65 държави бойкотираха Москва заради нахлуването в Афганистан.
Юни 1980 г. Точно бях завършил VIII клас - първия ми в пловдивската Руска гимназия, и се чудех какво да правя, докато тръгнем на море. Срещнах на Главната (къде другаде) един съученик от “А” клас (те и “Б” бяха с втори език немски, “В” - с френски, останалите, между които и моят “Г” - с английски) и той ми предложи да се цаним за берачи на череши.
Отидохме, взеха ни и всяка сутрин ни караха в едни градини да берем. Задължително трябваше да разделяме плодовете на второ и първо качество, а най-хубавите - “лукс”. Като попитахме кой ще ги яде тези последните, ни отговориха, че
отиват за олимпийските игри в Москва.
Месец по-късно те стартираха и влязоха в историята с много неща. Освен с десетките световни рекорди и с факта, че за първи път се провеждат в социалистическа държава, ще бъдат запомнени и с най-масовия бойкот.
Кандидатурата
СССР започва да мисли за домакинство на олимпийски игри още след 1952 г., когато участва за първи път и по медали е на второ място. Но предложенията на спортните ръководители не срещат радушен прием при наследилия Сталин генсек на КПСС Хрушчов, затова чак при следващия - Брежнев, започва да се действа по въпроса.
Първата заявка за домакинство е за игрите през 1976 г., когато Москва даже печели първия тур пред Монреал и Лос Анджелис. На втория обаче всички гласове за американците логично се преливат към най-големия град в канадската провинция Квебек, съветската столица си остава със своите 28 и губи.
Следващата заявка СССР подготвя много внимателно и я подава цели 9 години преди самите олимпийски игри. Правят се много политически совалки, на страната на Москва е привлечен тогавашният президент на МОК Майкъл Киланин, а за група капиталистически журналисти е организирано двуседмично пътуване из страната.
Важна роля изиграва и изборът на Лейк Плесид за столица на зимните олимпийски игри през 1980 г. (тогава бяха в една и съща година с летните) и Лос Анджелис логично губи с 20:39 гласа от Москва на 75-ата сесия на МОК във Виена на 23 октомври 1974 г.
По ирония на съдбата година по-късно Брежнев предлага в докладна записка СССР да се откаже от олимпиадата заради прекалено високите разходи. По време на заседанието на Политбюро обаче той е на лов, а заместникът му Константин Черненко не се решава в отсъствието му да повдигне въпроса.
Бойкотът
На 25 декември 1979 г. войски на СССР нахлуват в Афганистан, позовавайки се на “договор за дружба, добросъседство и сътрудничество”. Свален е държавният глава Хафизула Амин, а на негово място е сложен удобният за КПСС Бабрак Кармал.
В отговор започва масова кампания в цял свят срещу политиката на СССР, в това число и във връзка с олимпийските игри. Любопитно е, че един от първите, лансирал идеята за бойкот, е съветският академик Андрей Сахаров, което автоматично го превръща в дисидент.
През януари президентът на САЩ Джими Картър поставя ултимативно условие на Брежнев - ако съветските войски не се изтеглят от Афганистан, ще последва бойкот на олимпийските игри. Не успява, разбира се - това се случва чак през 1989 г. Но все пак бойкотът става факт - цели 65 държави под една или друга форма отказват да изпратят свои представители. За сравнение - следващите олимпийски игри в Лос Анджелис са бойкотирани от 15 държави, като броящите се за социалистически Китай, Югославия и Румъния участват.
Стига се до куриози - правителствата на Великобритания, Австралия, Андора, Дания, Пуерто Рико и Ирландия подкрепят бойкота, но разрешават на спортистите си да участват на игрите индивидуално под олимпийския флаг. В същото време САЩ обявяват, че който отиде в Москва, ще бъде лишен от американско гражданство.
Новозеландците излизат на откриването със знамето на олимпийския си комитет, което е черно и прилича на пиратско, Белгия, Люксембург, Франция, Нидерландия, Сан Марино и Швейцария не участват в шествието, а Ирландия е представена само със знаменосеца си. На награждаването в една от дисциплините в колоезденето пък се вдигат три олимпийски флага - на почетната стълбичка са швейцарец, французин и датчанин. Италия забранява участието на военнослужещи, заради което на бъдещия олимпийски шампион Енцо Гамба по джудо му се налага да се уволни. По ирония на съдбата години по-късно той става треньор на руския национален отбор в този спорт.
Градът домакин
Кореняците московчани си спомнят как внезапно съветската столица буквално опустява през юли 1980 г. Година преди олимпийските игри ЦК на КПСС гласува секретно постанвление с дългото заглавие “За въвеждане на временни ограничения за влизане в Москва и Московска област в периода на олимпийските игри през 1980 г. и изпращане на граждани на бригади, спортни и пионерски лагери, както и в други места за почивка”.
