20 години от кончината на режисьора Борислав Шаралиев (1922-2002), сътворил едни от най-великите български филми. Нека си припомним някои от тях. 

„ВСИЧКО Е ЛЮБОВ” (1979 г.)

Борислав Шаралиев открива за българското кино Иван Иванов. Пред „24 часа” актьорът споделя: "Шаро (така кинаджиите и приятелите наричат Шаралиев) ме беше гледал във всички постановки в Учебния театър на ВИТИЗ и накрая ми каза: "Ти си." Аз много обичах Шаро. Но откритието, това съм си аз и за това няма спор..."

Иван Иванов влиза късно във ВИТИЗ, преди това иска да стане летец като баща си.

Завършва института на 28 години и веднага става звезда с ролята на Радо - 17-годишен питомец на ТВУ (трудово-възпитателно училище) във филма "Всичко е любов".

Докато младият актьор трупа теория във ВИТИЗ и практика в двата филма, в Киноцентъра един сценарий на Боян Папазов се бори със забраните на различни началници и комисии. Те не са вчерашни и съзират номера на Папазов да използва живота в ТВУ-тата като обемна метафора на времето и обществото ни.

И може би сценарият щеше още дълги години да събира прах в чекмеджетата на Българския Холивуд, ако на него не попада Борислав Шаралиев.

Той застава зад текста с целия са авторитет на депутат, народен артист, носител на две награди "Златна роза" от Варненския кинофестивал и на "Сребърен лъв" от Венеция за "Рицар без броня".

Така се дава шанс на героя на Папазов - Радослав Тасков, роден на 17 февруари 1961 г. в София, ученик в ТВУ в с. Белица да разкаже житейската си история. А на Иван Иванов - да покаже актьорския си талант и да извоюва звездния си статус в родното кино.

Режисьорът Шаралиев тръгва с идеята да снима в главните роли непрофесионални актьори. Хора от екипа му изръшкват всички столични гимназии и всички ТВУ-та в страната.

Избраниците след огледите минават специален кастинг, но никой не издържа критериите на режисьора. Така той стига до извода, че 16-17-годишни младежи и девойки трудно могат да изиграят такива тежки роли, и се обръща към млади актьори от театрите и студенти от ВИТИЗ.

Иван Иванов има двама сериозни конкуренти за ролята.

Единият е Емил Джуров, много талантлив млад актьор, почти негов връстник, другият е Ибиш Орханов. На Боян Папазов и Шаралиев им минава мисълта да снимат единия от тях, защото драматургията на сценария работи изцяло в полза на главния герой. Дори да не е голям хубавец на финала на филма той неминуемо печели симпатиите на зрителите. Така е например в "Абсолвентът" с не особено красивия съвсем млад тогава Дъстин Хофман.

Режисьорът решава да заложи на основния холивудски принцип, според който актьорите красавци се харесват много повече на зрителите, и избира Иван Иванов. Уцелва в десетката, защото освен красив Иван е и талантлив.

"Филмът се получи, защото в сценария има герой - истински, пълнокръвен. И се случи така, че аз, който съм се родил на тази земя да свърша точно тази работа, се срещнах с този герой Радо", обяснява успеха на филма Иван Иванов. И добавя, че, без да е грандоман, живее със самочувствието, че е в основата за успеха на "Всичко е любов".

След участието си в този филм Иван си спечелва славата на сикссимвол. Изиграва поредица от герои бунтари - в "Лавина", "Комбина", "Мярка за неотклонение", "Романтична история".

"С образа на Радо успях да кажа много неща тогава. Самият аз притежавам повечето от чертите на героя. И той има характер, който нищо в живота не може да пречупи", споделя актьорът в интервю след премиерата.

Колежката му Янина Кашева признава, че най-трудни за снимане били голите любовни сцени. Между двамата сякаш се появява някаква преграда, която пречи чувствата им да изглеждат истински. Все пак годината е 1978-а и кой знае какъв опит в изграждането на еротични сцени нямат нито режисьорите, нито актьорите.

Първия път, когато Иван и Янина трябвада се разсъблекатпред камерите, , , сцените са пълен провал. Въпреки че Шаралиев пуска в действие малка бутилчица уиски за разкрепостяване.

"И ние така се разкрепостихме, - разказа Янина - че се отрязахме от няма и 50 грама, седяхме и гледахме невиждащо. Ушите ми бучаха, Иван почти заспа. Натовариха ни на едни коли и ни върнаха обратно в София..."

