Специалисти от години се опитват да намерят научен подход към края на съществуването, което познаваме.

Един от всеки десет реанимирани пази спомени от преживявания, докато е бил в безсъзнание.

Да видиш светлина, да бъдеш посрещнат от свой близък, да се почувстваш в пълно спокойствие – това са най-често описваните етапи, през които човек минава към смъртта. И то описвани не от религиозни или от езотерични течения, а от учени.

Специалисти от години се посвещават да изучават пациенти, имали т.нар. „преживявания на границата на смъртта“. Те ги издирват и интервюират. А днес вече някои лекари дори могат сами да предизвикват такива преживявания, благодарение на модерни техники. Така без да излагат пациенти на риск, имат достъп до една още толкова неясна материя.

Свидетелства за преживявания на границата на смъртта съществуват още от дълбока древност. Терминът обаче се появява през 60-те години на XX век. Тогава са разработени нови техники за реанимиране на пациенти при спиране на сърдечната дейност.

Болни, които в по-древни времена просто биха умрели, са връщани обратно в света на живите. Според духовни учители именно лекарите чрез усилията си да спасят човешки живот са започнали да създават т.нар. „трансземни пътешественици“ – хора, надникващи отвъд завесата и завърнали се да разкажат.

Днес се смята, че те наброяват милиони. Според изчисленията един на всеки десет болни, преживели спиране на сърдечната дейност и реанимация, има съзнателен спомен за усещания, изпитани по време на периода, в който не е бил в съзнание.

Съществуват учени, които са посветили живота си на това да издирват такива хора, да ги интервюират, да сравняват отговорите им с тези на други като тях, за да могат да създадат научна картина на етапите, през които минава човек след смъртта.

Някои обаче отиват още по-напред. Вече съществуват методи, с които тези изживявания е възможно да се предизвикат изкуствено.

Един от заелите се с това е д-р Ибън Алекзандър. Специалист по неврохирургия от Харвардския университет, той самият изпада в кома заради заболяване и има странно преживяване, което описва в книгата си „Доказателство за Рая“.

Днес той се е посветил на изпробването и разработването на нови технологии за улеснен достъп до други реалности. Работи за Фондацията за хирургия с фокусиран ултразвук и участва в проект, изследващ как термичните и механичните въздействия на ултразвука – трептене с честота над 20 хиляди херца, над горната граница на човешкия слух, могат да създават уникални медицински терапии.

В партньорство с етномузиколога Алекзандър Танъс създава техника, която чрез вибрации провокира преживявания, напомнящи тези на границата на смъртта. Постига се чрез употребата на различаващи се по честота тонове. Чрез слушалки се изпраща сигнал с честота 100 херца към едното ухо, а към другото – тон с честота 104 херца.

Така се създава усещане за трептене с честота 4 херца разлика между двата източника, като по този начин се задвижва доминантната електрическа активност на неокортекса и се провокират различни възприятия. Ибън Алекзандър е убеден, че чрез медитации, подпомагани от звук, всеки човек може да достигне до преживявания, наподобяващи тези на границата на смъртта, като по този начин може да намери много отговори за себе си.

Още през 1981 г. престижният изследователски институт „Галъп“ прави проучване относно преживяванията на границата на смъртта в САЩ. И резултатите са шокиращи – осем милиона са преживели поне някои от стадиите на преживяването. Това прави приблизително един на всеки двадесет души.

Година по-късно излиза и доста шокиращата книга не на някой езотерик, а на кардиолога д-р Майкъл Сабом. Той започва да събира информация с цел да опровергае, че е възможно да съществуват такива преживявания, тъй като в практиката си е реанимирал стотици пациенти, но някой от тях не му е споделял за необичайни преживявания, докато е бил в безсъзнание.

Докторът създава анкета за пациентите си, в която е включен и въпросът: „Имате ли спомени от момента, когато сърцето ви беше спряло?“ И отговорите на някои от участниците го шокират – за ясни спомени какво са си говорили лекарите, за наблюдаване на цялата ситуация отстрани, за посещаване на някакво мистично и красиво място и т.н.

Пет години д-р Сабом събира такива истории и иска да публикува труда си в медицинско списание. Отказват му с довода, че темата не е научна. В крайна сметка той издава изследванията си като книга.

Преди него обаче публикува труда си д-р Реймънд Муди – психиатър с докторска степен по философия. Той пише „Живот след живота“ и книгата му предизвиква множество полемики. Годината е 1975 г. и темата се възприема като скандална или прекалено езотерична. Муди пръв описва това, което нарича „преживяване близко до смъртта“.

Петте етапа на умирането според д-р Кюблер-Рос

Всъщност един от първите научни изследователи на смъртта е д-р Елизабет Кюблер-Рос.

Преводачката й на български Вяра Тимчева подчертава: „Елизабет става световноизвестна с модела си – „петте етапа на умирането“. Когато човек научи, че страда от нелечима болест, той най-напред преминава през етапа на отричането:

„Не, не е възможно това да се случва на мен. Отказвам да повярвам“. След това този на гнева: „Кой подъл, зъл бог е измислил този живот? Проклети да са всички!“ После идва пазаренето: „Боже, ако ме излекуваш, ще направя каквото поискаш!“ Четвъртият етап е на депресията – вече нищо няма значение, всичко е черно и безнадеждно. И накрая, за най-мъдрите, за най-прозорливите, за онези, които са подкрепяни в изпитанието от любящи близки – идва петият етап, този на приемането, на спокойствието.

