Тайният живот на актьора - разкази на негови приятели

Велко Кънев трудно открива мястото си в театралното съсловие. Той е роден в бедно семейство в Елхово и родителите му едва свързват двата края. Няма кой да го напътства, да му помага, да се застъпва за него. Така и ще остане – в кариерата си ще си помага сам. Талантът му ще впечатлява режисьори и актьори, които ще го търсят и наемат, за да спечелят.

Майка му работи като реквизитор в театъра към Военния културен дом, обичайно културно средище в провинцията преди 1989. Баща му бай Христо е шивач във военното поделение в Елхово. Добродушен и милозлив човек, предал домашната власт в ръцете на жена си. Когато Велко стори някаква беля, майка му го гони с точилката около ниската измазана с вар къща. Тя запазва до старини бялото си като мрамор лице и посреща радушно и с трапеза Велковите приятели, все известни от малкия и големия екран – Жоро Мамалев, Павката Поппандов, Тони Радичев, Юри Ангелов. Семейната среда насочва Велко към лявата интелигенция, но той никога не стига до крайности, не иска да става политически активист. Д-р Петко Николов, най-близкият му приятел в София, казва, че Велко никога не гласува. Щом хората, на които държи и вярва, не влизат в политиката, не желае да избира техни заместници, които не познава и то само заради цвета на партията.

Велко Кънев няма богатия тласък, какъвто притежават мнозина кандидати за Театралния институт. Никой не го е подготвил, не знае бъкел от историята и теорията на театъра. Не познава нито един от преподавателите във ВИТИЗ, та да му дава някой надежда и утеха. Единственият му кредит са представленията в елховското читалище, ама ако се похвали, ще му се смеят. Откъде ще знае, че години по-късно ще се възхищават от яката му воля, с която помита препятствията? Откъде ще знае, че жена му Дора, с която преминава през любовните перипетии на студентските години, ще е също от Елхово и ще помни онова момче от читалищната сцена, което играе със стаена енергия като вулкан преди да избухне, абсолютно искрен и без подправяне? Откъде да има предчувствие за знак, когато сляпата му баба вместо приказка му пее старата песен „Велко дума на Тодора“? Но всичко това се подрежда в живота му през годините. А на първо време той ще кандидатства във ВИТИЗ. Ще го скъсат на първия кръг и той ще помисли дали да не тръгне към Велико Търново, където вече е приет в тамошния университет. Но Апостол Карамитев, който комплектова клас, го взема, открил – както казват – маршалския жезъл в раницата на стеснителния и пълен с провинциални комплекси войник. И така предопределя възхищението и обичта на своя студент. В актьорската съдба на Велко Кънев има два завоя на късмета, които го изхвърлят към звездния път. Но те са подготвени от натрупвания в майсторството му. Достатъчно е да бъдат забелязани от нужните очи.

Първи го открива режисьорът Никола Петков. Актьорът от Елхово играе в представленията на Сливенския театър, където е изпратен по разпределение с цяла група от студентския клас. Това време е забележително със сватбата с Дора и с участията в първите филми. А там, като усещат драматичния комизъм в играта му пред камерата, го викат за филм след филм – „Силна вода“, „Мъжки времена“, „Да обичаш на инат“, „Оркестър без име“... Кинокритичката Геновева Димитрова написва: „Героите на Велко Кънев са тарикати и задръстеняци, шмекери и романтици, непрокопсаници и борци... онази лавинна смес от мачизъм, кротост и щурост“. Нищо по-вярно не може да се добави към тази оценка.

