Вестникът уби баща ми - в буквалния и в преносния смисъл, разказва дъщерята Бисера Йосифова

Навършиха се 100 години от рождението на Веселин Йосифов - писател, журналист, публицист, главен редактор на в. “Антени”, дългогодишен председател на СБЖ, член на ЦК на БКП, съветник на Тодор Живков.

Веселин Йосифов не беше еднозначна личност. Но беше от тази порода хора, без които животът и историята биха били скучни.

Наричаха го Весо Кучето, защото имаше здрава захапка и остър език. Беше от малцината, които си позволяваха да “хапят” дори високопоставени властници.

През януари 1990 г. е изключен от СБЖ. Умира от инфаркт на 3 септември същата година. Предлагаме ви текст, написан от по-малката му дъщеря Бисера. Тя е изкуствовед, беше зам.-министър на културата при управлението на НДСВ.

Българското общество в духа на националната ни следосвобожденска традиция няма обичай да помни, а все да си припомня, и то винаги post mortem.

Това се отнася до мнозина смислени покойници, потънали в забрава, валидно е и за баща ни. Тази “бяла врана”, тази “черна овца”, даваща контраст върху сивата вестникарска страница на казионния журнализъм.

Двете със сестра ми, никога не сме излизали от магнетичната орбита на раблезианското му възпитание и едва ли можем да бъдем други, освен пристрастни в оценките. Независимо от неизбежния житейски факт, че вече сме негови връстници.

А тези, които искат да намерят мястото на Веселин Йосифов върху кривата карта на българската журналистика и публицистика, вероятно биха били обективните изследвачи.

В отечеството любезно съществуват доволно много академични институции, в чиито научни недра би прилягало да назрее интерес към писанията на Веселин Йосифов.

Ако не за друго, то барем да си припомнят, че традициите на българското вестникарство съвместяват гражданска позиция, храброст, ерудиция и изящна словестност.

Новите поколения, които може би не знаят какво е антена, също така никога не са чели вестник, сигурно не са помирисвали омайната отрова на печатарското мастило, не познават труда на словослагателите, които често бяха по-грамотни от журналистите.

Да се отнасяме с отговорна честност към абсурдната идея, че

“няма нищо по-старо

от вчерашния

вестник”.

Зависи кой го е списвал. Мнимата журналистика наподобява третия пол. Ето защо днес новините и коментарите към тях бълват с безогледна арогантност и изливат продукцията си в мъглявината на общественото пространство, като в отходен канал.

С вестник се убиваше. В народната практика вестникът служи и за други цели и това е по-страшно от цензурата. Вестникарството е опасен занаят. Миризмата на антимона и оловото е смъртоносна.

Тя е убила дядо ни Йосиф Колев, но нейната измамна сладост вече е била вдъхната от баща ни в семейната книжарничка с малката примитивна “американка”.

Вестникът уби и Веселин Йосифов - в буквалния и в преносния смисъл. Неговият инфаркт е всъщност поредното ритуално жертвоприношение, извършено от организираната партийна посредственост.

Защото той си позволяваше да волнодумства и присмехулничи, а такова поведение, както тогава, така и сега нискочелите властници не са способни да понесат.

Обичайно бе в четвъртък (вестник “Антени” излизаше всяка сряда) баща ми да бъде привикван в ЦеКа, където да обяснява на мозъчния тръст какво й е смешното на поредната карикатура на Борис Димовски от първа страница.

И до днес фосилите на някои партийни идеолози и социолози дават признаци за живот, сврени по родните си скравенски дупки, където се самопогребаха, само и само да оцелеят за по-дълго.

Баща ми бе словоохотлив човек, владееше живото слово с лекота и струва ми се, с по-голяма убедителност от писаното слово.

Ако би живял в антични времена, то той би бил народен трибун. Съюзът на българските журналисти (СБЖ) процъфтяваше, защото неговият оглавяващ бе по натура безсребреник. Що се отнася до

речи, които е писал

за нуждите

на Тодор Живков,

то опусът на тогавашния ни държавен глава по отношение на македонския въпрос носи всички белези на бъщиния ми промисъл.

Баща ни бе радетел на каузата за несъмнената историческа принадлежност на Македонския край към България, подбуден от огненото слово на чирпанлията, поета и войвода Пейо Яворов.

Със същата страст защитаваше Кирило-Методиевото дело и идеята на уважавания си приятел академик Дмитрий Лихачов за България като “Държава на духа” (каква ирония с днешна дата).

Той създаде вестник “За буквите”, който по чудо оцеля и на чиято последна страница през тези три десетилетия единствено можехме да видим изписано името на Веселин Йосифов, основателя.

Втората фаза на Отечествената война. Първа българска армия към Трети украински фронт. Зима в унгарската пуста. Битката при Драва. Водата кипи от мъртви тела.

Веселин Йосифов влиза като доброволец, все още студент и убеден антифашист, за да преживее на своята 25-годишна възраст разстрела на мобилизираните 18- годишни овчарчета, които в уплах дезертират.

Не обичаше да говори за войната, тъй като страдаше за покосените. Той бе инициаторът за възстановяването на войнишките паметници. Битки, спечелени от войници, и войни, изгубени от правителства. Ала когато идваха вкъщи негови бойни другари, тогава домът ни дълго таеше мириса на заралийска анасонлийка.

Очилатото момче интелигентче е преживяло в унгарската пуста тъкмо защото един от неговите земляци го е завил с шинела си. Веселин Йосифов в буквалния смисъл се връща на бял кон (стара кобила) и участва в парада на победата, където е удостоен с орден за храброст, както и с капитански чин.

Вече писах, че инфарктът на баща ми е предизвестена смърт. Апаратчиците, които познаваме още от случая “Жендов”, имат обичай да покосяват другомислещите, неконтролируемите, свободните души, изповядващи идеите на своя си утопичен социализъм.

Допълвам, че 30 години след неговата смърт, не съм склонна да изпадна в неприсъщ ми християнизъм и да простя както на живите, така и на умрелите, лишените от сетива да проумеят вдъхновяващата идея на волтерианство и русоизъм, така абсурдно съчетани в интелектуалната му натура.

Що се отнася до избора на професиите ни - моята и на сестра ми, правото ни на избор е резултат колкото на либералното възпитание, което получихме, така и на неизбежното влияние на личностите, представляващи приятелския кръг на семейството ни - поети и белетристи, живописци и илюстратори, историци и журналисти, композитори и музиканти.

И ако сестра ми притежава органичния талант на свободен творец, то аз

отрано осъзнах, че

моята дарбица

е вторична,

опосредствана, тъй да се каже. Изборът на моя занаят, който обичам и практикувам и до днес, навремето предизвика бащиното ми неразбиране.

Ненко Балкански изтежко намекваше, че “Това интерпретаторството не е изкуство”, а Емилиян Станев откровено рекъл на майка ми “Бисерчето да не сте го намерили на улицата, че го пратихте да учи изкуствознание!”.

Баща ми бе убеден, че най-великото произведение на изкуството, което гарантира безсмъртието на човека, са децата и наричаше своите внуци “Моят ХХI век”.

Любимите литературни герои на Веселин Йосифов винаги ще ни съпътстват и затова ще припомня думите на Тил Ойленшпигел, който носеше муска с праха от бащината клада: “Пепелта на Клаас удря гърдите ми!”.