В почивката на пленума Тодор Живков обядва злоядо и мълчаливо, изпива си хапчето и ляга да подремне около час.

"Oще веднъж отзад” на драматурга Майкъл Фрейн е смятана за най-добра английска комедия на 80-те години. Тя разказва какво се случва зад кулисите по време на едно театрално представление.

Вече над 30 години медиите описват какво става на пленума на 10 ноември 1989 г. в залата на резиденция “Бояна”: как другарят Тодор Живков беше “изпратен на заслужен отдих”, а той гледаше от мястото си с невярващ поглед, че неговите най-лични кадри нагло и безмилостно му издърпват килимчето на властта.

В този текст искам да ви разкажа какво става зад кулисите на пленума. Кой как действа “в тила” на голямото представление и кой как си тръгва след неговия край.

Едно е сигурно: никой от главните и второстепенните

актьори на спектакъла

“Да свалим Тодор Живков”

не знае какво ще става оттук нататък в партията и в държавата.

Началникът на УБО (Управление “Безопасност и охрана”) знае какво се е случило на заседанието на Политбюро на 9 ноември и какво е неговото решение за бъдещето на Живков.

И както обикновено отива в кабинета си рано сутринта. Привиква началника на “Лична охрана” Атанас Вълев и му заповядва да подготви втори екип с основна и оперативна кола. Екипът трябва да бъде в “Бояна” не по-късно от 12 часа.

След това звъни на началника на Правителствената болница проф. Младен Григоров и му нарежда двамата с личния лекар на Първия - проф. Герасимов, да вземат допълнителни мерки за неговото здравно обслужване. Не обяснява защо.

Малко преди да тръгне от управлението към “Бояна” му се обажда медицинската сестра Ани Младенова, която в последните години се грижи за Тодор Живков. С тревожен клас тя му казва: “Другарю генерал, другарят Живков сутринта събра момчетата на кафе и каза, че си е подал оставката!”. “Ани, след като е решил другарят Живков, ние какво можем да направим?”, отговаря с въпрос генералът.

В резиденция “Бояна” Милушев посреща Живков пред вратата на входа, който има пряка връзка с кабинета му. На генерала му прави впечатление, че лицето му изглежда уморено, но той се държи спокойно. Двамата се качват в асансьора и Първия казва, че на вчерашния пленум е подал оставка и тя е било приета. Нарочно или не, но не споменава никакво име - нито на Петър Младенов, нито на някой друг.

Генералът не казва нищо и Живков продължава: “Виждаш каква е обстановката... Времето е много тежко, трябва да дойде някой млад човек, който да решава проблемите...” Мълчи известно време и добавя: “Да видим сега все пак какво ще реши пленумът!”.

Дали в този момент Живков се надява, че хората от залата, все негови верни кадри, няма да гласуват оставката му?! Но нали във вярност към него се кълняха и ония негодници от Политбюро?!

Желанието на Живков

е да управлява

до 14-ия конгрес,

на БКП, но мнозинството в Политбюро е против. Там знаят, че дотогава той може да се разправи с всичките си противници и да сложи на възлови места свои верни хора.

Първия вече работи активно по този въпрос. Идеята му е да смени премиера Георги Атанасов със своя земляк, родения в Правец Петко Данчев. През 1988-1989 г. Данчев скорострелно е издигнат за кандидат-член на Политбюро и зам.-председател на Министерския съвет.

Именно с него и с председателя на БНБ Васил Коларов на 6 и 7 ноември Живков подготвя икономическите мерки за поредната програма. За тях в познатия си стил Първия говори на сутрешното заседание на пленума.

Докато Живков произнася словото си, целият медицински екип седи в лекарския кабинет, готов да реагира на всякаква ситуация. В екипа са проф. Младен Григоров, проф. Герасимов, Ани Младенова и още една медицинска сестра. Проф. Младенов категорично отрича слуха, че преди гласуването на оставката

на Живков са му дадени

успокоителни хапчета.

“Никой от нашия екип не му е давал никакви лекарства, нито пък някой ни е искал - казва професорът. - Живков сме лекували с най-добрите медикаменти в зависимост от болестите му. Включително и когато той трудно пазеше равновесие. Но на този ден - 10 ноември 1989 г., Живков не е вземал никакви лекарства...”

След словото е обявена обедна почивка. Живков отива в кабинета си, където го чакат неговите помощници и съветници Димитър Методиев, Константин Чакъров, Гюров, Иванов... Там е и ген. Георги Милушев. “Момчета, какво трябва да застъпя в заключителното си слово на пленума?”, пита Живков. Настава тежко мълчание.

Нарушава го поетът Димитър Методиев: “Другарю Живков, вие защо трябваше да си подавате оставката?”. Живков маха пренебрежително с ръка: “Абе нали го виждате тоя нашия Георги Атанасов. Нищо не прави! Нищо не прави! Нещата отиват от зле към по-зле...”

Другите помощници мълчат. Всички са наясно накъде отиват нещата и те просто няма какво успокоително да кажат на човека, управлявал еднолично държавата цели 35 години.

По време на пленуми и заседания в резиденция “Бояна” Живков винаги се храни в малка столова, която е до кабинета му. На тези обеди обикновено кани някои от най-близките си хора, може би по този начин търси липсващата му домашна обстановка.

