Жени на покривите

11.02.2020 Георги Милков

Докато мъжете им се губят с месеци по

прашните керванджийски друмища на Сахара,

жените на Гадамес са на покривите,

където очакват тяхното завръщане.

Такъв е животът в този град-крепост. Гадамес е уютно убежище насред суровата пустош, издигнато през Средновековието от робите на седемте благородни берберски клана, разказва живо и увлекателно сайтът www.menTrend.bg.

Въпреки че повечето фамилии се изнесли някъде през периода между 1970–1986 г. в нови къщи извън крепостните стени, всяко лято мнозина се завръщат в стария град, където, макар и без климатици, древната архитектура гарантира приятен хлад в горещите месеци. И през XXI в.

Гадамес изглежда съвършен,

защото е сътворен от най-простите

неща – земя и вода, слънце и сянка,

палмово дърво и камъните на пустинята... 

Когато влезеш през някоя от портите на града, директно попадаш в лабиринт от коридори. Това са улиците на Гадамес, повечето от които са покрити, защото над тях са построени къщите на местните жители. А и по този начин кирпичът изолира и гарантира приятния микроклимат на града. 

Уличното осветление идва от тесни отвори към небето, разположени на всеки 50 стъпки. Тези светлинни кладенци обаче са достатъчно малки, за да не позволяват на пясъчните вихрушки да проникват в тях. През нощта само на някои от ъглите са закачени факли. Често в комбинация с окачени рога от газела, за които се смята, че носят щастие. Както триъгълните връхчета върху плоските покриви на къщите, които също наподобяват стилизирани рога. Това не е архитектурно решение, местните го правят, защото смятат, че рогата отблъскват злите очи и духовете на мрака.

Жителите на Гадамес охраняват ревниво града си от тъмни сили, крадци, чуждоземци... За да осуетят движението на неканени посетители из улиците на града, местните са измислили дори хитри уловки. Една от тях е скрита греда. В някои много тъмни улички, където не е предвидено никакво осветление, но мястото е добре познато на местните жители, дърводелците са поставили под нис­кия свод, на височината на челото на вървящия, палмова греда. Жителите на съседните къщи инстинктивно свеждат глави, но чуждият за квартала човек може да се удари много лошо, още повече ако е принуден да бяга от евентуални преследвачи. 

Преминаващите през града чужденци, подобно на слугите, са нас­танявани извън крепостните стени. Градът е като свещена цитадела за своите жители. Разделен е на седем части – за всеки един от клановете. Специални знаци на стените, различната форма на сводовете, прозорците и колоните показват кога преминаваш границата от една фамилна зона в друга.

Зехтиновата лампа, поставена

в специална ниша, също е важен

указателен знак в този град.

Щом погледне през ключалката и види, че върхът на лампата е обърнат към вътрешността на дома, посетителят разбира, че главата на семейството е поел на път. Ако лампата е поставена по различен начин или ако е изгасена, посланието е друго. Може да значи например: „Господарят на къщата е в палмовите градини.” Или пък: „В тази къща някой е починал.” Така мъжете се въздържат да тропат, когато благодарение на лампата при входната врата на къщата разберат, че жените са сами в къщи. 

Мандалото също има ролята на сигнализация. Мъжът почуква веднъж. Двата удара указват, че жена чука на вратата, а тази жена може да бъде единствено слугиня, понеже останалите жени минават винаги през терасите на покривите.

Тъй като слугините живеят

извън града, няма как да използват

алтернативния път на жените.

Когато стопанинът замине с кервана, съпругата му трябва да е облечена съвсем скромно и да не носи никакви бижута. Жените във всяка гадамеска къща са като в траур, докато мъжете им са на път. Чак когато бъде възвестено завръщането на кервана, се отварят дървените ковчежета и се вадят гривните, обеците и украшенията за глезените. Окачват се колиета със зърна, пропити с какви ли не аромати: смесица от сандалово дърво, розови листенца, карамфил и индийско орехче... Така невестите на Гадамес посрещат любимите си. Докато са ги чакали, те са пели една и съща песен, в която всяка е споменавала името на съпруга си. В превод тя звучи така:

Сърцето ми се свива като нар,

Сърцето ми трепти като тръстика,

Сърцето ми е зелено като покълнала трева.

Зидарят строи къщи,

Ковачът изработва ключалки,

Дърводелецът поставя вратите,

А Махмуд е моят господар!

Мнозина антрополози и изследователи са си задавали въпроса защо жените на Гадамес възпяват вратите и ключалките, които им пречат да излязат навън? Нима толкова им харесва да бъдат затворени? Не! Не им харесва. Но, както обясняват тукашните майки на своите дъщери от поколение на поколение:

Онзи, който обича, никога не е свободен.

И наистина, след като се омъжат, жените спират да излизат от къщата. С изключение на дните, когато ходят на баня. Това обикновено става през нощта или когато мъжете са в джамията. Винаги са придружени от слугините си, защото все пак някой трябва да носи медните кани и големите памучни кърпи, както и ръкавиците от зебло за обтриване на тялото. 

Освен че са нарамили целия багаж, слугините са натоварени и с друга важна задача. Те вървят напред и издават едно плачливо ръмжене. Това е код, с който всеки евентуален минувач от мъжки пол е предупреждаван, че към него се приближава жена. Според древните разбирания на този град наложително е да се избягва всякакъв контакт между мъжа и жената, когато не са от едно и също семейство.

Градската баня на Гадамес

е вероятно най-тайната част

в това населено място.

За нейното местонахождение няма никакъв знак, защото тя не е направена, за да бъде посещавана от идващите в града чужденци. Даже няма и врата. На входа й просто стои една жена, която пази и не позволява нито един мъж да проникне вътре.