Следвайки го, първо Москва е изчистена от неблагонадеждни елементи - хора без постоянно жителство, просяци, алкохолици, спекуланти и чейнчаджии, наркозависими, бивши затворници и проститутки (да, и в СССР ги имаше). Регистрираните в психодиспансерите били прибирани и настанявани в съответните болнични заведения.
Второ, столицата по време на игрите е практически недостъпна за граждани на СССР. Въвеждат пропуски за немосковчани, на гарите има специален режим с пропуски, отлагат кандидатските изпити за ВУЗ, а самите студенти изпращат на бригада, затварят пътищата към Москва, отменят крайградските влакове (т.нар. електрички) и разработват обходни маршрути за транзитния транспорт.
Трето, в московските училища се провеждат родителски срещи преди олимпийските игри. Съветите са децата да бъдат изпратени на лагер, на вилата или на село. Плашат родителите с чуждоземски болести, отровна западна дъвка и изобщо разни такива неща.
Пообезлюдената по този начин Москва е благословена с продоволствено изобилие. Някой би могъл да си помисли, че Хрушчов е познал и комунизмът в СССР е настъпил точно през 1980 г. Е, в интерес на истината, дефицитните стоки се търгуват само около спортните обекти, както и там, където живеят и се разхождат чужденците. В крайните квартали витрините все така унило греят със стоките на социалистическото производство от рода на гумени галоши и кисели краставички.
За първи път се появяват кока-кола и фанта - дотогава доминант на съветския пазар е пепсито. Много московчани за първи път се запознават с трайните колбаси във вакуумни опаковки, бира в кенчета, югославски и американски цигари на невероятно високи цени, ананаси, сокове в картонени опаковки със сламка, конфитюр, дъвки. Повечето стоки идват от капиталистическа Финландия.
Откриването
Умуването за сроковете на провеждане на олимпийските игри в Москва включва над десетгодишен анализ на времето в съветската столица. Спират се на периода 19 юли - 3 август, защото се очакват най-малко валежи.
Игрите са открити на най-големия стадион в СССР - “В. И. Ленин”, тогава неофициално, а днес официално известен като “Лужники”. На него се игра и финалът на световното по футбол през 2018 г., като при ремонта бе премахната лекоатлетическата писта.
Огъня, който премина през десетки страни, между които и България, на стадиона внесе трикратният олимпийски шампион по троен скок Виктор Санеев. За да направят сечено на американците, домакините решиха последният факлоносец да е олимпийският шампион по баскетбол от 1972 г. (тогава СССР бие САЩ 51:50 във финала) Сергей Белов.
Олимпийската клетва от името на спортистите произнася гимнастикът Николай Андрианов, който има златен медал от Мюнхен 1972 и четири титли от Монреал 1976. По-късно в Москва той печели още две първи места - отборно и на прескок. От името на съдиите пък се заклева единственият към онзи момент трикратен олимпийски шампион по борба Александър Медвед.
Българското знаме е носено от големия ни борец Александър Томов, който идва в Москва, за да вземе най-после злато, но се връща с трети пореден сребърен медал.
Смъртта на Висоцки
През нощта на 25 юли умира Владимир Висоцки - поет, бард, актьор, кумир на милиони. За смъртта му с малки дописки съобщават само два вестника и некролог на вратата на Театъра на Таганка. Телевизията и радиото мълчат, което не пречи на поклонението и погребението след три дни да излязат стотици хиляди и Москва да забрави за олимпийските игри.
Траурната процесия се точи около десет километра, центърът на Москва е целият в цветя, а органите за сигурност спешно прехвърлят служителите си от олимпийските обекти към погребението. Снимки и видео от погребението на Висоцки имат само любители и чуждестранни кореспонденти - всички съветски фотографи и оператори са заети да отразяват игрите.
Ники Лауда и конят
Неутрална Австрия не е член на НАТО и не подкрепя бойкота на повечето държави, но към него се присъединява местната федерация по конен спорт, която подкрепя американските си партньори. Тя не може да забрани на спортистите да участват, но отказва да заплати разходите на най-добрата си ездачка Елизабет Тойрер, а пътуването - нейното и на коня Мон-Шери, не е по силите ѝ.
Така в началото на втората седмица на игрите на летище “Шереметиево” в Москва каца малък двумоторен самолет на никому неизвестната авиокомпания “Лауда Ер”. Пилотира го двукратният (тогава) световен шампион във Формула 1 Ники Лауда, собственик на общо два малки самолета и голям приятел на Елизабет Тойрер. Пътници са самата ездачка, личният ѝ треньор, бъдещият ѝ мъж Ханс Макс и, разбира се, конят.
“Стараех се като никога и гледах да избягвам дори най-минималните въздушни ями. През цялото пътуване конят надничаше в кабината ми и радостно цвилеше”, спомня си след няколко дни Лауда, когато става ясно, че е докарал в Москва бъдещите олимпийски шампиони.
