Преди век и половина в Плевен е имало трапезария за бедни. Турците готвели благотворително и всеки четвъртък изнасяли казаните с манджите на чаршията. Наоколо се извивала дълга върволица. Хората от опашката стискали менчета. Протягали ги, като им дойде редът, и черпакът отмервал порцията. Картината е описана от акад. Юрдан Трифонов в "История на Плевен", издадена през 1933 г.

В един четвъртък на 1864 г. управителят на вилаета Мидхат паша минава през Плевен и вижда навалицата пред казаните. Обясняват му, че хранят сиромасите гратис. Парите идвали от вакъфите на Михалбеевци. Фамилията завещала много свои имоти за благотворителност.

"Али бей е най-щедрият - с вакъфските приходи издържа джамии, училища и сиропиталище. Каквото остане, отива за обществената кухня. В менюто преобладават бобът и лещата, за десерт сипваме подсладен ориз", докладвали първенците.

"Приходите от вакъфите са големи, харчът за храната на бедните е нищожен", отсъжда валията. Пред казаните му хрумва да развие султанската социална политика. И на мига издава заповед с вакъфските пари в Плевен да бъде построена болница.

“Ще направите и воденица. За мливото няма почивен ден.

Печалбите от мелницата ще финансират болницата", разпорежда още Мидхат.

По онова време хората се лекували с магии, пръскали грошове по врачки и баячки. Опустошителните епидемии от чума и холера довели в града разни самозвани лечители. Те разпъвали направо на калдъръма сергиите и подреждали аптекарски стъкленици и кесийки. Настанявали се с подвити колене върху дюшек и чакали клиенти. Болните заставали прави пред тезгяха самоделка и разправяли страданията си. "Хекиминът" изслушвал и посочвал кое шишенце или пакетче да си купят за цяр, пише Трифонов.

Предполага се, че при инспекцията в Плевен Мидхат паша е засякъл алъш-вериша в аптекарските дюкяни под открито небе. Известен като реформатор, той решил да спре амбулантната търговия с човешкото здраве, тълкуват изследователи наепохата.

Заповедта за строежа на болницата се изпълнява незабавно. По телеграфа от Русе е извикан военният лекар д-р Ла Брюс. Германецът на турска служба, наричан Брюс ефенди, влиза в ролята на архитект и прави плановете.

Градските големци пък се произнасят къде да легнат темелите - встрани от площада, на мястото на сиропиталището. Разсъждават така: всички знаят адреса на приюта, който подслонява болни и страдащи. При влошаване и усложнения лесно ще намират болницата. Не затварят обаче сиропиталището - само го преместват малко на север.

За новия градеж носят камък от развалините на близката крепостна стена Сарая. Болницата е изградена на един етаж. Разделят я на отделения и разкриват 40 легла.

Грижата за пациентите поема лекарят Ла Брюс, помагат му двама слуги. В дворчето на болницата е оформена градина. За цветните лехи д-р Ла Брюс получава семена от Виена. Праща му ги пътешественикът Феликс Каниц, пребивавал по-рано в Плевен.

Въпреки че лечението е напълно безплатно, а в отделенията блести от чистота и редът е безупречен, в началото пациентите са малцина - предимно българи, татари и черкези. Турци няма. Не се правят и операции - липсват хирургически инструменти.

Д-р Брюс умира от дифтерит на 12 октомври 1869 г. На поста го сменя д-р Роберт Гайсер. Швейцарецът въвежда посещенията при болни по къщите.

Обикаля ги с двуколка и след обстоен преглед пише рецептите.

Докторът се намесва и в човешките драми. През 1874 г. той спасява от затвора чорбаджи Маринчо Петров. Невястата на Маринчо твърдяла, че я тормози, и подбуждана от майка си, поискала развод.

За да накаже тъщата, чорбаджията наредил да я затворят в стая, съседна на тази, където заседавали общинарите. След час-два намерили заключената обесена. Маринчо бил хвърлен в тъмница с обвинение в убийство. Пуснали го на свобода след експертиза на д-р Гайсер, заключаваща, че тъщата си е отишла от апоплектичен удар.

Друг път д-р Роберт Гайсер помогнал с цяр на каймакамина, но неволно го направил за смях пред доста хора. В ония далечни дни младежката трупа играла пиеса. За премиерата околийският управител получил официална покана. Той обаче недолюбвал културните изяви и за да не догледа докрай сценичното действие, си поискал от д-р Роберт Гайсер цяр да се образува газове в стомаха му.

Представлението прекъсвало на 2 пъти, понеже ефендито трябвало да ходи до нужника, шумно предизвестявайки за това целия салон. Комичната случка е разказана в дописка въвв. "Независимост", бр. 16 от 30 май 1874 г.

Писателят Георги Домусчиев също добавя щрихи към образа на доктора в книгата си "Сенки от стария Плевен". Както пътувал с двуколката си, д-р Роберт Гайсер видял как пияни турчета препускат с коне към сватбарско хоро. Българите пък се втурнали с криваци. Разнесли се люти закани, блеснали ножове. Като усетил, че става страшно, д-р Гайсер забързал да предупреди в конака. Оттам незабавно наказали провинените.

Съвременниците описват швейцареца като човек с наклонности в музиката и градинарството. В двора си събирал и отглеждал елени, сърни, чапли, щъркели. В разгара на гибелните боеве през 1877 г. зоокътът е унищожен, а четириногите му обитатели са изядени от гладуващите турски аскери, пише д-р Минчо Драгански в "История на болничното дело". Швейцарецът управлява първата плевенска болница до освобождението на града през декември 1877 г.