“Конелюбиви” ги нарича гръцкият поет Софокъл (към 494–406 г. пр.Хр.), а Омир споменава “земята на коневъдните тракийци”. С изкусна езда са се отличавали те и в бой, и в мир. Съхранен е разказ за техен фееричен ритуал – факелно надбягване с коне, при което участниците си подават факлите един на друг, може би като в щафета.

КОНЕТЕ

През 1944 г. една случайна находка край Казанлък разкрива много запазени стенописи в гробницата на знатен тракиец. Сред тях има и великолепни изображения на коне – грациозни и непокорни. За специалното отношение на траките към коня говорят и неизброимо количество други археологически находки. Жребци виждаме върху съдове и бижута, а древните погребения са съхранили разнообразни и изящни детайли от конска амуниция.

Изображение, което не спира да вълнува историци и изкуствоведи, е Тракийският конник – Херос, към който е изповядван религиозен култ, особено от I в. сл.Хр. насам. Открити са няколко хиляди (!) каменни релефа на Конника, както и изображения върху монети, пръстени, чаши, апликации... В негово лице траките са почитали един от малкото конни богове в Античността.

За първобитните хора конят е бил само дивеч, месо. В пещери, включително у нас, са намирани кости на диви коне, оглозгани преди 30–40 хиляди и повече години.

То сякаш е извечен спътник на човека, това красиво и бързо животно, помощник на ловеца, после и на земеделеца, оръжие и спасител на воина, а допреди някакви 150 години и основен сухопътен транспорт в голяма част от света. Всъщност обаче конят е одомашнен късно, няколко хилядолетия по-късно от овцата и свинята.

Смята се, че това е станало преди около 6000 години в степите на север от Черно море, които днес са в Украйна. Не е изключено по това време същото да е постигнато и в Азия.

Но как? Докога са ловили и опитомявали диви жребци, откога са започнали да ги развъждат? Кой вид се е оказал най-подходящ? Има доста загадки, макар че въпросът е сериозно изследван, включително с модерните генетични методи. Сред тези загадки се мъдри и един “глупав въпрос”. Дали хората веднага са започнали да яздят, което изглежда по-близо до ума, или напротив – дълго са се задоволявали да впрягат конете в плугове и каруци?

Има сериозни доводи в полза на второто предположение. За колесници говорят текстове и изображения още от средата на II хилядолетие пр.Хр. от Предна Азия и Египет, както и от Ахейска Гърция, където това оръжие е засвидетелствано и с линейно писмо Б.

Пък и в “Илиада” – този поетичен, но и реалистичен (изпъстрен с технически и кървави подробности) разказ за Троянската война, кавалерия няма. А колесници виждаме неведнъж. С колесница Ахил влачи тялото на троянския герой Хектор. Коварният Одисейсе хвали, че отвел великолепните впрегатни коне на убития тракийски цар Резос и описани от друг герой така: “по-бели от сняг и препускат подобно на вятър”. В “Одисея” тракийците кикони са представени като “опитни да се сражават с колесници, а когато трябваше и пеша”.

Бойната колесница се е появила в Мала Азия през ХVII–ХVI в. пр.Хр., а в Микена малко по-късно. Но конницата, каквато си я представяме днес, се разпространява из Европа чак в I хилядолетие пр.Хр., а древните тракийци са сред първите отлични ездачи и конни воини на континента. В IV в. пр.Хр. техни отряди се сражават в армията наАлександър Велики.

ЗАНАЯТИ И МЕТАЛ

В архитектурата на траките личи оживен обмен на идеи с южните съседи. Но има и съвсем самобитни особености в конструкцията и украсата. Те говорят за тракийска традиция и за умели и мислещи майстори. В някои гробници до днес са съхранени любопитни “драскулки” по стените – там древният архитект си е нахвърлял нещо като проект как да продължи градежа нагоре.

Процъфтявали са в Древна Тракия и други производства, нищо че по-заможните охотно са внасяли стоки от Елада. Много развити са били домашните занаяти като предене и тъкане и някои специализирани производства – златарство, грънчарство, кожарство, дървообработване, производство на колесници и оръжие, и други.

А рударството, леенето и обработката на метали по мащаби са се доближавали до индустрия. Много находища на цветни и благородни метали по тракийските земи са изчерпани докрай още в Античността. Славата им тогава се е носила далеч и се е случвало апетитът за тези богатства да привлича нашественици.

Най-известни са били златните и сребърните рудници в планината Пангей (Кушница) – по долното течение на Струма, между днешните гръцки градове Драма и Кавала. Ценни метали са добивани и на много места из днешните български земи – най-много в Родопите, където бесите са се славили като опитни рудничари. Злато е получавано и от реки. Дори до наши дни са оцелели корита, вероятно служили за промиване на златоносен пясък Много интензивен е бил добивът на мед, започнал на Източните Балкани още през V хилядолетие пр.Хр. А в първите векове (X–VIII) на I хилядолетие пр.Хр. траките бързо овладяват и технологията за производството на желязо и из земите на днешна България зазвънтяват тежките чукове на ковачи.

ИМАЛИ ЛИ СА РОБИ?