Скандалът
Най-големият скандал на иначе безоблачните олимпийски игри е на състезанията по лека атлетика. Домакините се надяват златото в овчарския скок да вземе Константин Волков, но той няма никакъв шанс срещу Владислав Козакевич. Остава втори заедно с друг поляк - Тадеуш Шлюсарски.
Вече като шампион Козакевич прави опит да подобри световния рекорд - 5,78 м. И успява! След което показва на трибуните известния жест с полуизпъната ръка и дланта на другата, допряна до вътрешната страна на лакътя.
“Не го бях планирал, но от 70 000 зрители 10 000 мълчаха, а 60 000 ме освиркваха бурно. Можех да им кажа да ми целунат задника, но никой нямаше да чуе. А така всички разбраха”, разказва години по-късно Козакевич, който в момента е учител по физическо в Хановер.
“Разбира се, това не беше красив жест. Но когато човек е ядосан, прави точно такива неща. Ако на някого трябваше да бъде показан червен картон, то това бяха зрителите, а не аз”, коментира шампионът.
В Полша Козакевич въпреки златния медал си има неприятности. Някои ръководители смятат, че той е трябвало да отстъпи победата на съветския другар, а посланикът на СССР във Варшава пише официална нота и иска доживотна дисквалификация.
Още на следващия ден дисциплинарната комисия на МОК започва да гледа казуса. Шеф ѝ е испанецът Хуан-Антонио Самаранч, бивш посланик в Москва и бъдещ президент на МОК. Самият спортист казва, че това му е традиционен жест и го показва на летвата всеки път. Самаранч казва горе-долу същото и убеждава комисията да не отнема медала на Козакевич.
Българите с рекорд
- вземат 41 медала
Нашите спортисти отиват в Москва с голяма кошница и логично я пълнят с рекорден брой медали - общо 41. 8 от тях са златни - тогава рекорд, преди да бъде подобрен в Сеул 1988 (10). За първи път имаме спортисти с два медала от едни олимпийски игри, при това двама, и то пловдивчани - първо Стоян Делчев след бронза в многобоя логично прибира златото на висилка. Логично, защото два от тогавашните елементи на този уред са кръстени на него - салто “Делчев” 1 и 2.
Вторият е кануистът Любомир Любенов - първо е втори на 500 метра, но на километъра не оставя никакви шансове и взема реванш от представителя на домакините Сергей Пострьохин.
Другите ни шампиони са борците Георги Райков, Владимир Райчев и Исмаил Абилов, щангистите Янко Русев и Асен Златев, боксьорът Петър Лесов.
Заслужава си да се отбележат най-добрите, вероятно за вечни времена, класирания на волейболистите и баскетболистките - сребро, и в двата случая със загуба във финала от съветските другари и другарки, както и бронзовите медали на волейболистките и на спринтьора на 100 м Петър Петров.
Освен това официално най-възрастен участник в Москва се води Красимир Кръстев, който към момента на състезанията по ветроходство е на 70 години.
Мечето Миша
става популярно
чак на закриването.
Основен герой при закриването на олимпийските игри в Москва става талисманът - мечето Миша. Избират го на два етапа. Печели първия в конкуренцията на зубър, орел, пчела, куче и кон. Във втория етап одобряват конкретния външен вид, а автор на крайния вариант е художникът Виктор Чижиков, който работи в различни детски списания. Години по-късно той ще обвини организаторите на зимните олимпийски игри в Сочи, че са прерисували единия от талисманите именно от неговия Миша. През 1980 г. дават на Чижиков премия от 250 рубли, като му обясняват, че автор не е той, а избралият Миша за талисман съветски народ.
По време на самите игри мечето не е толкова популярно, а става легенда на закриването. Първо, при хореографията на централната трибуна една сълза се плъзва от лявото му око и се стича по бузата.
Според една версия това става случайно - на генералната репетиция един от участниците обръща таблото, което държи откъм бялата, вместо откъм тъмната страна. “Обърни”, командва водещият, а понеже точно в този сектор са войници, всички обръщат. Така се получава ефектът на отронената сълза, който толкова се харесва на режисьора, че го запазва и за официалното закриване.
Вторият силен момент е, когато в края на церемонията на стадиона се появява 6-метров гумен Миша и под звуците на песента “Довиждане, Москва”, изпълнена от легендата Лев Лешченко и Татяна Анциферова, отлита в небето с помощта на много разноцветни балони.
За това също има доста градски легенди. Според едната вътре е имало пилот, който е загинал при приземяването. Според друга - стига до покрайнините на Москва, където пада върху магазин за алкохол и убива няколко местни пияници. Истината е прозаична - приземява се на около два километра от стадиона на Ленинските хълмове. Говори се, че германци предлагали много пари за огромната кукла, но им било отказано и по-късно тя била изгризана от мишки и изхвърлена.
