Джузепе Гарибалди умира на 2 юни 1882 г. на остров Капрера, казват, с поглед, обърнат към Корсика. Героят на двата свята, както е известен Гарибалди, угасва на 75-годишна възраст, след като се самоизолира на намиращия се до Сардиния малък остров.

Въпреки че приживе Гарибалди воюва надлъж и нашир из Европа и Южна Америка, не битките, а болестите слагат край на бурния му живот. Напълно в унисон с трагичния му край, който все пак идва по естествен път, а не с оръжие в ръка, са и статуите на героя в Италия, които спазват една вековна традиция. А според нея - ако героят е умрял от естествена смърт или болести, той бива изобразен на кон със здраво стъпили на земята 4 крака.

Точно такива са и статуите на героя в Рим, Болоня, Генуа, Бреша, Ровиго, Капанори...

Откритата през 2010 г. лично от Силвио Берлускони статуя на Гарибалди в София обаче не се придържа към тази традиция.

Както коментира за "24 часа" известен италиански скулптор, пожелал анонимност, българската статуя, пресъздаваща Гарибалди на кон с високо вдигнати нагоре предни крака, на практика потъпква традицията "с двата крака".

Според неписаните правила за статуите на герои, възседнали коне, ако животните са с вдигнати във въздуха крака, това означава, че бойците са загинали по време на битка.

Ако пък е вдигнат само единият крак на коня, това значи, че героят е бил ранен по време на битка.

В италианските градове статуите, пресъздаващи Гарибалди, възседнал кон, спазват традицията за този вид скулптура. Разбира се, това не е закон, а само нещо, което е прието да се прави по определен начин от скулпторите, които пресъздават герои на коне.

По същата логика е прието, а не е задължително, да се разменят подаръци на Коледа, но въпреки това всички го правят. Пак в този маниер - на Великден хората не са задължени да си разменят червени яйца, но все пак го правят, защото традицията е такава.

В град Ла Специя обаче явно традициите не са важни, тъй като и там , подобно на София, конят в статуята на Гарибалди е с вдигнати във въздуха предни крака.

Свободна интерпретация на италианските традиции обаче прави и другият български паметник, открит през май в Рим в чест на Иван Вазов. И в този случай "кръстници" на монумента бяха премиерите на двете страни.

Заради личното си присъствие на церемонията по откриването на централния площад "Торвалдсен" Берлускони със сигурност ще знае всеки път, когато мине оттам с колата си, че статуята е на българин.

Освен него и освен българите, които попаднат на мястото, обаче никой друг от посетителите на Вечния град няма да узнае какъв и най-вече откъде е човекът, изобразен на статуята.

Бедата е, че само по себе си името Иван Вазов, написано на кирилица и на италиански език, пък било то и с дата на раждане и на смърт, не говори абсолютно нищо на разхождащия се из красивия парк "Вила Боргезе" римлянин или гост на столицата.

Анкета сред случайни минувачи, направена от "24 часа", установи, че 100% от тях го смятат за руснак. Или точно като най-многотиражния всекидневник "Кориере дела сера", който след откриването на паметника публикува снимка на "руския писател Иван Вазов".

И не случайно - в Италия мислят за руснак всеки, който се казва Иван. Ако пък фамилията му завършва на "ов", това е още по-сигурно.

Достатъчно е да се завъртите в радиус от 50 метра около паметника на Вазов обаче, за да видите, че всички останали монументи обясняват надълго и нашироко не само откъде са героите, а и какво точно са правили.

В Италия изписването на националността и "занаята" на визираната личност на паметници, улици и паметни плочи е традиция, почти със силата на закон, дори и когато става въпрос за италиански герои.

Отстрани на статуята на Вазов е изписана строфа от стихотворението му "Италия" на български и на италиански език.

"Сигурно той е бил поет", предполагат за Вазов пред "24 часа" случайни италиански минувачи.

Явно това, че е бил патриарх на българската литература, си го знаем само ние.

В същото време съседи на анонимния дядо Вазов са паметниците на "турски писател", "венецуелски герой и държавник", "арабски мислител", "полски писател" и т.н. Никоя от родните страни на героите не е надценила славата им дотолкова, че да спести националността им на римлянина, дори когато става въпрос за Хенрих Сенкевич и Симон Боливар, които той прекрасно познава.

Против италианските традиции обаче върви и още едно българско писание - въпреки че минувачът няма представа кой е Вазов, той може да прочете до неговото име и това на дарителя на статуята му. Това пак е "своеобразен" български маниер, различен от всички останали паметници наоколо. Той обаче съвсем не цели да информира българския турист в Рим. Изписаното единствено на италиански име на спонсор върху статуя в центъра на Рим явно е обърнато само към чуждия "потребител".