В памет на режисьора Юри Жиров,
създал през 1988 г. знаковия филм „Дишай“.
Годината е 1987 г. На 23 септември в Русе пред паметника на свободата се връзват червените връзки на новоприетите пионери. Градът за пореден път е обгазен от завода в Гюргево (Румъния). Церемонията не е спряна, въпреки че децата не могат да дишат, някои припадат, а други използват червените си връзки като защита пред лицето. Това провокира шест майки да излязат на мирен протест, за да привлекат вниманието на местната и централната власт. Те повеждат още 500 русенци пред сградата на Окръжния комитет на Комунистическата партия. На собственоръчно изработените плаката са изписани техните искания: „Чист въздух за нашите деца“, „Искаме здраво поколение". Исканията им не са политически, но властта ги приема като такива. Но щафетата на гражданския протест и неговото прерастване в политически поемат интелигентите от София, тези, които имат много по-големи възможности за въздействие – чрез силата на художествените изразни средства, чрез силата на изкуството, чрез силата на такива институции като БНТ или Сатиричния театър. В тяхна полза е, че действат в политическия център, че имат подкрепата на централните средства за информация. Но най-вече са репресирани. Така гражданският протест става политически, пише Деян Статулов в kinoto.bg.
Екологичната катастрофа над Русенския регион, вследствие на обгазяване с хлор от съседния завод в Гюргево, е тема на преговори между българското и румънското правителство още от 1986 г., но проблемът умишлено е заглушаван в общественото пространство. Централната власт е информирана още през 1982 г, когато румънският завод заработва на пълни обороти, а през 1984 е монтирана френска апаратура за денонощни измервания.
В своята книга „Мир на страха ни“ сценаристът и писател Георги Мишев разказва: „Питам домакините от местната номенклатура, отговорът е: шшт! – по този проблем ни е забранено да се говори, това е национален проблем, политически проблем, забранено е да се разисква на ниско равнище.“ Разказът продължава с безуспешните опити да публикува текст за обгазяването под формата на фейлетон, но навсякъде получава отказ, включително и от сп. „Лов и риболов“. На проблема не се дава никаква гласност и е спуснато пълно информационно затъмнение. Така обществото остава с впечатлението, че властта не прави нищо за справяне с екологичната катастрофа. Въпреки ежегодните традиционни срещи между ръководителите на Румъния и България – Николае Чаушеску и Тодор Живков и многократно повдигнатия въпрос с обгазяването на Русе, проблемът остава нерешен. Причина за това се сложните политически взаимоотношения между България, Румъния и Съветската република, след като на власт застава съветският ръководител Михаил Горбачов. Новият лидер използва парещи теми и тлеещи конфликти между страните от Социалистическия блок, за да наложи новата си линия за „преустройство и гласност“: „с политиката за „преустройство“, зад която Горбачов прикрива стремежа на Кремъл да подмени ръководните екипи в своите съюзници, за да възприемат по-лесно новите насоки на отношенията в Източния блок, нещата се усложняват“.
Въпреки наложената цензура върху темата „Русе“, постепенно „хлорната“ завеса започва да се вдига. Във в-к „Литературен фронт“ излиза статия на поета Евтим Евтимов „Въздух за гласността“, следва стихотворението „Пиета“ на Блага Димитрова, посветено на Русе и публикувано във в-к „АБВ“, във в-к „Стършел“ излиза материалът на Найден Илиев „Там, где птичките не пеят“. Като своеобразна кулминация на медийния отклик на 12 февруари 1988 г. на страниците на в-к „Народна култура“ е публикувано писмото-призив „Вик за Русе“ на Светлин Русев (депутат от Русенски избирателен район) и Съюза на българските художниците.
