Защо точно на 3 март отбелязваме националния празник на България ?

03.03.2021 24 часа онлайн
„Свободна България“, нарисувана от Георги Данчов – Зографина
„Свободна България“, нарисувана от Георги Данчов – Зографина

Всички знаем кога е националният празник на България, но дали всички си спомняме защо празнуваме точно на 3 март? Как започва Руско-турската освободителна война и как се стига до подписването на Санстефанския мирен договор?

12/24 април 1877 г.

Император Александър II подписва в Кишинев манифест за обявяване на Руско-турската освободителна война

Още в края на 1876 г. в Цариград започват предварителни дебати между представителите на шестте Велики сили – Англия, Франция, Русия, Австро-Унгария, Германия и Италия. Целта е да се постигне приемливо решение по всички спорни въпроси в т. нар. Източна криза. Дебатите завършват на 6/18 декември 1876 г. Българският въпрос е в центъра на дискусиите, като най-благоприятен за българите е проектът на ген. Николай Игнатиев, предвиждащ създаване на автономна българска област, в която да се включат всички територии, заселени с българи. След продължителни дебати е приет проектът, защитаван от Австро-Унгария и Англия, в който се предвижда създаване на две автономни български области (вилаета) –

Източна с център Търново и

Западна с център София, като

мюсюлманското и християнското население в двете провинции трябвало да се обособят в отделни кантони.

Предвижда се начело на всяка провинция да се постави за главен управител (валия) християнин, назначаван от Високата порта за срок от пет години, със съгласието на Великите сили.

На 12/24 април 1877 г. император Александър II подписва в Кишинев манифест за обявяване на Руско-турската освободителна война. Ръководството на Българското централно благотворително общество отправя Възвание към българския народ, в което призовава всички българи да окажат подкрепа на руската армия. „Всички ние трябва да станем като един человек да посрещнем братски нашите освободители и да съдействаме с всичките си сили на руската армия.” Възванието е съставено в Букурещ и е подписано от Владимир Йонин, Кириак Цанков, Олимпи Панов, Стефан Стамболов, Петър Енчев, Димитър Иванов, Павел Висковски, Иван Кавалджиев и Иван Вазов.

В Цариградсе провежда събрание на български първенци, което решава, че „по изискване на обстоятелствата и на самите интереси на народа” е необходимо Антим I да си подаде оставката. На 14 април с везирска заповед

Антим I е уволнен и изпратен на заточение в Мала Азия.

Сформират се две армии: Дунавска (554 500 души) заедно с Българското опълчение и Кавказка (112 600 души). Думата (съветът) на гр. Самара решава да връчи на опълчението специално подготвено знаме, станало по-късно известно като Самарското знаме.

На страната на Русия се включват също Румъния, Черна гора и Сърбия. Дунавската армия (с главнокомандващ Николай Николаевич) формира 3 отряда: Източен (около 75–80 хил. души), командван от руския престолонаследник Александър Александрович; Западен (около 35 000 души), командван от ген. Н. П. Криденер; Преден (около 12 000 души), командван от ген.-адютанта Й. Гурко.

На 15/27 юни главните сили на руската армия начело с ген. М. И. Драгомиров форсират р. Дунав при гр. Свищов.

Предният отряд освобождава гр. Търново (25 юни), преминава Стара планина и води тежки боеве при градовете Стара Загора и Нова Загора (18 и 19 юли) с части от корпуса на Сюлейман паша. На 20 юли Предният отряд е разформирован и включен в новосъздадения Южен отряд на ген. Ф. Ф. Радецки. От 9 до 11 август Орловският и Брянският полк и 5-а опълченска дружина водят ожесточени боеве на Шипченския проход. Западният отряд влиза заедно с румънските войски в гр. Никопол (4 юли), предприема атаки за превземането на гр. Плевен (8 и 18 юли, 30–31 август) и достига линията Лом-Берковица. Гр. Плевен е блокиран (1 септември). На 28 ноември Осман паша, който няколко месеца задържа гр. Плевен, капитулира. На 23 декември/4 януари руските войски влизат в гр. София, а след разгрома на Вейсал паша в сражението при Шипка-Шейново (1 януари 1878 г.) Дунавската армия започва общо настъпление. При влизането на Гурко в София, в катедралната църква „Св. Неделя” е отслужен тържествен молебен, а генералът носи неотлъчно със себе си и дарява чудодейната икона на Света Богородица – „Радост за всички скърбящи”. Иконата и днес може да бъде видяна на входа на храма.

