Няма и следа от телеграмата, уж изпратена до Париж.
“Изповядвам единий светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото. Вярвам в единната обща сила на человечески род на земното кълбо, за да твори добро. И в единний комунистически ред на обществото, спасител на сички народи от вековни тегла и мъки чрез братски труд, свобода и равенство...”
Така звучи Ботевото “Символ-верую на българската комуна”, което някога в училище ни караха да учим наизуст редом с безсмъртната балада за Хаджи Димитър.
Дали обаче Христо Ботев е наистина авторът на този текст? Или е фалшификат, написан години след гибелта на поета, за да обслужи политически интереси?
Още по времето на социализма някои от изследователите на Ботев се съмняват в неговото авторство на “Символ-верую”-то, но никой и не помисля да го предложи на обществен дебат. Текстът, написан като възхвала на Парижката комуна от 1871 г., идеално обслужва тезата, че поетът революционер е духовният предтеча на комунизма по нашите земи.
Първи слага
пръст
в проблема
Илия Тодоров
- литературен историк и най-видният текстолог на Ботев. “Изследването на “Символ верую" е следствие на неговите многобройни проучвания върху цялото Ботево творчество - поезия и публицистика, както и документалното му наследство”, обясни г-жа Светлина Николова, съпруга на Илия Тодоров.
В края на 1989 г. той предлага своята статия “Символ-верую на българската комуна” на сп. “Летописи”, както Тончо Жечев е преименувал дългогодишното списание “Септември”.
Текстът излиза в книжка 1 през 1991 г., но ръководството все пак се застрахова с едно уточнение под линия: “Редакцията е готова да даде място и за други мнения, позиции и документи”.
Илия Тодоров не дочаква да види статията си. Малко след като я е предал на списанието, колата му е ударена от камион само на 200 метра от дома му и той загива на място. Тръгва слух, че едва ли не катастрофата е инсценирана като отмъщение за желанието му да постави под съмнение един от темелите на комунистическата пропаганда у нас.
Текстът на Илия Тодоров не предизвиква особена полемика. Той е изключително силен, подплатен е с много документи и всеки детайл в него е внимателно проучен. Само че тогава, в началото на 1991 г., обществената енергия се излива на площадите и митингите, а списанията, кино- и театралните салони не се радват на много публика.
Все пак статията не минава без отглас - с откъси от нея новият демократичен печат атакува БКП. Сини депутати вмъкват части от текста в полемиките си с червените си колеги. “Използваха труда на Илия за политически цели, каквито той въобще не си е поставял. С написването му искаше просто да се стигне до истината”, каза Светлина Николова.
Илия Тодоров доказва, че не съществува нито един автентичен, оригинален документ, който по безспорен начин да доказва, че гениалният поет е написал краткия “огнен текст”. Информация за него се появява за първи път през 1921 г. Тогава се навършват 50 години от Парижката комуна и 45 г. от смъртта на Ботев.
Във “време на подем
в комунистическото
движение”,
на 4 ноември 1921 г. Велико Попов пише писмо до ЦК на БКП, в което събщава, че дарява на комунистическата организация в Стара Загора два свои портрета от 1871 г., когато е бил учител в Галац.
“През 1887 г. Захарий Стоянов дойде при мен в Ловеч (дето служех като председател на Окръжния съд) - пише Попов в писмото - и му дадох доста писмен материал по другаруването ми в Румъния с Ботева. От този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си “Хр. Ботйов” нарочно не е печатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. Дадох му и преписа от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. комунарите в Париж, но той не ми ги върна, а като умря, аз не ги подирих. Жалко, ако тия ценни документи са пропаднали...”
По-нататък в писмото Велико Попов пише, че след дълго дирене намерил преписа на Веруюто, а се надява да намери преписа и на телеграмата.
Това писмо става известно на широката общественост чак след 9 септември 1944 г. Обнародва го Василе Христу в броя на “Литературен фронт” от 8 декември 1944 г.
Друг изследовател на Ботев - Михаил Димитров, в бележките си към първия том от съчиненията на поета, обяснява, че Попов му дал препис от “Символ-верую”-то на 14 юли 1924 г. Защо този препис се явява чак 3 години след като Велико Попов съобщава за него и защо дотогава не го публикува в левия печат остава загадка.
Първият, който публикува “Символ-верую на българската комуна”, е Георги Бакалов. Текстът се появява в негова книга за Ботев през 1934 г., но е различен от преписа на Попов, по-кратък е от него с 22 думи.
Във в стъпителната си бележка Бакалов пише, че е намерил въпросния текст в “Московския централен архив - в донесенията на галацкия руски консул”.