Безчислените резки и дупчици, които личат по правилните каменни блокове в не един и два тракийски градежа, съдържат тиха покана. Вгледаме ли се в тях, те ни привличат да влезем под кожата на прашния и потен човек, който е удрял до припадък по бронзовото или желязно длето. И да се сетим, че в цял свят хилядолетия наред трудът в каменоломните е “привилегия” за отхвърлени – за пленници, каторжници, роби, концлагеристи.

Имали ли са траките роби – безправни човешки същества, безжалостно използвани за тежка работа, досущ както се използва добитък? (Римляните цинично са ги наричали instrumentum vocale – “говорещи сечива”.)

Струва си да се разбере. Защото по същото време в Елада робският труд е основа на икономиката и всекидневно удобство в бита на по-богатите. Пак тогава особено ценна плячка за грабеж е “говорещата стока”. Какво са правили траките след успешен набег с пленените и отвлечените? Търсили са външен пазар за тях или са ги ползвали за собствените си нужди?

Под земята

Нищожни по днешните мерки са били технологичните възможности преди 3000 години. Затова най-практична е била употребата на “човешки добитък”, и то не само в каменоломните. Същото е било и в строителството, и в разчистването на гори за оран, на гребните кораби и, разбира се, в рудниците.

За важното производство под земята интересно свидетелство ни е оставил древногръцкият пълководец и историк Ксенофонт (430–355 г. пр.Хр.):

“Кой не е слушал онова, което се разказва за Никий, сина на Никерат? Той притежавал хиляда роби в рудниците и ги давал под наем на тракиеца Созий, при условие че ще му плаща за всеки роб ежедневно по един обол чист доход и че след това ще му върне обратно същия брой.

(В условията неслучайно е отбелязан “същия брой”, т.е. 1000, а не “същите роби”. И двете страни по сделката са наясно, че в мините се мре. А как “арендаторът” ще попълни загубите – негова си работа – бел. авт.)

Ипоник пък имал шестстотин роби, които давал под наем при същите условия; неговите роби му донасяли една мина чист доход на ден. Но защо да припомням примери от далечното минало, когато и до ден днешен работят толкова много роби в мините, които са наети при същите условия”.

Липсващ пазар

Тракиецът Созий обаче е изключение, при това бизнеса си той е въртял в Атика, в системата на гръцкото робовладение. Историците са практически единодушни, че по същото време робството не е типично за траките – една съществена разлика с южните им съседи.

Любопитни са античните сведения – например от Херодот, че траки са продавали децата си, както и военнопленници, в гръцките колонии по крайбрежието. Очевидно във вътрешността на земите им просто не е имало развит пазар на роби.

Робският труд “излиза на мода” в Древна Тракия едва след завладяването й от Рим в I в. сл.Хр., когато започва мащабно строителство на пътища, казарми и градове, прииждат преселници от империята, а и местната върхушка в голяма степен се “поримчва”.

Дотогава тракийското общество е подчертано двусъставно. В него се открояват простолюдие и аристокрация, дотолкова обособена и надменна, че дори си има специални религиозни ритуали, до които достъпът на “низши” е забранен.

ЗИБЮТИДЕС

Това е една от малкото тракийски думи, които знаем. Така са наричани знатните дами и господа, висшата класа в тракийското общество.

Кои са били тези зибютидес? Към тракийската аристокрация принадлежат царете (племенните предводители) и семействата им, приближените им, някои от които имат различни служебни функции. Там са и местните аристократи, често само полузависими от “централната” власт, както и дружинниците, които формират свитата, въоръжената охрана и елитната военна сила на владетелите.

Знатните траки живеят в укрепени резиденции сред показен разкош. Всички траки са обичали пиршествата, но за аристократите те са всекидневие.

Начинът им на живот е описан кратко и точно от Херодот:

“Да се стои без работа смятат за чудесно, да се обработва земята – за унизително, а да се живее от война и грабеж – за най-добро”.

Ловът е обичайно развлечение за аристократите и несъмнено те с удоволствие са се хвалили със своите подвизи и трофеи из неизбродимите гори. Било си е за хвалба – този спорт е изисквал много повече сръчност и кураж, отколкото в наши дни.

Може би най-вълнуващата находка в България от последните години е гробницата от IV в. пр.Хр., която археологът Георги Китов (1948–2008) откри в края на 2000 г. край с. Александрово, Хасковско. Вълнуваща, защото изящни предмети от злато се намират доста често, но единствено в тази гробница и в Казанлъшката има добре съхранени стенописи. Част от тях свидетелстват, че траките са имали кучета, достатъчно обучени и свирепи, за да тръгнат с тях на лов за глигани. А на една от сцените ездач атакува опасното животно с копие.

На война пък аристократите са конници, по-добре екипирани от простолюдието, и са основната ударна сила на тракийската армия. Обикновено са се сражавали с шлем, ризница, наколенници, щит, меч и две леки метателни копия. Но такъв “арсенал” все пак не е бил равностоен на тежкото нападателно въоръжение, въведено от Филип II в македонската конница.

Конете са яздили с юзди и със седла, но без стремена, които по нашите земи векове по-късно ще донесат конниците на Аспарух. Мундщуците на юздите най-често са били железни или бронзови, но някои са блестели и със сребърни елементи. Пищна е украсата на конската амуниция – красиви бронзови, сребърни и златни апликации по кожените ремъци.

Из книгата „ТРАКИТЕ” на Книгоиздателска къща "Труд".