Шаралиев разпуска екипа и нарежда на помощника си Огнян Гелинов да организира купон. Целта е двамата актьори да се опознаят и сближат. "Е, гаджета не станаха, но след този купон любовните сцени бяха заснети не само по-лесно, но и изглеждаха съъъвсем истински", спомня си Гелинов.

"Втория път вече се отпуснахме, получи се и събличането, и играта с дрехите. Много красиви станаха сцените, в които двамата се докосваме, държим се за ръцете, погледите ни се сливат, защото любовта не е в секса. И всеки що-годе чувствителен човек това го е усетил във филма", коментира Янина Кашева.

Най-голите и смели кадри, разбира се, са отрязани и не влизат във филма. Съкратени са и други сцени, които тревожат идеологическите охранители.

Въпреки това "Всичко е любов" бързо печели изключителна популярност. Зрителският му успех е невероятен. Ученици и млади хора се редят на дълги опашки и гледат филма по няколко пъти. За няколко месеца той е гледан от над 2 милиона зрители. Иван и Янина стават всеобщи любимци.

След “Всичко е любов” на режисьора Борислав Шаралиев Иван Иванов става стопроцентова звезда, и то извън българските стандарти. Истински идол за младите хора, а и не само за тях.

През 1979 г. "Всичко е любов" получава наградата на СБФД за сценарий, а Иван Иванов - за дебют. На филмовия фестивал във Варна през следващата 1980 г. филмът на Шаралиев е отличен със специалната награда и наградата на критиката, Янина Кашева е отличена за най-добро изпълнение на женска роля.

Всяка година след 1979 г., когато излиза “Всичко е любов”, Иван Иванов снима по два, три, четири и дори пет филма...

След 1989 г. актьорът изчезна и от екрана, и от житейската сцена.

"Не съм се скрил” проговори той през 1997 г. „Просто няма кино и аз направих своя категоричен избор”.

Каза, че предпочита да пише, вместо да хленчи. И започна да издава книги: "Този живот - онзи живот", "Отговори", "Добре дошъл у дома", "Живот".

А в редките си интервюта през годините с различни думи и метафори внушава:

"Бог е любов. Толкова ми е кеф, че съм жив. По-голямо чудо от това няма - едновременно е красиво и тъжно. Животът е любов и болка..."

„СБОГОМ, ПРИЯТЕЛИ” (1970 г.)

Двама млади и красиви актьори дебютират заедно във филма "Сбогом, приятели!" на Борислав Шаралиев, който излиза на екран през май 1970 г. - руснакът Владимир Смирнов и пловдивчанинът Младен Младенов.

Първият вече е "полов емигрант" в България, както сам се нарича, а само след 11 години вторият ще стане политически емигрант в Австралия. И двамата ги очаква ранна и трагична смърт.

Учителят по литература Боев на Владимир Смирнов е положителният герой във филма и актьорът печели наградата на просветното министерство на кинофестивала във Варна.

Учителят Кирил на Младен Младенов е антагонистът. Любимец на директора, но недолюбван от учениците заради педантизма си и сухарското преподаване на литературата. Въпреки отрицателната му роля актьорът, макар и без официална награда, също става много популярен след филма и по него, както и по Владимир Смирнов въздишат влюбени ученички.

Но по това време Младен е щастливо женен за перничанката Мая Драгоманска, имат и малка дъщеричка Мила. Двамата се венчават в Копривщица през 1968 г., тя е първокурсничка, той - във втори курс на ВИТИЗ. Сватбеният купон е вдигнат само с парите от стипендиите.

Апостол Карамитев им подарява малка ваничка, в която е къпал децата си Маргарита и Момчил. В нея те къпят дъщеря си Мила.

При една екскурзия в родопското село Дедево в порутената му църква Мая и Младен намират икона на Христос. Тя е на нещо като папирус и е залепена на прозореца на храма. Двамата я купуват, след това приятели от Пловдив я реставрират. На гърба на иконата Младен написва, че тя е за спомен на Мила, когато нейният татко вече няма да е с нея. Тогава едва ли подозира, че това ще е толкова скоро.