През 70-те години Никола Петков е поканен от директора на Сливенския театър Емил Кьостабеков да постави пиесата на Йовков „Милионерът“. Режисьорът иска да направи като молиерова гротеска битовата комедия за провинциалния тарикат д-р Кондов, който лъже, че е паралия, за да улови дъщерята на местен богаташ. Петков заменя натуралистичния декор с условен и иска от актьорите да не играят като добруджански селяни. Велко адски харесва тази концепция и репетира с въодушевление и жар. Режисьорът вижда как той заразява останалите актьори, измисляйки финала, и всичко тече по мед и масло. Спектакълът отива на фестивали, взема награди и се играе над 100 пъти. През 1979 Никола Петков трябва да работи „Милионерът“ на камерната сцена на Народния театър (българската драматургия е бедна на качествени буржоазни пиеси, така че едни и същи текстове се въртят до безсъзнане из театрите) . Седмица преди премиерата Емил Джамджиев, който е разпределен в ролята на д-р Кондов, получава сърдечна криза и постъпва в болница (той е бащата на актрисата София Джамджиева, откритие на шоуто „Като две капки вода“, което върви сега по Нова ТВ. Умира съвсем млад, известен е и като голям бохем).

Театърът се вижда в чудо и директорът Дико Фучеджиев пита Петков дали може да намери заместник на болния актьор. Никола Петков в този момент репетира с Велко полска пиеса в Театър 199 и му предлага шанса да опита. Директорът въобще не е чувал за Велко Кънев. Нашият актьор отива на въвеждаща репетиция и смайва всички, все опитни артисти – Мария Стефанова, Жоржета Чакърова, Михаил Петров, Георги Раданов, Константин Цанев. Велко не изчерпва поведението на героя си в битовите обстоятелства, в които попада. Това задоволява обикновения артист, но не и него. Той внася реакции и жестове, които са гротескни, надскачат в смешен план границата с реалното и придават обобщение на героя. Правят го жител не на йовковото село, а на света, позволяващ съществуването на подобни типове. Велко демонстрира в този спектакъл още една своя черта - да бъде лидер в групата колеги, с които работи, без да поставя своето его над останалите. Когато на репетициите се стичат колеги от театъра, за да гледат какво прави новакът, става ясно, че той няма да спре само до премиерата. И наистина, Фучеджиев предлага на елховеца щатно място в Народния театър. „Милионерът“ е игран 87 пъти. Когато гостува в Белград, известен сръбски професор, теоретик на театъра, поканен на представлението, не скрива възторга си от играта на Велко Кънев: „Този глумец е велик!“ Велко отново има късмет за големия си пробив в Народния театър. В началото на 90-те години там тръгват пиесите на Радичков – с много любопитство, големи очаквания и ангажименти на първите ни режисьори. Най-напред Младен Киселов репетира „Опит за летене“. Но Кирил Кавадарков в ролята на Матей Нищото се разболява и го заместват с Велко. Между него и Киселов се установяват приятелски отношения. Как да бъде другояче, когато Киселов вижда, че актьорът е роден за ролята на чешита Матей Нищото, много печен човек, научил всичките си номера от живата практика, предпазлив да не го подлъжат, но винаги готов да се впусне в изникналото приключение. Стига да има и шанса да поучава другите.

„Опит за летене“, където група селяни се хващат за долетял от военните полета балон и се издигат във въздуха чак до селенията на мъртвите, разкривайки характерите си, смешни и трогателни, гостува в Берлин. Представлението се посреща с небивал възторг от зрителите – толкова френетичен, че дори опитни артисти се чудят на невиждания успех. Оказва се, че няколко дни преди представлението младеж успял да прелети с балон през стената от съветската зона за Западен Берлин. Този маршрут нередко се проверява от източногерманците, рискуващи живота си заради свободата. „Опит за летене“ гостува с голям успех във виенския Бургтеатър, в Москва, Варшава, Атина, Белград. И предопределя участието на Велко в следващите постановки - на Иван Добчев („Суматоха“), Крикор Азарян („Януари“) и отново Киселов („Образ и подобие“). Образите на Матей Нищото, Гоца, Сусо и Краля стоят здраво вкопани в музея на българския театър.

