Големият Валери Петров с баща Монтеки и майка Капулети

Днес се навършват 100 години от рождението на поета. “Той повалерчи Шекспир”, казва приятелят му Христо Ганев.

През 1993 г. френският посланик в България Жак Рюмелар провъзгласява Валери Петров за “Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата”.

В благодарственото си слово поетът разказва и следната смешка:

- Млад френски аристократ получава орден от Луи ХIV. По време на церемонията аристократът се навежда към краля и прошепва: “Ваше Величество, не го заслужавам.” “Знам, отговорил Кралят Слънце, но вуйчо ви много настояваше...”

На 22 април се навършват сто години от рождението на този голям поет, драматург и сценарист, изключителен преводач и просто добър човек.

Валери Петров е дете от етнически смесен брак. Баща му - доктор по право, а след това и професор - Нисим Юда Меворах, е сефарадски евреин.

Майка му Мария Михайлова Петрова - по свидетелство за раждане Марийка - е от Ловеч. Учителка по френски език и литература. Преподава във Варна и в Софийската образцова девическа гимназия. 

Двамата се залюбват

в Швейцария,

където Нисим учи право, а Мария - френска филология. Тя е студентка отличничка, а той взема докторската си степен почти на шега.

При обявяването на Балканската война заедно с другите студенти в Швейцария и Нисим Меворах се записва доброволец, но ги връщат обратно. През Първата световна война е зачислен в прожекторна част на Беломорския бряг и заниманието на войниците е главно ловенето на риба с бомби. 

Валери Петров казва, че баща му не бил войнствен човек. “Като него и аз не умея да се бия - признава поетът - и когато в детството ми два-три пъти ми се е случвало, винаги съм хващал противника си за китките, за да не ме удари той. И това е било всичко. Не мога да си представя, че сам бих могъл да нанеса удар някому!” 

В Швейцария Нисим Меворах се увлича по левите идеи - слуша “сказки” на Ленин и Троцки и според него Троцки е бил много по-блестящ оратор от Ленин. В София младият юрист участва в редактирането на първия еврейски комунистически вестник.

Нисим Меворах влиза в комунистическата партия и след атентата в черквата “Свети Крал” (“Света Неделя”) е арестуван. Освободен е и по-късно защитава в съда - обикновено с успех - много комунисти. 

Мечтата му е да стане съдия, но произходът и политическите му убеждения правят това невъзможно. Известен е като първокласен юрист, автор на ценни правни коментари, умен и културен човек, знаещ езици, обичащ изкуствата. 

Майката Мария е уравновесяващ фактор в семейството - не толкова блестяща в обществото, но умна, също културна и също обича книгите. Ето какво още казва за семейството си Валери Петров в своя неповторим стил:

“Как са успели тези двамата - той, издънка от еврейско търговско-фабрикантско семейство (Монтеки), тя, дъщеря на небогат варненски подполковник в оставка (Капулети) - да преодолеят пречките от двете страни, за да се оженят, не мога да си представя. Така или иначе, с помощта на един русенски пастор на име Цветанов приели протестантството, сключили брак и заживели доста бедно на някогашния бул. “Драгоман”, в еврейския квартал на София “Юч Бунар” (“Три кладенеца”)”.

Там на 22 април 1920 г. се ражда Валери Нисим Меворах. В навечерието на Втората световна война протестантския пастор Симеонов помага на децата на семейство Меворах - Валери и Ева, да бъдат причислени по документи към протестантската църква, запазвайки еврейските си имена. 

През 1939 г. Валери Петров завършва италианското училище (лицей). Започва да печата 16-годишен - най-напред в сп. “Ученически подем”. През 1938 г. излиза първата му самостоятелна книжка - “Птици към север”, която подписва с псевдонима Асен Раковски.

Сам авторът години по- късно нарича това ранно произведение “поемка за юноши”, силно повлияна стилово от съветските поети Маршак и Чуковски - посветена на легендарен рискован полет на три съветски екипажа към Северния полюс. По спомен от начинаещия тогава поет - още ученик, отзвукът за първото му самостоятелно произведение напълно заслужено е бил “полярно мълчание”.

Валери Петров използва едва два пъти този псевдоним. По това време един от водещите литературни издатели му намеква, че не публикуват произведения от “иноверци”.

За истинския поетичен дебют обаче се смята цикълът стохотворения “Нощи в планината”, който е публикуван в сп. “Изкуство и критика” през 1940 г. Талантът му блести с пълна сила през 1943 г., когато пише поемите “Палечко”, “На път” и “Ювенус дум сумус”.

През 1944 г. Валери Петров завършва медицина в Софийския университет и известно време работи като лекар. Участва във втората фаза на Отечествената война (1 декември 1944 г. - 15 май 1945 г.) срещу Германия като

военен писател във

вестник “Фронтовак”

След края на войната няколко месеца е политически отговорник на радио “София” и лекар в окръжната военна болница.

От 1947 до 1950 г. е аташе по печата в българската легация в Рим. Пътува до Америка по неприятен повод - да върне в България майка си и сестра си, защото баща му, който е бил пълномощен министър там, е отзован преждевременно по донос.

