Изхранва многолюдното си семейство с преводи

Атанас Далчев е може би най-самобитният български поет. Не принадлежи към никаква школа, а когато за кратко е в някаква поетична група или литературен кръг, какъвто е “Стрелец”, пак изглежда самотен, някак отдалечен от другите. Животът му не е лек и това оказва влияние и върху творчеството му.

Литературната критика сякаш не го долюбва и той почти не попада в нейния взор. А може би подценява или не разбира докрай интелектуалния му подход към уж най-обикновени вещи и предмети, на които с поезията си той вдъхва нов живот или ги изпълва с нов неочакван смисъл.

Атанас Далчев знае пет езика - руски, немски, английски, испански и френски, и освен поет е и великолепен преводач.

Сравняват го

единствено

с Валери Петров

Има периоди в живота на Далчев, в които единствено с преводи успява да изхрани многолюдното си семейство.

Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в Солун. Баща му Христо Далчев е адвокат и преподавател по турски език в българската мъжка гимназия “Кирил и Методий” в Солун. През 1908 г. семейството се мести в Цариград. Там Атанас Далчев учи в местното българско училище.

От 1914 г. Далчеви заживяват в София, където Атанас завършва Първа мъжка гимназия. Дебютира в поезията през 1921 г. със стихотворението “Залези”, публикувано в ученическия вестник “Фар”.

След като през 1927 г. завършва философия и педагогика в Софийския университет, Атанас заминава в Италия при брат си, скулптора Любомир Далчев. Там посещава лекции по история на изкуството, пътува из Франция, слуша лекции в Парижкия университет. Докато кара курс за преподаватели по френски език в Сорбоната, Далчев пише стихотворенията, които през 1930 г. излизат в книгата му “Париж”.

Предлагам стихотворението “На заминаване”, което се състои само от следния куплет:

Зарад какво да жаля? Нямах

любовница, нито познат;

вървях и свалях шапка само

на ветровете в този град.

След като 5-6 години е учител по български език в София, по предложение на Никола Фурнаджиев през 1937 г. Далчев е изпратен за даскал по същия предмет в българското школо в Цариград.

Турските власти обаче не му разрешават да преподава този предмет и след шест месеца той се завръща в София. Започва работа като инспектор на прогимназиалните училища и учител по български език в тогавашната 13-а гимназия. Започва да превежда.

Големите трудности за поета започват след 1944 г. Властта знае за увлеченията на Далчев по немската култура и естетика, знае и за пребиваването му в Италия и във Франция и бързо му лепва етикета “буржоазен поет”. Добре, че не са предприети по-крути мерки срещу него.

Реакцията на Далчев срещу идеологическия натиск над него е да спре да пише и да твори поезия. През време на творческото си мълчание си записва поетично-философски афоризми и критически размисли. През 1967 г. литературният критик Борис Делчев ги издава в книга със заглавие “Фрагменти”. Ето две от тях:

“Някои наши писатели биха могли да оставят име в литературата ни. Ако пишеха по-малко”.

“Художникът намира най-добрите черти от картината си, след като моделът му си е отишъл”.

През 1948 г.

Далчев е уволнен

от отдел “Обществено възпитание” към Министерството на информацията и изкуствата поради “реорганизация” и остава без щатна работа и сигурна заплата.

В началото на 40-те години на миналия век Атанас Далчев превежда Монтан и Паскал за поредицата “Безсмъртни мисли” на издателя Светослав Славянски.

След уволнението спира да пише поезия. Започва да превежда усилено, защото главно чрез преводите изхранва съпругата и четирите им деца - три дъщери и един син.

“Тази работа му доставяше и радост, защото обикновено внимателно избираше книгите, които превеждаше” - казва Райна Далчева, най-малката дъщеря на поета.

Заради паричния недоимък друг може би щеще да бърза и претупа превода. Далчев обаче изпипва текстовете и се радва, когато крайният резултат е най-близо до оригинала и звучи като написан на български.

В преводачеството Далчев включва цялото семейство. Диктува на съпругата си Анастасия, за да има един машинописен текст, който после той внимателно редактира и по няколко пъти го сравнява с оригинала и за най-малките детайли.

Четирите му деца също участват в това сравняване, като по двама четат преводите. Накрая редактираният текст се преписва на чисто, но пак се сравнява с нанесените поправки.

През този период Далчев превежда класически книги като “Бунтът на масите” на Хосе Ортега-и-Гасет, “Братовчедката Бет” на Балзак, “Басни” от Лафонтен, “Червено и черно” на Стендал, разкази на Чехов, съвременни испански поети и др.

В края на 1942-а и началото на 1943 г. в сп. “Изкуство и критика” върви полемика между Атанас Далчев и Христо Радевски за детската литература. В своята статия “Поезията и децата” Далчев използва и бележка на Наполеон за Лафонтен. Ще ви цитирам бележката, защото е наистина впечатляваща:

“Аз не съм съгласен с тези, които дават Лафонтен на децата. Децата не могат да го разберат. Има твърде много ирония в баснята за вълка и агнето, за да бъде тя по силите им. Тя е впрочем и погрешна според мене в основата и развитието си. Не е вярно, че силният има по-голямо право, и ако това се случи в действителност, трябва да осъдим злото и измамата, а не силата.

Вълкът е трябвало

да се задави, когато

е гълтал агнето”

Известно просветление в живота на Атанас Далчев настъпва през 1953 г., когато е назначен за редактор на списание “Пламъче” на мястото на неговия приятел Радой Ралин. След осем  години - през 1956 г., Далчев отново започва да твори поезия. И през 1965 г. излиза книгата му “Стихотворения”.

Радой Ралин още веднъж доказва своето уважение към Далчев и през 1972 г. съставя и издава сборник с негови стихотворения със заглавие “Балкон”.

Седемдесетте години на миналия век вече не са така сталински мразовити и властта вече не може да си затваря очите пред силата и красотата на Далчевата поезия.

За 70-годишния му юбилей през 1974 г. поетът е удостоен със званието “Народен деятел на изкуството и културата” и му е връчен орденът “Народна република България - III степен”. Президиумът на Върховния съвет на СССР го награждава с почетен знак, а Виенският университет - с Хердерова награда.

През лятото на 1977 г. Атанас Далчев написва стихотворението “Художникът и вятърът”, посветено на Иван Симеонов. Това е първото му стихотворение в бял стих и последното в творчеството му - неговата лебедова песен. Умира на 17 януари 1978 г. в София.

Художникът

и вятърът

Художникът искаше да нарисува вятъра

и рисуваше листа, които излизат лудо

от пожълтялото дърво като искри

от разпалван огън.

Той искаше да нарисува вятъра,

и рисуваше как се струи и проблясва

тревата в ливадата.

Той искаше да нарисува вятъра,

и рисуваше облаци, пръснати в паническо

бягство по небето.

Художникът искаше да нарисува вятъра,

и виждаше винаги,

че рисува друго.