В 3-дневни бойни действия при Пловдив (3–5 януари) армията на Сюлейман паша е отхвърлена от направлението Пловдив-Одрин към Родопите.

Турският военен министър Реуф паша уведомява с телеграма главнокомандващия руската армия великия княз Николай Николаевич, че Високата порта упълномощава Мехмед Али паша да започне преговори за подписване на примирие. В писмо до Александър II австроунгарският император Франц Йосиф се обявява срещу създаването на „Голяма България”. Одрин пада без бой (8 януари 1878 г.). Турските войски търпят поражение и в Кавказ. Османското правителство иска мир. На 19 февруари/3 март е подписан Санстефанският прелиминарен договор, чрез който

се признава освобождението на всички български земи.

3 март 1878 г.

Подписан е мирен договор в градчето Сан Стефано

България става свободна на 19 февруари/3 март 1878 г. На тази дата представителите на Русия и Османската империя подписват около 17 ч. в Сан Стефано прелиминарен мирен договор. Как се стига до подписването му?

След пленяването на армията на Осман паша в Плевен през декември 1877 г. Османската империя прави постъпки към руската страна за примирие, но без успех.

Преговорите в Казанлък през януари 1878 г. се провалят, тъй като османските пълномощници отхвърлят условието на Русия за създаване на самостоятелно българско княжество в границите на българския етнос, което да е по площ не по-малко от териториите, посочени от Великите сили на Цариградската конференция в края на 1876 г. Междувременно руските войски разбиват турците при Караагач, превземат незащитения Одрин и напредват към Цариград и Дарданелите. Молбите на Османската империя за помощ от Великобритания и Австро-Унгария срещат отказ от Лондон и Виена.

Единственото, което остава на Османската империя, е да приеме всички искания на Русия.

Още на 31 януари 1878 г. в Одрин е подписано примирие, а първата точка в протокола по примирието нарушава Райхщадското споразумение на Русия с Австро-Унгария, тъй като гласи:

„България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите приети от Цариградската конференция.

Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция.

Османската армия там повече не ще се намира.” Останалите искания са за независимост на Румъния, Сърбия и Черна гора.

В дните след подписването на Одринското примирие започват мирните преговори между страните в конфликта. За пръв пълномощник от руската страна е избран граф Николай Игнатиев.

Според договора се създава автономно, трибутарно българско княжество с християнско правителство и народна милиция, обхващащо Мизия, Тракия и Македония с площ около 172 000 кв. км. Извън него остават Северна Добруджа (към Румъния), Нишко (към Сърбия), част от Източните Родопи и Беломорска Тракия, райони от Одринско (под османска власт), смятани дотогава за български територии.

Окончателните граници на Княжеството трябвало да се определят от смесена руско-турска комисия, но предварително се уточнява, че територията на България ще обхваща земите от р. Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казите Враня и Куманово, по Кораб планина до Черни Дрин, откъдето границата се спуска на юг, включвайки Качаник, Тетово, Гостивар, Галичник, Дебър, Струга, Охрид, Охридското езеро, Корча, достигайки до пл. Грамос, след което върви на изток до устието на р. Вардар и оттам до Орфанския залив, като

Костур и Воден остават в България, а

Солун и Халкидическия п-в – в Османската империя.

Оттук границата минава по брега на Егейско море до Булугьол, като Кавала остава в България, след което извива на север до Родопите и на изток до Мидия и Черно море, като Ксанти, Смолян, Кърджали, Лозенград, Люлебургаз и Малко Търново остават в България, а Одрин – в Турция.

Северна Добруджа е предоставена на Румъния.

Сърбия, Румъния и Черна гора получават независимост и съответните териториални придобивки.

Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили, като никой член на властващите в Европа династии не може да бъде избран на българския престол.

Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. (Член 7). Османските войски трябва да напуснат държавата, а руската военна окупация ще продължи две години (Член 8). Уточняват се въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на Княжеството към Портата (Член 9, 10, 11).

Санстефанският договор дава началото на Княжество България.

След като на Берлинския конгрес през юни-юли 1878 г. Великите сили окончателно редуцират териториите на българската държава съгласно предварителните тайни споразумения на Русия с Австро-Унгария и Великобритания, Санстефанска България се превръща в символ на националното единение и основен национален идеал на българите за години напред.

Из „50-те най-важни дати, които промениха българската история”

Книгата може да поръчате тук!