През 1974 г. семейство Младенови се разпада, но двамата запазват добри приятелски отношения. "Младен беше емоционален човек, невероятен артист, който можеше да разчлени всяка роля на части и да ги поднесе на зрителите. Но беше и труден характер и в сблъсъка с моя нещо не се получи", признава Мая Драгоманска. Тя помни, че той много харесвал ролята си в "Сбогом, приятели" и винаги говорел с добри чувства за екранния си съперник Володя Смирнов.

През 1981 г. Младенов и приятелката му Соня тръгват на екскурзия за Австрия с кораб по Дунав. Заедно са с актьорското семейство от пловдивския театър Златина и Никола Тодеви, които не подозират нищо за намеренията им. Във Виена Младен и бременната му приятелка изчезват от кораба, оставяйки целия си багаж.

След шестмесечен престой в бежански лагер във Виена, двамата получават билет и виза за далечна Австралия, където Соня има роднини. Там ражда сина си Стенли, кръстен на дядо му Стоян, бащата на Младен. Живеят в Мелбърн, след това в Сидни. Младенов не къса връзките с предишното си семейство. Той редовно звъни по телефона на Мая, на Мила праща колети с вносни дрешки.

Разказва им, че се е снимал в местен сериал и със спечелените пари направил кафе-театър с частна трупа. Не говори за носталгия, но признава, че иска да се завърне за малко в България, за да види нея, Мила и родителите си.

През 1986 г. идва страшната вест, че колата, шофирана от Младен, се е забила в дърво и той е загинал на място. Поне това е официалната версия.

Дъщерята на Младен Младенов - Мила, завършва математическа гимназия с разширено изучаване на биология. Когато съобщава този факт на татко си, той казва от Австралия:

"По-добре е да познаваш душата на човека, отколкото биологията му..."

Освен Владимир Смирнов и Младен Младенов в "Сбогом, приятели!" играят още Климент Денчев и Лъчезар Стоянов. И четиримата имат сходни драматични съдби.

Владимир Смирнов идва в България в края на 1967 г. заради любовта си към българската актриса Силвия Спасова. Дебютният филм го прави популярен и бързо става звезда - играе в много филми, тв сериали и постановки на Младежкия театър.

В началото на 1990 г. е уволнен от театъра "по непригодност". Изпада в тежка депресия, започва да пие. През ноември 1997 г. е повален от тежък инсулт. На 10 август 2000 г. умира в съня си.

Три години преди Младен Младенов - през 1978 г., Климент Денчев също напуска България заради скандал с квартален милиционер. Но Климбо, както го наричаха приятелите, се отправя на север. Установява се в Канада. Заживява в Монреал и там също прави успешна артистична кариера. Почина на 29 март 2009 г. малко преди да навърши 70.

Лъчезар Стоянов умело съчетаваше в себе си актьорското майсторство и каскадьорството. Не направи големи роли в киното, но всичките му изпълнения дълго се помнеха. В житейското кино обаче провалите са повече и той търси спасение в чашката. Сутринта на 3 юни 1991 г. година го намират мъртъв в градинката до театър "София". Версията тогава е, че е пребит от клошари, с които преди това се е черпел. Убийците задигат портфейла и коженото му палто. Те така и остават неразкрити.

„РИЦАР БЕЗ БРОНЯ” (1966 г.)

50 години по-късно “Рицар без броня” оживя два пъти в столичното кино “Влайкова”. Един път на екрана и втори път чрез емоционалната среща в салона между живите участници във филма и наследниците на тези, които вече не са между нас.

Главен идеолог и организатор на събитието бе Олег Ковачев, който се снима в главната детска роля във филма. “24 часа” с радост стана медиен партньор и помогна идеята на Олег да стане реалност. Още повече, защото този филм влезе в луксозната DVD колекция на вестника “50 златни български филма”.

“Рицар без броня” е сниман през 1965 г.,

премиерата му е на 14 февруари 1966 г. Сценарият е на големия ни поет Валери Петров, режисьор е Борислав Шаралиев. Оператор е изключителният професионалист Атанас Тасев, художник - Мария Иванова. За съжаление, всички те вече са в отвъдното.

Автор на музиката е проф. Васил Казанджиев, а художник на костюмите Лили Димкова, дъщерята на лечителя Петър Димков, и двамата сега са на достойна възраст.

Олег Ковачев доведе цялата си рода - сина Боян, дъщерята Неда, майката Жени, брата Владислав и внука Андрей.