След завръщането си от Рим през 1951 г. е назначен за зам.-главен редактор на в. “Стършел” и работи там до 1955 г. После става редактор и сценарист в СИФ “Бояна”. След две години обаче - през 1956 г., напуска студията и преминава на свободна практика. През 1958 г. се връща отново и ще изкара там едно десетилетие.

На 5 май 1958 г. е премиерата на втория му филм - “На малкия остров”. Филмът е харесан от публиката и критиката, която нарича режисьора Рангел Вълчанов “самобитен талант”, а благодарение на сценария на Валери Петров “На малкия остров” се отличава от дотогавашния стил и начин на показване на революционни събития. Няма патетика и кух героизъм. Но властта не харесва този стил и филмът е поименно разкритикуван в постановление на ЦК на БКП: “Сюжетът е от героичното минало на нашата партия, но в него не се чувства, че затворниците са комунисти...”

Добре, че в последвалото “размразяване” оценката на БКП се променя и “На малкия остров” вече се споменава като представително произведение на българското кино.

Тази промяна в оценката дават възможност на Валери Петров да напише сценариите на “Слънцето и сянката”, “Рицар без броня”, “Един снимачен ден”, както и на много анимационни филми. Но Валери Петров няма така лесно да се отърве след втория челен сблъсък с властта през 1971 г. около случая “Солженицин”. 

След блестящия успех на филма “Рицар без броня”, който освен национални награди носи призове от Венеция и Москва, почти същият творчески екип начело с режисьора Борислав Шаралиев се готви да снима новия сценарий на поета - “Главата горе, Командоре” За главните роли отново са определени Апостол Карамитев и Олег Ковачев. Проектът обаче е спрян.

Валери Петров деликатно отказваше да коментира идеологическите спънки. Известно е обаче, че след втората национална конференция на българските писатели той и още четирима творци са изключени от БКП.

Вината им е, че са се въздържали при гласуването на телеграмата, с която българските писатели протестират срещу награждаването на съветския им колега Александър Солженицин с Нобеловата награда за литература за епоса му “Архипелагът ГУЛаг”.

Ето какво е написал

в непубликуваните

си спомени

Валери Петров по този случай:

“ Омръзнало ми е да слушам хиперболи за геройството ми в този случай и с неохота влизам в подробностите за него. Правя го, защото в един опит за биография той не може да се прескочи и искам да го сведа към реалните му размери.

И тъй: един ден, някъде през 1971 г. (струва ми се), когато пишех нещо в хисарския дом на съюза, дойде по телефона едно повикване: в София щяло да има съюзно събрание, на което членовете на писателската партийна организация трябвало да присъстват.

Дисциплиниран както винаги, се върнах с кола в столицата, за да присъствам в него. А на него се получи неприятен сюрприз. Не помня какви са били другите точки от дневния ред на събранието, но към края му неочаквано бе прочетен един текст за телеграма до Нобеловия комитет, протестираща срещу удостояването с неговата награда на руския писател Александър Солженицин.

Текстът на телеграмата трябваше да се приеме демократично, с явно гласуване, но имаше нещо извънредно позорно - а всъщност нормално за атмосферата на съюза - в начина, по който въпросът се поставяше: ей така, между другото, и в увереността на съюзното ръководство, че българските писатели автоматично, независимо от това дали бяха чели творбите на въпросния писател - и, ако ги бяха чели, независимо от това дали бяха против тях, или не - щяха да гласуват тъй, както то, ръководството, е решило.

Всъщност така и се получи, само дето неколцина членове на партията - Христо Ганев, Марко Ганчев, Гочо Гочев и моя милост, без да знаем един за друг - се въздържаме от гласуването, а един безпартиен – Благой Димитров - дори гласува “против”. Как след този “скандален” факт са се развили нещата с другите четирима, не зная в подробности.

За себе си помня, че бях извикан в ЦК на разговор с водещия идеологическите въпроси Александър Лилов, който се държа много учтиво и с уважение към мен, след което Градският комитет изключи четиримата от партията, а безпартийният пети вироглавец бе заличен от списъка на писателския съюз.”

Мотивите за

отнемането на

партийната му

книжка гласят:

“Съсредоточил е вниманието си върху дребни, незначителни проблеми. Изживява политически колебания и творческа криза, самоизолирал се е и се е затворил в тесен приятелски кръг, откъснал се е от кипящата дейност на партията и народа...” И - забележете! - автор е на сценария “Главата горе, Командоре”, в който се правят клеветнически оценки за нашия живот. Заради всичко това българското кино загуби един (може би) хубав филм, но пък българската култура спечели блестящия превод на цялото Шекспирово творчество.

Тъй като е забранено да публикуват творбите му, Валери Петров потъва в поетичния свят на английския гений.

След като превежда цялото творчество на Уилям Шекспир, неговият голям приятел Христо Ганев казва: “Той повалерчи Шекспир!" Освен английския бард Петров дава на българските читатели и преводи на Джани Родари, Ръдиърд Киплинг, Александър Блок, Жак Превер, Гьоте и др.

