Не мога да си обясня защо Шекспир убива Ромео и Жулиета, разказвайки най-гениалната любовна история, казва големият актьор и режисьор

На 85 години почина актьорът Армен Джигарханян.

Народният артист на СССР е роден през 1935 г. Работил е в Ереванския драматичен театър, а от 1969 до 1996 г. е един от водещите артисти на Московския драматичен театър. Включен е в Книгата на рекордите на “Гинес” с почти 300 роли в киното и телевизията. Прочут го прави изпълнението му във филма “Здравей, аз съм”.

Според неговите фенове именно той е съветският актьор с най-много роли в киното - над 350. Играл е дори в български филм - историческия “Боян Чонос”. Близък приятел е с режисьора Крикор Азарян.

Преди 8 г. Джигарханян гостува у нас даде едно от последните си интервюта пред българска медия. Още тогава той споделяше, че се е уморил от живота, но не и от театъра.

Ето какво каза тогава той за “24 часа”. Днес думите му звучат пророчески.

Не мога да си обясня защо Шекспир убива Ромео и Жулиета, разказвайки най-гениалната любовна история, казва големият актьор и режисьор

- Армен Борисович, вие признавате, че “всички роли, които искаха да играя, съм играл". А те са почти 300!

- Къде е театърът? Къде е животът? Не знам. А не знам дали знаете, че вече съм на 77 години. Дълго съм на този свят. Аз живея заради това. Да играя! Това вече е просто физиологически проблем. Докато живея, ще играя роли, защото още и още искам да преживявам тази илюзия, голямата илюзия на театъра. Лекарите понякога ме плашат. Понякога аз се питам: “Старче, какви ги вършиш?”, но не мога да устоя на илюзията.

- Или на предизвикателствата на сцената?

- Истинското творчеството е като раждането, казали са го мъдри хора. Мъчително и трудно. Събуждам се и мисля:

Защо го правя това?

И досега не мога да

си го обясня

Както не мога да си обясня и какво е добър артист. Дали този, който говори силно или тихо, дали онзи, който иска да ни се хареса и гримасничи? Гледал съм много велики артисти и изпълнители. Рихтер например - има такъв велик пианист, но всеки път, като го гледах и слушах, имах усещането, че просто иска да приключи с някаква там досадна работа и да си ходи. Сякаш не позволяваше, а пък ние надничаме в някакво тайнство и с любопитство гледаме какво ще излезе от него. Какво ще излезе, е важно. Питаме се дали това ще стане добре, или не. Продължаваме да се търсим. Аз лично, въпреки годините си, все още търся. Ние искаме и затова вървим напред.

- Има ли роля, която ви е най-любима?

- Не забравям никоя моя роля. Всички те са ми като деца.

- Кога за първи път дойдохте в България?

- О, отдавна беше, през 70-те години, и за мое съжаление не идвам толкова често, колкото ми се иска.

Поканиха ме Христо Писков и Ирина Акташева за техния филм “Слънчев удар” по сценарий на Георги Джагаров. Ролята ми бе на проф. Радев. Обичам тези хора!

- Имахте голяма дружба и с проф. Крикор Азарян (известен наш театрален режисьор, вече покойник)...

- Да, голяма. Коко много ми липсва.

Няма го моя Коко,

който да ми разкаже

какво става в

България така,

както той умееше. Съжалявам, че го няма в моя живот, че някой там - съдбата или нещо друго свише, е поискало да ни раздели и е взело това страшно решение. Беше велик. Абсолютно велик! Защото имаше отговор на един въпрос, който винаги ме е мъчил - въпросът за колективното творчество. Аз самият се измъчвам от този въпрос и след 77 години. Дано да имам време да отида да сложа цвете на гроба му и да запаля свещ.

В разговора се намесва и актрисата Елена Ксенофонтова, която разказва много развълнувано как 11 пъти е гледала московската постановка на Крикор Азарян “Последната лента на Крап” с участието на Армен Джигарханян. Тогава тя била още студентка. Не проумявала защо всички - и актьорите, и режисьорът, доброволно правят всичко възможно публиката да ги освирка и мрази. Чували се дори викове от залата “Позор за театъра”. Но за пиесата говорели всички. Истинско предизвикателство за руската публика. “Азарян беше явление, велик режисьор", коментира Ксенофонтова. Тя призна още, че да се работи с Джигарханян, не е лесно, но е щастие. Макар и необяснимо. Нещата, магията стават на сцената, тя е пробният камък. 

- Какво бихте искали да научите днес от Крикор Азарян?

- Ами накъде отива светът, как преживявате кризата, която е световна. Ето какво се случи с Ню Йорк. А в Москва три дни валеше леден дъжд. Чистачките на колата ми не работеха. Стоях изгубен в движението. Не знаех къде отивам. Накъде ли отиваме? Боя се от Бога, макар да имах “удобна роля” - играл съм негов секретар и уж сме си близки. Но не разбирам накъде вървят нещата. Знаете ли какво казват лекарите:

“В тежки времена в

медицината идват

знахарите и правят

страшни неща”

- Боите се от знахарите, т.е. шарлатаните...

- Е, има и друга мъдрост. Казал я е Ницше: “Изкуството ни е дадено, за да не загинем от истината.”

- Коя истина? Къде да я търсим?

- Как къде? В театъра. Ако не ви харесва това тайнство, моля, стойте си вкъщи. Днес хората ходят в театъра така, както преди са ходили в черква. Защото винаги ще ги извъчва един- единствен въпрос. За любовта. Те се питат кои сме ние, обичаме ли се, или искаме просто да вземем нещо един от друг. Вечен въпрос с невъзможен отговор. Все се търси и никой не го е намерил. Но биологията си знае работата, ако ме извините за сравнението. Има мъж. Има жена. И те тръгват един към друг. Привличат се и нещо се случва. Нещо красиво. Толкова е просто...

- Нещо като вечните влюбени Ромео и Жулиета...

- А, да. Дори гениалният Шекспир не е намерил отговор на този въпрос. Досега не мога да си обясня, след толкова години на сцената, защо ги уби, разказвайки най-гениалната любовна история! Е, има, разбира се, някакви основания, някакви обстоятелства, но защо не ги остави да живеят дълго и щастливо? Не може да го е направил просто така. Иска той нещо да ни намекне. Това е поразително!

- Съгласни ли сте с една мъдрост, която споделя вашият герой Сенека: “Понасяй с достойнство това, което не можеш да промениш?”

- Какво можем и какво не можем, ще го покажем на сцената. Заповядайте!

- Какво ви харесва в България? Какво ви се хапва, къде ви се ходи?

- Аз отдавна вече не съм на 18 години, за да ме вълнуват тези неща. Май забравихте, че ви казах на колко години съм.

Накрая на разговора Армен Джигарханян написа автограф за в. "24 часа" - "За спомен". .