Този път масата е сервирана само за трима души. Около нея сядат Живков, ген. Милушев и Ани Младенова. Обядът е кратък и тягостен. Първия се храни мълчаливо и някак злоядо, гледа разсеяно около себе си.

За да завърже някакъв разговор, генералът го пита как е протекло заседанието на Политбюро предната вечер на 9 ноември. Живков, изглежда, няма желание да обяснява и само повтаря фразата от сутринта в асансьора: “Проблемите са тежки...

Нека да дойде един по-млад

човек да ги решава”.

Не казва нищо повече и отново не споменава ничие име. Според Милушев обаче не изглеждал отчаян. Явно се е надявал, че пленумът няма да приеме промяната. И ще може да каже на Москва - вие не ме искате, но ето, хората в България ме обичат и ме искат...

След обяда Живков си взема хапчето и ляга да подремне около час. В последните си години го правел винаги - независимо къде е и какво му предстои.

Не са верни приказките, че най-приближените му хора в Политбюро - Милко Балев, Димитър Стоянов, Йордан Йотов и присъединилият се към тях Гриша Филипов, върнал се от Прага на 10 ноември сутринта, са агитирали членове на ЦК да не гласуват оставката на Живков. След като и Пенчо Кубадински подкрепя искането за оставката му, те остават в малцинство и си дават сметка, че нищо не могат да направят.

След приключването на пленума ген. Георги Милушев вече е аташиран към Петър Младенов. Последната заповед, която генералът отправя към хората си по отношение на Живков, е да го изпратят до вилата му в “Бояна”, но без да “отцепват” движението.

Живков си тръгва

тъжен и самотен,

а Младенов свиква първото заседание на Политбюро вече като генерален секретар на ЦК на БКП. И за първи път след 35 г. без участието на Тато.

Към 19,30 часа заседанието на Политбюро свършва и докато членовете му слизат по стълбите, ген. Добри Джуров се обръща към Петър Младенов и казва на достатъчно висок глас, за да го чуят повече хора: “Петре, трябва да решим всички въпроси на другаря Живков”. Младенов отговаря, че ще направи това в понеделник. А на шефа на УБО казва да дойде още на другия ден, събота, към 12 часа...

В своите мемоари обаче Петър Младенов пише, че Тодор Живков го вика в кабинета на резиденцията малко след гласуването на оставката му и го моли за три неща.

Първо, да се реши въпросът с пенсията му. Второ, да му бъде оставен на разположение единият от двата бронирани мерцедеса. И, трето, да му бъде разрешено да остане във вила № 26 в “Бояна”, строена специално за него.

Младенов му казва, че за второто и третото желание проблеми няма, но пенсията му ще бъде решена от Политбюро.

И нещо любопитно за финал.

На 11 ноември 1989 г. съобщават на ген. Милушев, че Живков иска да отиде в сградата на ЦК, за да прибере нещата от кабинета си и да го освободи за своя приемник. Малко след това му се обаждат, че Младенов е готов да потегли от вилата си в “Бояна”. На генерала му светва, че има голяма вероятност

старият и новият генерален

секретар да се засекат

по общия им маршрут по бул. “България”.

Той веднага се обажда на личната охрана на Живков и нарежда да забавят тръгването от “Банкя”. А при “засечка” да изчакат и да дадат предимство на колите на Петър Младенов.

Обаче Живков разбира за “конкуренцията” и настоява да тръгнат веднага. И преминава по стария ред и правила. Екипът на Младенов минава малко след това и новият генсек вижда “зелената вълна” и слезлите от кабините си и застанали мирно регулировчици... Изкарва си яда на шефа на УБО: “Какви са тези мерки, г-н Милушев?! Хората ме видяха, ще кажат гледай го сега и тоя като оня...”

Така започва преходът, а краят му не се вижда...

Всяко превратно време ражда своите герои. Независимо дали в очите на обществото са със знак плюс, или минус те влизат в историята и стоят там, докато времето и хорската памет не заличи част от тях.

След 10 ноември герои станаха няколко от членовете на Политбюро на ЦК на БКП, които бяха най-активни в свалянето на Тодор Живков - Петър Младенов, Андрей Луканов, ген. Добри Джуров.

Към тях малко по-късно се присъедини и Александър Лилов, а на Кръглата маса (3 януари - 15 май 1990 г.) изгряха звездите на Георги Пирински, Георги Боков, Александър Томов. С времето като червени остриета се наложиха Драгомир Драганов, Янаки Стоилов, Димитър Йончев...

На 7 декември 1989 г. беше създаден Съюзът на демократичните сили (СДС). В неговия висш ръководен орган - Националния координационен съвет (НКС) влязоха както най-известните опозиционни лидери, така и напълно непознати за широката общественост хора. Председател е д-р Желю Желев, секретар д-р Петър Берон, говорител - Румен Воденичаров, по-късно говорител ще стане и Георги Спасов.

Динамиката е голяма и в НКС постоянно някой влиза или излиза. Към април 1990 г. в НКС има около 50 души от 16 партии и организации. Благодарение на БНТ, митингите и Кръглата маса стават известни имената на повечето от членовете на този НКС: д-р Петър Дертлиев, Петко Симеонов, Димитър Луджев, д-р Константин Тренчев, Емил Кошлуков, Александър Йорданов, Александър Каракачанов, Соломон Паси, Христофор Събев, Михаил Неделчев, Стоян Ганев...