През октомври 2008 Велко поставя в Бургас моноспектакъла „12 разгневени монолога“ по повод на 60-годишнината си. Той е репетиция за юбилейното представление на голямата сцена в Народния театър. Актьорът се появява сам на сцената без декор и с леко стържещ глас изиграва любимите си герои. В началото излиза като сценичен работник с огромен нос, който се пречка насам-натам. Мнозина зрители не го разпознават. От сцената му извикват: „Хайде, махай се! По-добре да беше станал артист!“ „Ами че аз съм артист, бе!“, извиква човекът и снема маската. Залата гръмва в ръкопляскания, за да поздрави юбиляра. Велко започва с Чушкаров от „Двубой“, после стига до прочутия Сганарел,който хули по адрес на Дон Жуан (в ролята е Стефан Данаилов), и добавя коментар: „Как съм могъл да избълвам такива гадости за Стефан Данаилов! Добре, че не беше министър тогава!“ И така, сменяйки шапките, натрупани в голям кош на сцената, актьорът се преобразява в гробаря Анастасий от „Сън“, в Клавдий от „Хамлет“, в Селямсъзът от „Чичовци“, в тримата герои от Радичковите постановки, в Поп Кръстьо от „Великденско вино“ и накрая – в „Даскала“ от спектакъла на Борето Чакринов в камерната на Народния театър.

Министърът на културата Стефан Данаилов напуска ложата, където седи с жена си Мария и президента Първанов и съпругата му Зорка, и се появява на сцената с кошница цветя. „Докъде я докарахме! – възкликва той. – Да си поднасяме цветя! Невинно дете от Елхово! Дегустатор на вино! Само дето Херкулес не се изкара! Много ме радва дето намери сили и стъпи отново на сцената уверено, както си го правил винаги! Когато един ден хванеш златната рибка, вероятно и трите ти желания ще бъдат да продължиш да играеш! Много се радвам, брат ми, че се хвана на въдицата да бъдеш актьор!“ За 60-годишнината Велко събира у дома в Елхово всички роднини – лели, стрини, племенници, братовчеди. Те му подаряват златен пръстен и го заричат да го носи винаги. Ще следят за това, когато го зърнат на тв екрана. По повод на спектакъла „12 разгневени монолога“ драматургът на Народния театър, отговарящ за него – Андрей Филипов, прави интервю с Велко Кънев и го отпечатва в програмата на спектакъла. Между другите впроси Филипов пита дали актьорът може да си направи автопортрет от няколко думи. Велко отговаря: „Жаден. Недоволен. Мечтаещ. Фантазьор. Работлив. Максималист. Обичлив. Емоционален, Чувствителен... Всички тези качества могат да се тълкуват като слабости. Това не са приоритетите на модерния човек... Но аз не се сърдя за това, че не притежавам чак дотам модерно мислене.“

Тайният живот на Велко Кънев

В живота си извън театъра Велко Кънев се доверява само на двама приятели – стоматолога д-р Петко Николов и шефа на големия салон на Народния театър по негово време Кирил Кирилов. За рибарската страст на големия актьор и за удоволствието да седне на маса с приятели, отпивайки качествено червено вино, се носят легенди. Къде, как, с кого... Давам думата на д-р Николов и на Кирчо Кирилов, които разказват за Велко от първа ръка.