Документалният филм „Дишай“ е създаден въз основа на възлагателно писмо на Комитета за телевизия и радио от 15 януари 1988 и със заповед номер 08-2 на директора на Студия за телевизионни филми „Екран“ от 18 януари 1988 г. Съгласно процедурите и утвърдените правила за производство на филми е включен в годишния план на Комитета за радио и телевизия и е пуснат в производство още на 10 ноември 1987 г., като е трябвало да се представи на художествен съвет на 17 февруари 1988 г.. Предложението за създаването на този филм с работно заглавие „Въздух за Русе“ е направено от същия екип, който през есента на 1987 г. е бил командирован в Русе, за да заснеме филм за представянето на „социалистическата собственост за стопанисване и управление“. Снимачният екип случайно е попаднал на първата демонстрация на русенци и е успял да я заснеме. Същият този екип решава въз основа на заснетия материал да създаде документален филм за екологичната обстановка в Русе и през м. ноември представя литературния сценарий. Ръководството на СТФ „Екран“ заедно с Комитета за радио и телевизия дава разрешение да се започне работа по филма.
При заснемането на първата демонстрация екипът е бил арестуван от органите на МВР, но след обаждане от страна на ръководството на Комитета за радио и телевизия с обяснението, че се изпълняват служебни задължения, екипът е бил освободен, а снимачният материал – върнат. При снимките на втората демонстрация снимачният екип е бил оборудван вече с няколко камери и както е записано в справката на отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП: „монтирани са няколко камери, които обхващат различни ракурси. Това означава, че екипът е бил предварително информиран за времето и мястото на провеждане на демонстрация“. След снимките монтажът и озвучаването на филма вървят нормално и е било насрочено заседание на редколегията за приемането му на 11 март 1988 г.
Според оперативната информация на ЦК първата прожекция на филма „Дишай“ е организирана още на 26 февруари 1988 г. по инициатива на Първичната партийна организация (ППО) на Студията за телевизионни филми „Екран“. Присъствали са около 100 човека. Поканени са и членове на ден преди това формирания инициативен комитет за защита на Русе в Института по философия, преподаватели от Софийския университет, две жени от Русе и др. Събранието след прожекцията излиза с декларация към ръководството на страната. На 29 февруари Малина Петрова търси свободна дата в Дома на киното „за много важно извънредно събрание“ на Кабинета на младите филмови дейци. Единствената свободна дата е 8 март.
От документите е видно, че на 8 март в 11:30 ч. по указание на Стоян Михайлов, секретар на ЦК на БКП е съобщено на ръководството на Комитета за телевизия и радио, че прожекцията трябва да бъде спряна.
Следва подробно описание на йерархическата стълбица, по която устната заповед е била сведена до главния редактор на главна редакция „Документални филми“, за да бъде издирен и спрян филмът.
Някъде по веригата, или както пише в справката „по схемата“ е имало проблем в комуникацията или откровено противопоставяне на заповедта. Ръководството на студията, както и по останалите етажи на властта до Стоян Михайлов нямат съмнение в това, че заповедта ще бъде спазена. В справката на отдел „Изкуство и култура“ ситуацията е описана така: „На 8 март др. Никола Петров – ръководител на филмовото производство на КТР е предал един час преди събранието чрез Иван Данов и др. С. Златкова да спре филма. Тя веднага е предала това указание на Малина Петрова, но последната е отговорила: „Не всявайте паника. Н. Петров не ми е никакъв. Аз съм съгласувала с когото трябва”.
Прожекцията се провежда в присъствието на над 400 души и като резултат е основан Общонародният комитет за екологична защита на Русе. Избран е Управителен съвет от 33 души, а негов председател е Георги Мишев.
На 10 март 1988 г в Шести отдел на Държавна сигурност е влязла в обръщение справка относно „най-активните изменници на родината, служители и сътрудници на българската секция на радио „Свободна Европа“ и Списък на кинодейци, взели участие в различни неформални групи“. Сред тях са посочени имената на: Георги Мишев, Малина Петрова, Христо Ганев, Анри Кулев, Светла Ганева, Боян Папазов, Румяна Петкова, Олег Ковачев, Христо Писков, Георги Данаилов, Януш Вазов, Ирина Акташева и др. Справката завършва със заключението, че освен споменатите лица: „като членове на Обществения комитет за екологична защита на Русе са установени още 27 кинодейци, които не развиват конкретна дейност“.
