Иржи Менцел спечели “Оскар”, преди да навърши 30 години, но след това стана трън в очите на соцелита

12.09.2020 Младен Боев

Още преди да навърши 30 години, той печели “Оскар” и става трън в очите на соцелита

В средата на 60-те години на XX в. по-западната част на Източна Европа започва да се събужда от летаргията, която комунистическият режим налага след края на войната. Това особено силно се усеща в Чехия, където атмосферата е приповдигната и много хора вярват, че промяната е близо. Широко отразено е и в културния живот на страната. Младите заменят соцестрадата със западен рок.

Писатели като Милан Кундера и Бохумил Храбал започват открито да поставят под съмнение вечната и неотменяема правота на системата.

В киното се ражда Новата вълна – течение, което променя традиционните сюжети. Леко прикрита сатира на сивата реалност измества героичните партизани от миналото. В тази атмосфера изгряват звездите на няколко

легендарни

чешки режисьори

Най-разпознаваемото за съвременната публика име е това на Милош Форман – чех, който емигрира в САЩ след Пражките събития и там печели място сред най-великите кинотворци на Холивуд. Един от изтъкнатите му колеги обаче решава да остане в родината си и да се бори с режима отвътре. Става дума за Иржи Менцел – носителя на "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм през 1967 г. На 5 септември тази година Чехия и световното кино се разделиха с него, след като той почина в дома си в Прага след дълго боледуване. "Добрата комедия се прави за сериозни неща", често казвал Менцел. Животът му е достатъчно дълъг, за да може той да намери вдъхновения за смешно-тъжни

ситуации, които да предаде на своята публика. Роден е през 1938 г. в семейство на журналист и автор на детски книги. Помни само

края

на войната,

но пък израства в най-мракобесните времена на комунизма. Учи режисура във филмовото училище на Прага институция, дала на света имена като Милош Форман и Емир Кустурица. След дипломирането си Менцел се влива естествено в течението на т.нар. чешки творци от Новата вълна. Реализацията му е моментална - още с първия си пълнометражен филм и преди да навърши 30 години, той взема "Оскар" за лентата си "Строго охранявани влакове". Историята на тази кинотворба е по книгата със същото име на творческата сродна душа на Менцел – писателя Бохумил Храбал. В нея се разказва за Милош - млад жп работник на селска гара в Чехия по време на нацистката окупация. На фона на напрежението на войната и сложния план на съпротивата за атентат на гарата Милош не се вълнува от нищо освен от

младата кондукторка, в която е влюбен до уши

Нацисткият елемент позволява на филма да мине през цедката на цензурата, но в сюжета лесно се намира умелата критика към безумията на свръхбюрократичната държава. Оттам идва и вдъхновението на Менцел – контраста между сериозните теми за войната и глупашкото любовно притеснение на един неопитен младеж.

Успехът на този филм го води в САЩ, където месеци наред преди церемонията за оскарите обикаля страната, за да промотира филма си сред местната публика. По време на турнето си, както и преди да вземе наградата, той не знае нито дума на английски. Преди церемонията учи само "Много съм щастлив" и "Благодаря".

Трудно може да се оцени престижът, който наградата носи на страната му – той е на сцена, на която същата вечер "Оскар" получава и Одри Хепбърн. Популярността на Запад по онова време обаче не била гледана с добро око в Чехия. Въпреки това след успеха на оскарите Менцел

отказва

да емигрира,

като отклонява няколко покани да остане да работи в Холивуд и вместо това се връща да твори в родината си. Там той полага подписа си под "Двете хиляди думи" – манифест, в който в разгара на Пражката пролет чешки интелектуалци се обявяват срещу комунистите. Това, разбира се, му носи големи проблеми в кариерата.

През 1969 г. филмът "Чучулига на конец" е забранен от цензурата. Той отново е по разказ на Храбал. Говори се за бивши чешки буржоа,

принудени да работят на бунището,

за да изкупят греховете си срещу партията и работническата класа. Творбата представя образ на адвокат, който се чуди защо осъдените не могат да обжалват присъдите си, професор, който е отказал да се отрече от западните автори, и саксофонист, чийто инструмент бил сметнат за упадъчен.

Действието

се заплита,

когато тримата низвергнати герои разбират, че в близкия женски център за задържане на "врагове на народа" има няколко много красиви затворнички.

Тъй като в "Чучулига на конци" критиката срещу властта не е така добре прикрита, публиката успява да го види над 20 години по-късно на фестивала в Берлин, където е оценен високо и

печели

“Златна мечка”

"Строго пазени влакове" обаче не остава единственият успех на Менцел в САЩ. Няколко години преди промените той пак има повод да отиде до Холивуд – лентата му "Селце мое централно" му носи втора номинация за "Оскар" през 1987 г. Този филм отново

критикува социалистическата реалност завоалирано

- разказва за човека от малкото село, отишъл да работи в града, където попада на подъл апаратчик, който се опитва да заграби селските му имоти.

В някаква степен работата на Менцел през цялата му кариера напомня на вътрешно изгнание. Той избира да живее в родината си, където идеите му са обречени на ситото на цензурата. Той обаче се научава добре да маневрира срещу тези, които му дават работа. Винаги успява да намери сивата зона, която да мине под радара на идеологията и все пак да внуши на зрителя посланието си – колко абсурдно е устройството на комунистическото общество. Самият той не им се сърди, просто ги приема като част от живота: "Цензурата не беше измислена от комунистите. През цялата културна история на света е имало

цензура

Ако не си достатъчно възрастен, родителите ти казват какво да си мислиш и какво да говориш. Когато пораснеш – вече си се научил. Цензурата - това са родителите. Това е проблемът и на обществото ни – то не е достатъчно зряло и трябва да му се казва какво да мисли."

Менцел е един от тези хора, които все пак успяват в някаква степен да ни помогнат да разберем, че не трябва да оставяме друг да мисли вместо нас и дори да сме с вързани ръце, потиснати и зависими,

не трябва да спираме да се борим

с всички сили за бъдещето си. Чехите, а и всички ние ще трябва обаче в бъдеще да се изправяме в тази борба без един от големите си герои в нея – режисьора Иржи Менцел.