Д-р Петко Николов: За да станем приятели, беше важно, че много го харесвах като актьор. Щастлив шанс беше фактът, че бяхме съседи. Виждахме се по-лесно в махалата и лека-полека се сприятелихме. Тогава беше гаражното време, когато в гаражите правеха магазинчета, кръчми, играехме на табла и шах. След представление Велко често с отбиваше там, за да се отпусне от напрежението. Контактът с местните не го натоварваше и след едно питие си тръгваше към дома. Когато започнахме да говорим за театър и му споделях какво харесвам, станахме по-близки. Той разбра, че винаги говоря това, което ми е на душата. Не сервилнича, не лакирам нещата, за да се харесам и това го впечатляваше. Няма лошо да разкрасяваш и да хвалиш, и това го има в живота, но той се беше наслушал на хвалби. Разбира се, че понякога се карахме. Той обичаше да провокира – наричаше ме „демократче“: „Хайде, бе, демократче, обясни това или онова“. Не че беше против демократите, но беше си изградил представа за света и не искаш да е краен, не искаше да взема политическа страна. Велко никога не отиде да гласува, защото не искаше да гласува за по-малкото зло. След като хората, на които се доверяваше, не влизаха в политиката, не искаше да избира когото и да е друг. Това също е позиция. Демокрацията го позволява! С времето Велко разбра, че аз живея с музиката. Той е много музикален, но не обича рока. Като малък е свирил на акордеон, харесваше онези певци, които днес наричаме класици – Том Джоунс, Енгелбърт Хъмпърдинг, Синатра, Арета Франклин. Идваше вкъщи, ако не се виждахме в кръчмата, и слушаше музика. Пусках му и на видео, и на запис. Преценил е моята музикална култура и в един момент реши да експериментира. Поиска да направя музикална партитура на две представления, в които участваше – на „Благородният испанец“ в Театър „Мелпомена“ и на „Дванайсет разгневени монолога“, представлението по случай неговата 60-годишнина, състоящо се от 12 негови монолога от различни спектакли. То беше по-трудният проект, защото в 12-те части героите и темите бяха съвсем различни. Велко определяше къде какво настроение да има. Изненадах се, когато за „Суматоха“ на Радичков поиска Жан-Мишел Жар. Търсехме неексплоатирана музика, с вътрешна ориентираност към материала. Чувствах се силно ангажиран и някак си странно – защото, какво ще кажеш, ако чуеш, че един зъболекар прави театрална музика! Но музикалното оформление се хареса и по-късно го направих за бургаското му представление „Бившата жена на моя живот“. А Асен Блатечки, който играеше там, ме ангажира след това за музикалното оформление на „Омайна нощ“, спектакъл с Мария Сапунджиева и Юри Ангелов, който той режисираше.

Като признавам за професията ми, трябва да кажа, че познавах кътните зъби на Велко и в преносен, и в буквален смсъл. Видях, че колегата преди мен беше работил добре. Рядко зъболекарите дават право на свой колега, но аз го признах. Обаче отърване от зъболекар няма, трябваше и аз да се намесвам. Моят приятел Владо Игнатовски казва: „Докторе, зъболекарите сте като гробарите. Няма отърване от вас.“ Чочо Попйорданов, като чуваше, че Велко ще идва в кабинета, веднага се обаждаше: „Докторе, измисли какво ще ми правиш, аз идвам с Велко!“ Познавах как се чувства още по погледа му. Също като Кирчо Кирилов, рзбирах се с Велко и без да говорим. Когато се разболя, нито веднъж не го попитах „Как си?“ Боледуваше не само тялото, а и душата му. Дразнеше се, когато хората задаваха този въпрос: „Как си?“ Вярно беше, че го питаха съвсем добронамерено, обаче не се съобразяваха със състоянието му в момента. Той държеше да е винаги в кондиция и не се издаваше, че не му е добре. Не си спомням да е казвал в прав текст как се чувства. Обаче в настроението му се чувстваше тъга. Аз не го питах, защото някак негласно се бяхме договорили да не любопитствам. Ако той сподели нещо, добре. Всяко семейство има неуредици, някакви караници. Но ако не споделяше – говорим за други неща.

Кирил Кирилов: Велко Кънев беше абсолютно земен човек - свързан със земята, обичаше земята. Обичаше да копае, да сади. Не демонстрираше никаква актьорска суетност. Човешко е да си суетен, особено в тази професия. Но той беше здраво стъпил на земята. Никаква помпозност. В театъра се подготвяше продължително време за излизане на сцената и ако случайно влизах в гримьорната му за нещо належащо, благо ми напомняше, че се концентрира и трябва да е сам. Но не се ядосваше, не кипваше, както мнзина негови колеги и колежки. Затова го обичаха хората. В Народния театър младите новопостпили актьори тръгваха от 210 гримьорна - голямата стая в дъното на коридора. Наричаха я „младежка гримьорна“. Там всички те бяха заедно, а по-късно асовете поканваха някой от тях, когото хресваха на сцената и с когото смятаха че ще се разбират. Така Асен Миланов покани Велко в своята гримьорна. Той изпитваше голямо уважение към по-възрастното поколение. Продължавам да се чудя как ме допусна към себе си, как се получи приятелството ни. Имах една машинка за подстригване, подстригвах се сам. Той ме попита къде се подстригвам и поиска да опитам с него. А по-късно започнах и да го бръсна. После сядахме да изпием по питие. Никога не съм бил любопитен да го питам какво предпочита и защо. Беше особен, не искаше да ходи на риба с всекиго. Може и теб да не те вземе на следващия път, след като вече заедно сте ловили. Обичаше да черпи. Една година черпи за първата си внучка София. Радваше се като дете. Умееше да се радва с хората, на които държи. Много благ беше на репетиция, никога не се караше на работниците. Показва, обяснява, не крещи. Да дава, да дава, не да взима. Беше си взл всичко – работа, брак, внуци. Той да направи всичко със собствените средства, със своята енергия. Не сме обсъждали смъртта, не вярваше в бог. В деня преди представление не пие, а в деня на представлението никога не яде. Идваше по-рано, вглъбяваше се. Поддържаше страшна хигиена. В „Дон Жуан“ играеше ролята на Сганарел и имаше голям монолог. Веднъж, когато „Дон Жуан“ беше на финала на турнето, хората бяха свършили парите си. Стефан Данаилов каза на Велко: „Брат ми, с теб сме най-богатите тук. Хайде да купим за хората ядене и пиене.“ И купиха едно агне и едно буре вино. По друг начин скроени хора.