Следват дълги и мъчителни дни на разпити, „другарски разговори“, обяснения и други „профилактиччни“ мероприятия, които трябва да изяснят как се е стигнало до „забранената“ прожекция и до създаването на комитета за екологична защита на Русе. В своите спомени Георги Мишев детайлно разказва и за срещата си с Тодор Живков: „Какво си въобразявате?... Политически амбиции има, не е само екология… Опит нещо да обясня, не довършвам изречението. Оттук докрай диалогът е едностранен, в театъра го наричат монолог. Ние не сме ползвали нашите резерви, работническата класа. Която ни пита защо още ви търпим… Така де, звънят, питат докога… Тия комитети, вашите, не сме рекли – не сме ги попилели“.
На другия ден след срещата, на 24 март в Политбюро Тодор Живков изнася своите „Съображения“, в които директно предупреждава със саморазправа: „Да се изолират политически и нравствено деградиралите хора, като се изключат от партията и отстранят от съответните колективи. В тези случаи да се води широка и аргументирана разяснителна работа, за да не се допуска превръщането на някои в „герои”. Следват партийни събрания в творческите съюзи и културни институции, в които се обсъждат „съображенията“ на Живков и идеите за преустройство в духовната сфера. Изключват се хора от Партията и се разжалват членове на ЦК на БКП. Това не смекчава надигащото се недоволството сред творческите и научни среди. Министерството на вътрешните работи вече предупреждава Йордан Йотов (секретар в ЦК на БКП и активен участник в работата по документите за „преустройството“), че в Студията за игрални филми „Бояна“ се снимат филми с „остра социална насоченост“ („Аз, Графинята”, „Маргарит и Маргарита”, „Бягащи кучета”, „Парчета любов”). Подобни проявления се наблюдават и в други области на творческия и културен живот, докато се стигне до 3 ноември 1988 г., когато в Софийския университет се основава първата политическа и опозиционна организация – Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България…
През юли 1988 година заводът за хлор е спрян и
започва неговото демонтиране.
„Смелите хора в държавата бяха използвани за трамплин от кариеристите. Такъв е случаят и с шестте русенски жени, които мълчат не само от скромност, но и от обида. Те бяха изтикани от други хора и познати днес лица. Филмът „Дишай” ми създаде доста проблеми. Всичко стана обаче стана някак тайно, покри се. До 1989 г. не ми даваха работа, а се водех на заплата. Беше убийствено наказание”, споделя през 2007 г. режисьорът Юри Жиров.
Последният приятел, с когото Жиров се среща преди смъртта си през 2011-а, е режисьорът Станимир Трифонов, който продуцира трите му последни филма.
Бил е при него в офиса, казал е, че тръгва към морето, за да работи по новия си проект и... не се връща. Ето какво разказва пред вестник “Труд” Трифонов:
“На фона на всичко, което се случва в момента в българското кино, на фона на цялата катунарска хистерия и интриги споменът за Юри Жиров става още по-контрастен. Защото освен талантлив кинематографист той е и изключителен философ и човек. Човек с достойнство. Нали за едната чест казват, че живеем?!
А Юри живее с чест - казвам го в сегашно време, защото има неща, които не умират от човека. Отива си само тялото.
Беше от първите, които се включиха в промените през 1990-а, но предпочете да остане в лоното на киното, а не да се превърне в жалък политикан, въпреки че имаше ясна и категорична политическа ориентация - никога не съм я споделял, но може би това беше здравата основа на приятелството ни. Ето такъв човек беше: привидно парадоксален и в същото време изключително правилен и балансиран...
Той направи прекрасния филм за Теодора Захариева, но си отиде преди болната си от рак героиня. Тя му импонираше с твърдия си характер да отстоява позицията си докрай в името на справедливостта. Чувството за справедливост и при Теодора, и при Юри беше изключително изострено. Теодора осъди една непукистка, нехуманна държавна машина в името на справедливостта, а не да стане богата - тя раздаде тези пари.
И Юри беше такъв...”