След години Михаил Димитров обяснява, че Бакалов бил принуден от обстоятелствата да си послужи с тази “легенда”, за да “заблуди полицията” и да пресече опита й да издири откъде и как документът е попаднал в него.
Илия Тодоров изтъква още един факт, който дава допълнителни основания за съмнения в автентичността на “Символ-верую”-то и телеграмата до Парижката комуна - подписите на Ботев. Под първия текст стои името “Хр. Ботйовъ”, а под втория - Botiof. А по онова време - април 1871 г. поетът нито се е подписвал, нито е бил известен с това име.
Тодоров изброява редица документи и писма, които доказват, че той се е подписвал като Христофоръ Петковъ, Х. Петковъ, Христо Б. Петковъ, Х. Ботевъ Петковъ, Хр. Бот. Петковъ и др. Но никъде Ботйов.
Илия Тодоров не допуска, че поетът е направил изключение единствено в подписите си по “Символ-верую на българската комуна” и телеграмата до Парижката комуна.
Автентичността на
текста не издържа
и при сравнителен анализ с поезията и публицистиката на Ботев. Впрочем още Георги Бакалов забелязва, че никъде на друго място поетът не говори за “обща собственост върху всички имоти”. Илия Тодоров доказва, че никъде не пише и за “единното неделимо отечество на всички народи”, за “сполуката и тържеството на комунизма чрез революция”, нито пък за “бъдащий комунистически строй на целия свят”.
Според Тодоров тези изрази са от революционната фразеология след победата на Октомврийската революция в Русия и особено след учредяването на Третия комунистически интернационал през 1919 г., който издига лозунга за световната революция.
“Тогава, както е известно, - пише в статията си Илия Тодоров - у нас се учредява Българската комунистическа партия като секция на Коминтерна и като наследница на БРСДП (тесни социалисти). Тя повежда безкомпромисна борба, за да се обяви като единствена наследница на Ботевите идеи. Ботевото дело през този период усилено се “комунизира”.
Дали през този период някое от най-добрите пера на левия печат не написа въпросното “Символ-верую” и не сложи под него подписа на поета революционер? Сигурно никога няма да разберем това. Както и в по-ново време не разбрахме кой от помощниците на Тодор Живков написа след 9 септември 1944 г. онази статия “На борба!”, но я датира преди въпросната година.
В биографичната си книга за Ботев Захари Стоянов описва как, когато всички осъждали люто Парижката комуна и комунарите, “Ботйов правел изключение заедно с тайнствения Флореска”. Двамата ходели в кафенетата и кръчмите, за да проповядват, че комунарите са спасители на човечеството, мъченици заради сиромасите и робите, но “глупците не можели да разберат тази тайна.”
“Иван Вазов ми разказваше - пише Захари Стоянов в книгата си, - че по това време нашият герой е бил такъв лют комунист и защитник на парижките събития, щото в няколко срещи с него той, Вазов, захванал да вярва, че комуната ще спаси света. Когато и хора като Вазов с хрисими характери и с благи души са можели да се увлекат, то всеки може да съди за красноречието и убедителното слово на Ботйова.”
И още нещо - Ботев не само проповядва комунизма в кафенетата, но и замисля да създаде специална организация сред българските емигранти във Влашко. Захари Стоянов цитира Велико Попов, според когото целите на организацията били: “Да се състави едно социалистическо-хъшовско общество от българи емигранти, което да има своя печатница, свой орган, библиотека, програма, устав и пр. Да влезе в съобщения с другите социалисти и конспиратори в Европа, в програмата на които можело да влезе и освобождението на България”.
В книгата си за Ботев Захари Стоянов няколко пъти се позовава на разкази на Велико Попов, но никъде не споменава за дадени му от него записки или документи. А цитира множество други писма, телеграми, разписки, квитанции и др., свързани с живота на Ботев и предоставени му от негови другари, като Киро Тулешков и др.
Затова не издържа на логиката версията, че
Захари Стоянов
нарочно не е
публикувал
“Символ-верую на българската комуна” и телеграмата до парижките комунари само и само “да скрие Ботевата субективна принадлеждност към комунизма”. А и в архива на Парижката комуна липсва поздравителна телеграма, изпратена от Ботев и неговия другар Велико Попов. Разбира се, в онези размирни времена възможно е тя да се е загубила по пътя.
Така стоят нещата със “Символ-верую”-то и телеграмата до Парижката комуна - два текста, които доскоро влизаха във всички Ботеви съчинения. От 2000 г. тези текстове отпаднаха от тях и от учебниците по литература.