Д-р Петко Николов: Велко много уважаваше техническите служби. Особено възрастните актьори. Правеше ми силно впечатление, че държи на тази приемственост между различните поколения актьори. Разправяше как на времето младите стояли мирно, когато минат покрай тях Черкелов, Чапразов, дамите от театъра - за разлика от сегашното поколение, което дори не знае имената им. Очудваше ме енергията, с която вършеше каквото и да е. В нашата къща на село садяхме картофи и след риболов отивахме с Велко там. С нас веднъж дойде един приятел, също лекар. Получи кислороден глад от напъване да копае. Въздухът чист, излязъл е от мръсотиите на София, стана му лошо. А на Велко му е хубаво, свежо. Обаче мразеше да влиза в болница. Веднъж Наум Шопов се лекуваше по-продължително в ИСУЛ и отидохме с Велко да го видим. Вземи, каза, и сина си. Лесно влизах в болницата и взех Ники с мен. Спирам пред ИСУЛ, но Велко не иска да влезе. „Разцелувай го и от мен, казва. - Ако иска, да си тръгва с нас.“ Качихме се с Ники, Наум ме разпитва за Велко, после Велко ме разпитва какво сме си говорили, как сме мълчали. Настояваше да му се казва това, което гледахме на сцената. В класа му в Славянския университет правеха представление в края на всяка година. Преди уречената дата той искаше и ние да отидем да гледаме. Държеше непременно децата да го гледат. Дъщеря ми и синът ми знаеха и бяха готови. Представлението не беше детско. А той настояваше само децата да отидат с него да гледат. Излишно беше да говорим повече. Беше вече говорил с тях за представлението. Много неща от него научих, не само за театъра. Аз съм приказлив, нетърпелив, не спирам, а той ме рита под масата : „Спри бе, дай възможност и другите да кажат своите неща пред институцията маса.“

Кирил Кирилов:

От едно време защо хората ходят на кръчма? Пият се питиета, които нямаш у дома. И създаваш социален кръг. Велко имаше еклектичен кръг приятели, които самостоятелно не биха се срещали и да си говорят. Той успяваше да обедини хората. Като че ли беше узрял като лидер на масата. Не си отваряше устата, ама като заговореше, всички с уважение го слушаха. На виното беше не любител, а ценител. И умееше да спре. А черпеше без уговорки. Пиеше виното с лимонада.

Абсолютно нехаеше за себе си. Не беше влизал в болница, не вземаше дори аспирин. Подиграваше ми се като гълтах хапче срещу главоболие: „Ще ти мине и без хапче!“ Един първи януари ми се обажда: „Хайде да ходим за риба!“ Ами, хайде! Къде? На Марица, където има язовир с много риба. Кметът Дончо Воденичаров го държеше под аренда. Голям приятел на Велко – онзи Воденичаров, който отиде на сървайвър и там умря. Във фургона бумтеше печка, аз полегнах и съм заспал. Събуждам се сутринта, гледам Велко си завил главата с одеалото, а лежи почти гол. Много държеше да му е топло на главата.