Освен в преводите поетът намира спасение и утеха в творчеството за деца. В това отношение властта е по-снизходителна. И така след 1977 г. започват да излизат “детските” шедьоври на Валери Петров: “Бяла приказка”, “Копче за сън”, “Меко казано”, “В лунната стая”, “Пук”, “Пет приказки”... Авторът им е вписан в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради “Пет приказки”.

А забраненият проект “Главата горе, Командоре” се превърна в нов сценарий, наречен от поета “Йо-хо-хо”, и през 1981 г. на екран се появи едноименният филм с Кирил Варийски и малкия тогава Виктор Чучков в главните роли.

После ембаргото за “сериозна поезия” е вдигнато, по- късно идва и перестройката и се появяват книгите му “Сатирични поеми”, “Разтворен прозорец”, “Живот в стихове”, “От иглу до кюнец”, “Прозирност”, “Стихове”.

Обикновено Валери Петров е определян и като мек и ненатрапчив с присъствието си човек и като мек и нескандален автор. Ето ви един случай, в който поетът показва и другото си лице и поведение. 

След промените в България през 1989 г. на едно литературно четене в 65-а аудитория на СУ той рецитира стихотворението си “Самоизгаряне”, посветено на чешкия студент Ян Палах, самозапалил се по време на Пражката пролет през 1968 г.

Ян Палах

не е между живите вече,

Ян Палах

е нейде далече, далече,

Високо там

нейде във въздуха син,

над Прага трептящ

като дъх на бензин,

Един миг, едно тяло

с пламтящи коси -

преди миг само бил

и вече не си...

Ян Палах го няма,

а у нас нито звук,

Ян Палах го няма,

а ний сме си тук,

И тоз вик “Свобода!”

едва чут, едва чут

в януарския въздух,

синьо-розов от студ 

Ян Палах го няма

и така ни се пада -

сега всеки си има

своя вътрешна клада,

на която страхлив,

разтреперан и ням,

се самоизгаря

от мъка и срам!

Това стихотворение е писано през 1968 г., но след крошетата, които понася от властта, поетът е предпочел да го запази за по-добри времена.  А и знае, че никой не би го публикувал.

Валери Петров

е изключително

продуктивен автор

Но талантът му е толкова голям, а прецизността и самоконтролът - толкова силни, че до читателите почти никога не стигат слаби и компромисни текстове. В един разговор за графоманията той с присъщия си мек хумор казва: “Графомани сме всички, но едни все пак имат основания...”

Последната книга на Валери Петров - “Стихове” -  излиза през 2014 г. Стихотворенията и поемите в нея са писани през 2012 и 2013 г. Навлязъл в своята 94-а годишнина, в творбите си поетът продължава да е все така млад, римите му са звънки и мелодични, усещането за света - младежко, посланията - мъдри и вечни. Много спомени има в тези стихове, много закачки с младостта и дори лек флирт с “онази с косата”.

Има и една откровена равносметка на Валери Петров в тази книга. Тя не е директна и категорична като на Иван Вазов в “Моите песни”, а типично Валерипетровска - мека, деликатна, с много хумор и оптимизъм. Ето как завършва поемата “Вчера, като си влязах...” - последната в стихосбирката:

Да завършим, читателю,

на по-весела нота:

мерси за търпението

и ура за живота!

На 27 август през същата тази 2014 г. “онази с косата” дойде и за Валери Петров...

За ценителите на Шекспир и изисканите книги 

Дългоочакваното второ издание на “Всички 37 пиеси и 154 сонета” от Уилям Шекспир е факт.

Книгоиздателска къща “Труд” издава луксозния том по случай 100-годишнината от рождението на преводача Валери Петров. Книгата съдържа комедии, трагедии, исторически драми, трагикомедии, романсите и сонети на Шекспир.

Поместени са общо 37 пиеси и 154 сонета. Изданието съдържа 1200 страници с над 600 графики.

Може би малко читатели знаят, че Валери Петров работи 25 години по преводите на Шекспир в тясно сътрудничество с проф. Марко Минков, а превежда сонетите 13 години. За пръв път те излизат през 1992 г.

Сега в този том са събрани сонетите и пиеси, тъй наречения “канон на Шекспир” - най-ценната част от творчество на писателя. Самият Валери Петров определя работата си по Шекспир така:

“Да говоря за Шекспир и за това какви богатства е внесъл този син на ръкавичар в човекознанието и какво съкровище от поезия е разсипал за нас, не му е мястото, макар че казано в негов стил:

Ний знаем: всеки влюбен е винаги готов/ безкрайно да говори за своята любов...

Но лекият тон настрана, за мен многогодишната работа над Шекспировите драми и сонети наистина беше дело на любов. Дано се окаже, че то и в бъдеще ще принася полза на нашата култура и в частност на театъра ни.”

Книгата е с 30% отстъпка от коричната цена 

на www.trud.cc до 13 май.

;


запали свещ
запали свещ
остави цвете
остави цвете