При всяка голяма загуба – тежка болест, смърт на близък, раздяла с любим човек – хората преминават през тези етапи. Не винаги през всичките етапи, не винаги в посочения ред. Но моделът е този.“

Елизабет прави проучване и стига до извода, че медицината всъщност не знае за смъртта повече от философията. Тя заявява:

„Никой лекар не е в състояние да се грижи за тежко болни пациенти, ако не е осъзнал собствената си смъртност. За беда нашите медицински академии са забравили това. Всяка година те позволяват на хиляди младежи да се дипломират, без да имат необходимата подготовка – лекари, които отказват дори да помислят за смъртта. Обърнали сме гръб на мъдростта на Древните.“

Това е началото на нейните интервюта-експерименти. Д-р Кюблер-Рос започва да говори с неизлечимо болни пациенти. Това предизвиква много гневни реакции – обявяват я за луда и дори за садистична. А тя иска да докаже, че лекарят и близките са в състояние да помогнат на болния, дори в последните моменти от живота му. И че помощта не означава задължително излекуване, а понякога е донасяне на спокойствие. Д-р Кюблер-Рос споделя: „Обвиняваха ме, че експлоатирам хора, които, според тях, са изгубили всякаква надежда. Тези колеги не чуваха какво им казвам – че на умиращите може да се помогне буквално до сетния им час.“

Години наред тя се посвещава на това да изпълнява последните желания на своите умиращи пациенти – и деца, и възрастни – и им помага да си отидат в мир. В „Животът след смъртта“ пише: „Когато в продължение на години човек седи на смъртния одър на деца и стари хора и внимателно слуша каквото имат да кажат, разбира, че те знаят, че смъртта им е близка.

Изведнъж някой се сбогува с вас, а на вас дори през ум не ви минава, че би могъл да умре в близко време. Но ако не отхвърлите думите му, ако останете спокойно седнали до него, умиращият ще сподели с вас всичко, което би желал да ви каже. И когато след това той умре, у вас остава хубавото усещане, че сте били може би единственият, който е взел думите му на сериозно.“

През 1969 г. Елизабет пише първата си статия за медицинското списание на Чикагския университет. По-късно тя става цяла книга – „За смъртта и умирането“, която се превръща в бестселър и се преиздава и до днес.

Д-р Кюбле-Рос е категорична: „Това преживяване е едно и също за всички, тоест не зависи от факта дали сте австралийски абориген, индус, мюсюлманин, християнин или атеист; то също така не зависи от възрастта ви, нито от социално-икономическия ви статут. Умирането е събитие от чисто човешко естество, тъй както и раждането е нормално събитие, еднакво за всички хора.“

Славата обаче върви с множество изпитания – принудена е да напусне университета, защото шефовете й не приемат добре нейното увлечение по смъртта, съпругът й я напуска и взема децата им, мнозина продължават да я мислят за луда.

Пътуване извън тялото

Революционна за Елизабет е срещата с Робърт Монро – автор на “Пътуване извън тялото”. Сам преживял редица подобни “пътувания”, отначало по случайност, а след това научавайки се да ги предизвиква по своя воля, Монро твърди, че е открил техника да ги възпроизведе в лабораторна среда.

Елизабет е потресена – нима състоянието, за което толкова пациенти са й разказвали, може да се предизвика? Тя не се страхува и копнее да направи истински научен опит – да изпита пътуване извън тялото сама. То я променя завинаги. След него д-р Рос се отклонява от научното поприще и поема по пътя на мистицизма.

В крайна сметка тя успява да изследва над двайсет хиляди случая на хора, които са били обявени за клинично мъртви и които са се върнали към живота. Някои са се събудили от само себе си, други – след реанимация. Д-р Кюбле-Рос интервюира такива пациенти и сама присъства на подобни необясними моменти.

Тя внимателно изслушва спомените на всеки един, за да сглоби картина какво точно преживява човек, след като сърцето му спре. Успява да намери по научен път хиляди разкази – прекалено сходни, за да бъдат плод на въображението.

Д-р Кюбле-Рос пише: “Регистрирали сме преживявания, близки до смъртта, не само в САЩ, а и в Австралия, Канада и други страни. Най-младият ни свидетел е двегодишно дете, а най-възрастният – мъж на 97 години. Изучили сме такива преживявания при хора от различни култури и с различни религиозни вярвания, вкл. ескимоси, коренни жители на Хаваите, аборигени от Австралия, индуси, будисти, протестанти, католици, евреи, както и множество хора без религиозна идентификация и такива, които се определят като агностици или атеисти.

Целта ни беше да съберем данни от най-различни хора, идващи от възможно най-различна културна и религиозна среда. Искахме да сме сигурни, че няма да ни упрекнат в едностранчивост на събраните материали, и че става въпрос за общочовешко преживяване, което не е обусловено от каквито и да било религиозни или други фактори. След като събирахме данни в продължение на години, можем да направим извода, че в преживяванията на всички тези хора има повтарящи се елементи, които могат да бъдат счетени за общ знаменател.”

Тези повтарящи се елементи са наблюдаване на сцената отстрани или отгоре, усещане за спокойствие, за цялостност, липса на страх, среща с близък, който вече е починал, и наличие на ярка светлина. Уникално е и изследването й на слепи хора. Завръщайки се след преживяване извън тялото, те са в състояние да опишат с подробности какви цветове и бижута са носели присъстващите в този момент.

А най-интересното й заключение е, че нито един от хилядите й пациенти, който е имал преживяване близко до смъртта, след това не е изпитвал никакъв страх от самата смърт.