Когато през 1989 г. се навършват сто години от рождението на художника Константин Щъркелов, известен като

“царя на акварела”,

по-голямата му дъщеря Богдана Щъркелова в писмо до в. “Народна култура” се “осмелява” да предложи за публикуване откъси от отзиви на негови съвременници и отбелязва, че творчеството на баща и “по понятни или непонятни причини до днес е премълчавано и не е изследвано”.

30 години по-късно и след една голяма юбилейна изложба във Варна през 2009 г. интересът към Константин Щъркелов сякаш все повече се измерва с цените на произведенията му. Макар и значително по обем,

творчеството на

художника рядко се

намира в обращение.

За появата на интересна творба на пазара се разбира бързо, също така бързо се продава. (Столичната галерия “Лоранъ” е една от малкото, където може да се види и купи истински Щъркелов, там са организирали и негова изложба - б.р.)

Дали през 1909 г., когато предлага по книжарниците в Одеса свои произведения, цветни пощенски карти и копия от картини на прочути художници по поръчка, художникът е можел да предположи каква съдба очаква него и творбите му? За тези свои работи той отбелязва, че “макар и много евтино да ми се плащаха, аз бях доволен, че напуснах манастира и работех самостоятелно”. Тогава не забогатява.

Днес мнозина искат един Щъркелов на стената...

Манастирът е “Андреевскоя подводие”, а Щъркелов постъпва там като певец в хора, след като заминава за Русия да си търси късмета. Причината са тежките условия, в които живее с майка си в София, и които го принуждават да напусне Рисувалното училище още в края на втората година.

Щъркелов се завръща в България с ентусиазъм и силно желание за работа. Записва се отново в Рисувалното училище. Когато през 1910 г. Тръпко Василев и Петър Морозов откриват първата художествена галерия в София, по настояване на негови приятели, се решава да изложи четира неподписани акварела, които веднага биват откупени .

През есента на 1911 г., в стаичката, служеща за гардероб до салона по история в Рисувалното училище, младият художник подрежда 80 картини в първата си самостоятелна изложба. При закриването и Щъркелов научава, че цар Фердинанд живо се интересува от произведенията му. След като ги разглежда с голямо внимание и разговаря с художника за изкуството,

царят откупува

27 творби.

С тези средства Щъркелов заминава да посещава галериите на Европа. Следващите пътувания на Щъркелов са свързани с Балканската и Междусъюзническата война. Успява да се дипломира при проф. Иван Мърквичка и да организира втората си самостоятелна изложба в София. От вписаното по този повод в дневника на художника можем да разберем много за неговия мироглед и творческите му подбуди:

“Тия пейзажи, що са дните на моите тъжни песни, тия малки мирове, на които душата се е спирала, споделила е своето настроение - на тоя ден без слънце, на оня понесъл се облак над сгушените дръвчета, на ония петна сняг, що се топят по наклоните, и на малкото застояла се вода, скрита между суха трева долчинка; ето това, това е споделяла (душата) и там е бил истинският живот.”

За участието си в Първата световна война през 1919 г. Щъркелов е

награден с орден

“За военна заслуга”

от цар Борис III. Близкият му приятел Григор Василев ще отбележи, че ако България би се изличила, то тя би могла да бъде възстановена само по скиците на Кочо Щъркелов и допълва, че няма кътче от Балканския полуостров, “дето е стъпил български войник, да не е нарисувано от Щъркелов.”

До края на двайсетте години на ХХ век Константин (Кочо) Щъркелов има седем самостоятелни изложби, прекарал е година в Германия, където в берлинска кръчма среща Панчо Владигеров и допринася за възникването на рапсодия “Вардар”. Посетил е Египет, Палестина, Кипър и Санторини, участва в оркестъра на “Бръмбъзъците” и в първото познато куклено театрално представление в София, сключил е брак със Соня Стайкова.

Следващото десетилетие ще му донесе още по-големи успехи. През 1935 г. в галерия “Аксаков” се състои десетата самостоятелна изложба, която отбелязва едновременно и 25 години творческа дейност на художника. Честването на юбилея се мести в ресторант “Балабанов”, където пред около 200 гости Илия Бешков дирижира джазбенд само от художници. Дечко Узунов е на тъпана, а дайрето се бие от Александър Божинов.

Също от 1935 г. датира вечеринка, на която Щъркелов е поканен и където присъства цялото “височайше семейство”. В писмо до съпругата си описва как те разговарят любезно с него, а обстановката била “извънредно весела и задушевна”, гостите танцуват, а накрая “едно хоро му ударихме - чисто по български...”

Години по-късно Щъркелов рисува Борис III на смъртния му одър.

През октомври 1944 г. художникът е арестуван от новата власт. Въпросът за връзките на Константин Щъркелов с цар Борис III е сред първите, зададени му при разпитите. Щъркелов отговаря, че техните отношения са били като на художник към любител на изкуството. Разказва, че може би под влиянието на цар Фердинанд или покрай интересите си на ботаник, Борис III е имал “голяма слабост” към картините му. Той допълва, че с царя е говорил само около неговото или “въобще чистото изкуство” и никога за политика.

Другият основен въпрос в този разпит е свързан със

свидетелските показания на

Константин Щъркелов

по делото на Никола Вапцаров от 1942 г.

Протоколите от показанията на двамата явили се (от общо пет призовани свидетели) - Константин Щъркелов и Елисавета Багряна, са загубени. Основните обвинения към тях почиват върху две бележки от Младен Исаев и Христо Радевски. Въпреки по-късните разкази на роднини на поета, според които изходът на процеса срещу Вапцаров е бил предрешен, обвинения към Щъркелов продължават да се чуват и в днешни дни.

След пет месеца в Централния софийски затвор, Константин Щъркелов е освободен и през следващите години живее в град Сталин (Варна). Домът му в София е разрушен от бомбардировките през 1944 г., отнето му е софийското жителство, изключен е от Съюза на художниците.

Белязана до края на живота му от недоимък,

ситуацията около Щъркелов отразява развоя на политическата обстановка.

С настъпилите промени през 1953 г. е възстановено членството му в Съюза на художниците, следват самостоятелни изложби, някои държавни поръчки и откупки (и осуетени такива). През 1958 г. семейството на художника се завръща в София и се настанява в новопостроена къща на ул. “Младежка” в квартал “Изгрев” - днес ул. “Константин Щъркелов”.

Последната самостоятелна изложба на Щъркелов - деветнадесета поред, е открита на 9.Х. 1959 г. в галерия “Руски” в София и е посветена на 70 години от рождението и 50 години творческа дейност на художника. Изложбата според писателя Георги Данаилов има “стряскащ публичен успех” и именно това подтиква Димитър Остоич да излее срещу нея във в. “Литературен фронт” “толкова омраза, толкова неистиност, толкова непочтеност”.

Въпреки че Щъркелов е награден с орден “Кирил и Методий I степен”, отношението към него не се е променило - той остава “чужд на прогресивните и революционни идеи, официален художник на буржоазния режим и царски любимец”.

В едно писмо до Чудомир от 1960 г. Щъркелов сякаш поглежда назад и прави обобщение на своя живот:

“Да останеш верен на себе си петдесет години и при най-различни условия да си живял... и пак нищо да не те сломи в областта на изкуството. Да си чуруликаш като чучулига във висинето под узрелите нивя, а отдолу гаменчетата да те замерят с камъни - или някой ловец да те стрелне, е тъй, за удоволствие...”.

Константин Щъркелов умира в София на 29.IV. 1961 г. (на 72 г.) след инфаркт - според някои източници, докато се любува на пъстрите букети в един цветарски магазин...