Петър Николов:

В Културния дом на Сопот, където съм роден, щеше да има представление на „Великденско вино“. Залата е добра, има 600 места. Велко мина през кръчмите и караше хората да наливат вода от външните чешми. Студена балканска вода, а той им казваше за представлението. И залата вечерта беше претъпкана. И досега, когато си ходя у дома, понеже хората ме свързват с него, ми казват, че е било незабравимо. Когато пристигнахме в Сопот, отидохме най-напред у нас, за да пита Велко баща ми дали да промени някои реплики заради местните. Баща ми го увери, че трябва да си го играе както досега. „Ще го възприемат хората, не са такива шовинисти!“, го убеди той. Велко не ми разреши да гледам. Аз седях на пейка пред паметника на Вазов и видях как хората излизат възхитени. Понеже залата е за 600 души, не можеше да качи всичките на сцената, както е във варианта на Народния театър, и зрителите седяха в залата. Три часа преди представлението стана нещастие. Николай Антонов, който игреше ролята на Клисаря, получи панкреатична криза. Той е смятал, че го болят бъбреците и много-много не обръщал внимание. Но тогава болката внезапно се усили и се наложи да отиде с баща ми до болницата. Отидохме и лекарите казаха, че е за болнично лечение. Половин час преди представлението. Велко стои в болницата и чака да разбере ще има ли операция. И обсъждаме дали аз да изляза на сцената. Как аз, бе! Глухоням е в ролята, няма реплики, ама е тежко! И отговорно! Като си представя, че майка ми и баща ми седят на първия ред, щастливи! Отказах и той ме разбра. Взе един от сценичните работници. Ники Антонов остана седмица в болницата и успяха да се справят консервативно, без операция.

Кирил Кирилов: Не беше разговорлив, а когато страдаше от болестта, съвсем замълча. Но не се оплакваше. Каза ми: „Даже да си помълча с теб ми е приятно!“ Когато направи първата си операция на гласните струни, проф. Чалъков от ИСУЛ се обади да отида и да го взема, защото не му даваше да шофира. Велко беше отишъл със собствената кола. По-късно разбрах, че професорът имал трагичен случай с пациент, на когото направил сходна операция. Пациентът си тръгнал с колата, но по пътя го хванала част от упойката и той заспал на кормилото. Катастрофирал тежко. Затова професорът настояваше да отида до болницата. Аз се засуетих на тръгване, мина малко време и когато излязох, видях Ламбо с неговата кола. Казах му и той веднага ме закара до ИСУЛ. Заведох Велко до дома с неговата кола и понеже се вълнувах, го попитах на висок глас, почти изкрещях: „Велко, как си?“ Той ми написа на лист хартия: „Кире, аз не моге да говоря, но не съм глух!“

Петър Николов:

На всички ни липсва. Като се съберем, един от нас без да се уговаряме, казва: „Ех, Велето да беше сега тук!“

Павел Поппандов: Когато играех с Велко на сцената, бях и колега, и зрител

- Павка, с какво те впечатляваше Велко?

- С огромния талант. Познаваме се от ВИТИЗ, но се сприятелихме през 1976-а, когато играхме заедно в „Мъжки времена“. Той влезе в първия клас на Апостол Карамитев, който ги свали на сцена още в трети курс. Обикновено абсолвентите слизаха на сцена в четвърти курс. Те направиха най-напред „Женско царство“. После направиха „Службогонци“ и „Кавказкият тебеширен кръг“ на Брехт. Никога не съм виждал зрителите да идват на театър заради един-единствен актьор, заради Велко. Това беше изумително. Аз бях две години след него и не пропусках представление с участието му. Знаех наизуст целия текст на „Женско царство“. Има една комична случка. Когато бяхме на бригада в Староселци, неговият клас трябваше да изиграе „Женско царство“ като благодарност към местните. Но същия ден Велко се върна в София, за да снима в Киноцентъра. Нямаше го петнасейтина минути преди началото на представлението и преподавателите решиха аз да изляза в неговата роля. Облякох неговите дрешки, репетирах набързо, но пет минути преди началото Велко пристигна запъхтян и потен. Бях разочарован, но ми дадоха една малка роля като утешителна компенсация. Така че и на една сцена съм бил с него, освен на екрана. – „Мъжки времена“ се хареса от зрителите, и досега им е интересен, свалят го от торентите. – По време на снимките се сприятелихме с Гришата Вачков. Той предложи на двама ни да ходатайства за Сатиричния театър. Аз отказах, защото вече бях на щат в студия към Киноцентъра. Велко беше по разпределение в Сливен и след това дойде в Сатирата. Там след големите артисти имаше многобройна група колеги, които мощно се блъскаха с лакти. А Велко не беше пробивен, не беше агресивен. Всичко, което получаваше, беше заради таланта си. Тук съдбата се намеси с появата на режисьора Кольо Петков и репетициите на „Милионерът“ от Йовков.