Иначе достъпът е лесен. Достатъчно е само да изкачиш трите стъпала, които я делят от улицата, да поемеш по нещо като коридор, разделен от едната страна със стени, които отделят шест или осем кабини, залепени една за друга. Всяка една от къпещите се жени сяда до тесния канал, където ден и нощ тече вода от извора на Гадамес. Температурата е винаги приятна – и през зимата, и през лятото, така че няма нужда да се загрява. Върху железния прът, закрепен за двете прегради, всяка една от къпещите се може да метне дрехите си.

Най-честият повод за женски кавги идва от последната кабина. Защото която е в нея, трябва да изчака водата да отнесе следите от сапун, идващи от по-предните позиции. 

Като изключим ходенето на баня, жените не слизат на улицата. Те имат свой път. За да се придвижват из целия град, използват покривите. Това е плетеница от пътеки, корнизи и тераси, преминаващи от една къща в друга. От най-ранна възраст и децата свикват да вървят върху покривния цокъл, но този път е абсолютно забранен за мъжете.

Там, горе, нежната половина на Гадамес устройва и свой ежедневен пазар. Това женско тържище е едно от най-забавните неща в града. Започва рано сутрин, преди терасите да са се нагорещили от слънцето.

Освен че хвалят с подвиквания стоката си, както на всеки нормален пазар,

на покривите жените

се чувстват сигурни, че до тях

не достигат мъжки погледи и

обикновено отмятат воалите си,

за да са по-свободни в движенията. Разкриват своите ръце, вратове, глезени, украсени със синкави знаци с геометрични форми. Има и други татуировки, скрити на тайни места, които могат да бъдат съз­рени единствено в банята.

Тялото на берберската жена е като книга, която можеш да разгадаеш само ако си посветен. Например татуираният сърп обикновено е като заклинание за много деца и добри реколти. Змията е знак, който също е за плодовитост. Тези, които са си сложили рисунка на скорпион или паяк, се страхуват от злонамерени хора и се надяват тотемът да ги пази от съперници. 

Някои от синкавите татуировки са на челото или брадичката, а на скулите се поставят звезди. Всички тези знаци според местните хора имат магическа сила.

В много от къщите на Гадамес живеят по две съпруги, наречени Жената на къщата и Жената на пътуването. Втората носи това име, защото господарят на дома я е довел след някое от пътуванията си с поредния керван. Затова и много от семействата в Гадамес имат по два клона: единият със светла кожа, а другият с по-тъмна. Двете съпруги спят всяка в своята спалня, отделена със завеси от общата стая, а децата, без значение дали са черни или бели, получават от баща си една и съща част от наследството.

Ако Гадамес е град-крепост, то всеки дом в него е като непробиваем сейф. Едва сега, векове по-късно, чужденец може да погледне в това свещено пространство.

Най-голямата и хубава стая е гостната. Тя е с яркочервени фини рисунки по стените, декорирани шкафове, шарени килими и възглавници. Гордостта на всяко домакинство са медните съдове. Това са десетки вази с високи гърла, подредени върху етажерки, които почти обграждат цялата стая. Когато утринното слънце докосне стените, тези вази блестят като злато. Потъмнее ли повърхността им, все едно една лампа изгасва. Жените прекарват с часове пред съдинките, за да ги лъскат! Тези медни вази са богатството на всяко уважаващо себе си семейство. Трябва да изпаднеш в най-черна мизерия, за да се принудиш да ги продадеш. 

На покрива пък има специална стаичка, където се съхраняват хранителните продукти и кошниците с фурми. Даже и костилките на плодовете не се изхвърлят. Слугите ги счукват и правят от тях каша за козите. Стаята, където държат продуктите, не е голяма, но е с добра вентилация, благодарение на двете си миниатюрни прозорчета, затворени с дървени капаци. Има и склад за зърното, който прилича на издут корем, с малко кръгло отворче като пъп. Мъжът го запечатва преди да тръгне с кервана, а жената предварително е измерила дажбите, необходими за цялата челяд в отсъствието на съпруга.

Всеки ден се мели необходимото брашно. Всички вярват, че ако държат брашно за повече дни, това ще донесе нещастие.

Тоалетната обикновено

се намира в горната част

на стълбищата, зад изрисувана

с ярки цветове врата.

Никаква неприятна миризма не се носи оттам. Вероятно защото всичко се поръсва с пепел от огнището. Нечистотиите падат в яма, която е разположена най-долу, на нивото на улицата, зад специално издигната стена, за да не смущава минувачите. От време на време в нейния градеж се пробива дупка и събраното се насипва във ведра, а после стената се иззижда отново. Навремето робите са били натоварени със задължението да отнасят ведрата в градините за наторяване.

Всичко в този град е измислено сякаш да е много просто, но същевременно е толкова ефективно, че цялата система функционира в невероятен синхрон. Не напразно в продължение на дванадесет столетия Гадамес е бил една от най-важните бази на транссахарската търговия. Керваните са започнали да спират там по пътя си от Средиземноморието към Черна Африка още през VIII в., малко след като местните жители приели исляма. Осем столетия по-късно градът е под опеката на бея на Тунис, а през XIX в. преминава под разпоредбите на турския паша, управител на Триполитания. 

Когато италианците превземат Либия през 1911 г., те достигат до стените на Гадамес едва 3 г. по-късно и за да завладеят града, им трябват още десет години, поради силната съпротива на местните хора.

В началото на Втората световна война Гадамес е окупиран от французите и до 1951 г. е протекторат на Тунис, когато след силен натиск градът е придаден към териториите на независимото либийско кралство. Но френските войници остават там още няколко години.

Днес този славен град се намира в Либия, но само на километри от стените му минават държавните граници на Тунис и Алжир.

Един истински кръстопът насред пустинята Сахара!