“Един човек имаше кокошка, която му носеше златни яйца...Той намисли да заколи кокошката, за да извади златото. Но остана излъган. Когато я закла, той видя, че и тя беше като другите кокошки. Той се разкая, но беше вече късно. Който не е благодарен от малкото, той изгубва и многото. “

Чета прословутата басня за кокошката със златните яйца в стара тетрадка за краснопис. 8-годишното момче, което се е упражнявало старателно преди Бъдни вечер на 1902 г., е бъдещият цар Борис III Обединител.

Подържах в ръце тази историческа отломка, оцеляла в страшните бури на времето, и сякаш овехтялата хартия тежеше като злато.

Безценни неща са събрани във възстановените салони на двореца “Врана”. За близо 10 г. упорита работа хората от Фонда за опазване на историческото наследство “Цар Борис и царица Йоанна” са направили чудеса. Кратка обиколка из залите ме оставя с впечатлението, че най-сетне в България отново имаме истински дворец.

Кабинетът на цар Борис III е възстановен с най-голяма любов към детайла. Когато Симеон Сакскобурготски го вижда, казва: “Сякаш баща ми току-що е излязъл”.

От работното място на монарха на път към Орлеанския салон (също прекрасно реновиран) се минава през зала, в която са портретите на българските премиери от онова време. Стефан Стамболов и Петко Каравелов са точно един срещу друг - историческа закачка, която цар Фердинанд би оценил. Както и всеки друг с отношение към събитията в Третото българско царство.

Възстановени са още централното фоайе, входният вестибюл на двореца и Карелската столова - подарък от руския император Николай II за пълнолетието на неговия кръщелник княз Борис Търновски през 1912 г.

Това, което е изложено днес във “Врана”, е било пазено през годините в домовете на царица Йоанна в Ещорил, на цар Симеон в Мадрид и в двореца на цар Фердинанд в Кобург. След десетилетия всичко - артефакти, посуда, ордени, документи, униформи и владетелски инсигнии - се е върнало отново на мястото си.

Включително и съвсем банални вещи от ежедневието. Като едно плюшено прасенце. Княгиня Евдокия ушива играчката за племенника си Симеончо по време на тъжното пътуване с парахода “Аксу” от Цариград до Александрия, когато царското семейство напуска България през септември 1946 г.

Гледаш го, уж мъничко плюшено прасенце с леко съдрано уше, а толкова натежало от време и спомени. Разхождайки се из двореца си мисля, че

българската история е като кокошка, която снася златни яйца.

Просто трябва да ги събираме и да ги пазим, вместо да колим кокошката.

Защото, както малкият принц е написал в тетрадката си -

който не умее да е благодарен за малкото,

той изгубва и многото, което има.

От Фейсбук *