– Знам тази история, разказвал ми е Кольо Петков.

- През всичките години, когато сме работили заедно, се чувствах много особено – хем си партнираме, хем го наблюдавам отстрани като зрител. Нямаше нито един излишен жест, нито една куха реплика. Когато правехме заедно естрада, и двамата бяхме против евтините скечове, само заради глупав смях. Сядахме и съчинявахме диалозите на скечовете. От него можеше да излезе чудесен педагог – той се доказа и като актьор, и като режисьор. Много жалко, че си отиде толкова рано. Той мълчаливо отминаваше мерзавците и нищожествата. За разлика от мен – аз се чувствам задължен те да бъдат разобличени. Да не вредят повече.

– Той не искаше да го смятат за стопроцентов комик. Казваше, че е драматичен комедиант.

- Ще ти разкажа любопитен случай. Една година играехме концерт на НЛО в спортната зала на Хасково. В същото време Иван Добчев правеше „Хамлет“ в театъра и изпрати хора да късат нашите афиши. Видяхме се в дома на общ приятел и там се изпокарахме. Но въпреки това спречкване Добчев избра Велко за ролята на поп Кръстьо във „Великденско вино“. Аз бях по-краен, Велко не обичаше острите сблъсъци, никога не говореше против колеги, не правеше оценки. Други пък, които се въртяха около него, бързо го забравиха. Отдавам това на професионалната завист. Последният филм, в който бяхме заедно, беше „Онова нещо“ по сценарий на Христо Бойчев. Ужасно е, че трима колеги, на които държах и участваха в този филм – режисьора Жоро Стоянов, Чочо Попйорданов и Велко, не са сред нас. А когато „Сън“ излезе на сцената на Народния театър, ходех да гледам всяко представление. Играта на Велко и Наум Шопов беше висш пилотаж!

- Велко ли те покани в НЛО?

– През 1983-та Хачо Бояджиев направи новогодишната програма и взе актьори да пеят песните. Велко и Мамалев участваха с песни на братя Аргирови. Аз се включих в актьорския концерт в Летния театър на „Златни пясъци“ след първенството по художествена гимнастика. Тогава се появи името НЛО. Йосо Сърчаджиев беше водещ, дойде при нас и попита как да обяви нашето участие. И ние като на шега предложихме: „Неидентфицирани летящи обекти“. Бяхме актьори без претенции да ни смятат за певци. Разчитахме на актьорските ни умения. Изглежда, че това допадна на публиката и имахме успех. По едно време настана криза в текстовете на песните и скечовете, свършиха добрите. Тогава Недялко Йорданов ни помогна, съчиняваше текстове за песните. А аз се видях със Станко Стратиев и избрахме къси разкази, които след обработка ставаха на скечове. Много ми харесваха – аз не исках да търсим евтини смешки без социална тематика. Сега например сериозни теми са насилието сред децата, бутането на архитектурни паметници. Спомням си, че за едно предаване специално отидохме на гроба на Стоян Михайловски. Останахме поразени. През 90-те години цареше анархия – буренясал гробът, изпопаднали или откраднати буквите... И това беше гробът на автора на „Върви, народе възродени!“ Впоследствие не ми хареса навлизането на евтини скечове в предаването и аз се оттеглих.