Вивалди) целта на музиката е била духовното възвисяване на хората.

Отново според Волоколамския митрополит Иларион

„със своята музика Вивалди напомня, че животът е прекрасен в различните си проявления.

Животът на човека завършва със смърт, но след нея следва възкресението, така както след зимата неизменно идва пролетта”, убеден е митрополит Иларион.  

Музиката на композитора свещеник е чудесно доказателство за това.

Днес, 280 години след блажената му кончина, ние отново имаме възможността да се уверим в истинността на библейските слова, че

„всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините…”.