Точно на малкия Андрей принадлежи култовата фраза на вечерта, изречена след прожекцията: “Абе филмът е много хубав, ама малко тъпичък...”

“Оценката” за филма на Андрей препраща и към една фраза, която Олег Ковачев произнася през снимачния период на “Рицар без броня” и Валери Петров веднага я “преписва” и включва във филма. Когато екипът излиза от Полиграфическия комбинат, където снимат няколко епизода, и слизат по стълбите, Олег съвсем спонтанно възкликва:

“Я! Сложили са топки на парапетите,

за да не могат да се пързалят журналистите...”

К.т.н.,ст.н.с.,инж. Георги Пенков, по-известен като Джони Пенков, влезе в киносалона с традиционния си каскет и с леко иронично, но доброжелателно изражение на лицето. Във филма той е старшината от КАТ, който едва не глобява другаря Стамов (Цвятко Николов), защото изпреварва, без да е дал мигач.

Джони Пенков разказа, че униформата му взели от едно РПУ, но куртката, панталонът, ризата и шапката били на различни хора. След свършването на филма той занесъл униформата в Киноцентъра и там я забравили. След две години един катаджия спира Пенков на улица в София и му казва: “Ей, да си ми върнеш панталоните, че тия съвсем се лекьосаха, а нямам други...”

Олег Ковачев си спомнs, че на едно от обсъжданията на филма в провинцията един милиционер се изказва гневно: “Другари, не съм доволен как сте показали старшината от КАТ във филма. Много е опростенчески!

Ние, служителите на МВР, не сме такива”

Думите му доста притеснили сценариста и режисьора.

В малка роля - на любопитния и малко досаден съсед, се снима Никола Анастасов.

Вместо Апостол Карамитев, който беше в ролята на вуйчото Георги, на срещата дойде неговият син Момчил. Когато е сниман филмът, той е бил на 5 години. Гледал го е много пъти и вече като по-голям най-силно го впечатлява диалогът, в който баща му казва: “Ей сега ще ги направим на пестил. Знаеш ли какво е пестил?” “Ами това е животът - постоянно ни правят на пестил”, философски заключи Карамитев-младши.

На Цвятко Николов - другаря Стамов от Министерството на просветата и бащата на Ваньо, предричат голямо актьорско бъдеще. След “Рицар без броня” играе в скандалния филм “Кит”, който се оказва последният му. Умира от рак едва 40-годишен през 1970-а.

Актрисата Елена Русалиева пък дойде вместо покойната си майка - Мария Русалиева, която във филма е майката на Ваньо. Елена си призна, че по време на снимките страшно ревнувала и се чудела защо майка й обича друго дете. И намразила Олег.

Тя разказа, че след филма майка й и Апостол Карамитев не стават семейни приятели. Но когато актьорът умира 50-годишен, тя започва да влиза в някаква спиритична духовна връзка с него. И когато й предстояло тежко представление,

винаги казвала:

“Помагай, Апостоле” Това се превърнало в нещо като творческа клетва между живата Русалиева и вече мъртвия Апостол. След филма зрителите получиха като подарък диск с “Рицар без броня” с автографи на актьорите и техните наследници. Олег Ковачев обяви, че след още 50 години дискът с филма вече ще струва цяло състояние.

Борислав Шаралиев е ученик на известния руски режисьор Михаил Ром. Създател е на редица от най-популярните български филми, сред които са:

• „Васката“ (1965), по сценарий на Валери Петров;

• „Рицар без броня“ (1965), с участието на Апостол Карамитев, удостоен със „Сребърният лъв на Свети Марко“ във Венеция и още няколко награди;

• „Един снимачен ден“ (1968), обявен за „най-неустоимото обяснение в любов към киното, правено някога от български режисьор“;

• „Сбогом, приятели!“ (1970),

• „Всичко е любов“ (1979).

Шаралиев първи създава и телевизионна поредица, посветена на Априлското въстание (1876) „Записки по българските въстания“ по едноименната книга на Захари Стоянов. Сагата „Борис I“ (1983-1984) разказва в 2 части за покръстването на славяни и българи в християнската вяра.

След промените през 1989 г. е директор на киностудия „Бояна“.

В периода 1972 – 1980 г. е народен представител.

Борислав Шаралиев умира на 80-годишна възраст на 9. май 2002 г. след кратко боледуване, като оставя повече от 20 филма в историята на българското кино.