Авторството на "История на българите" е доста спорно

В първото изречение от своята автобиография Константин Иречек пише, че се е “метнал на баща си, а негли и повече на дяда си”.

Ето как трябва да се разбира това всъщност.

Иречек си е присвоил авторството на прочутата “История на българите”. Книгата е първият исторически труд за България, написан на академично ниво. Тя излиза тъкмо навреме преди Априлското въстание и последвалия го обществен кипеж, вълната от състрадание в Европа и на солидарност в Русия, довели до Руско-турската война и Освобождението на България.

Преведена е незабавно на руски и е издадена в Русия в разгара на войната. А Иречек става толкова известен у нас, че е поканен в състава още на първото българско правителство. Чак до смъртта му 40 години по-късно той е смятан за голям приятел на България, а и до днес е тачен за огромните му заслуги към нея.

Иречек

започва живота си

като дете чудо

и съумява да се удържи на висота до самия му край. Роден е през юли 1854 г. във Виена. Баща му Йозеф Иречек се занимавал “в богатата си библиотека със студии и писане. На своите деца той посвещаваше много време като им разказваше или четеше заедно с тях”, пише Иречек в автобиографията си.

Тя излиза по случай 50-годишнината му в чешкото сп. “Освета”. В нея Иречек говори за себе си в трето лице. Тук цитатите са по превода на неговия ученик Стоян Аргиров от предговора към “Български дневници” на Иречек, 1930 г.

През 1871 г. бащата влиза в правителството на граф Карл фон Хохенварт като министър на изповеданията и просвещението. Кабинетът води политика на федерализъм със славяните в Австро-Унгария. Бързо учредява Събрание на Бохемия и написва конституцията ѝ. Йозеф Иречек пък осигурява равен достъп до образование на славяните в империята. След 8 месеца обаче кабинетът пада заради натиска на немските либерали и интригите на Андраши. Охулван във виенския печат, Йозеф Иречек се мести в Прага със семейството си през 1874 г.

Майката Божена Шафарикова е дъщеря на прочутия славист Павел Шафарик. Брат ѝ Павел е офицер на сръбска служба и “прекарваше дълго време във Виена, като нагледваше поръчките на сръбското правителство” (т.е. военните поръчки). Той “почина като титулярен сръбски генерал през 1902 г.”. Другият син на Павел Шафарик е професорът по химия във Виена Войтех Шафарик, умрял също през 1902 г. Третият му син, д-р Ярослав Шафарик,

се самоубива през

1962 г. от скръб по

годеницата си,

ударена от паднал камък при ремонт на стара кула.

Още от крехка възраст Константин Иречек е обучаван от баща си и майка си и “от домашни учители, повечето моравски студенти”. На 7 г. той вече владее немски, а на 10 г. постъпва в лицея “Терезиянум”, в който преподават знаменитости. Съучениците му са все аристократи, сред които например бъдещият крал на Испания Алфонс XII. На улицата редом с родната къща на Иречек са паркът Белведере и дворците на принц Ойген и Метерлих, чието погребение е най-ранният му детски спомен. Там живеят и князете Обреновичи, които после си възвръщат сръбския престол. Чест гост у Иречекови е Вук Караджич - самоук събирач на народни песни и автор на фалшификацията “Веда Словена”.

Така Константин - най-голямата надежда и на бащиния, и на майчиния си род, израства в богата интелектуална среда. В гимназията той сам научава сърбохърватски и събира заглавия на новобългарски книги. Помага и на баща си, като “преписваше по нещо от книги и ръкописи и му преглеждаше коректурите”. От 1872 г. следва история в Карловия университет в Прага. Там другарува с бъдещия писател Алоис Ирасек и с поета Ярослав Връхлицки, многократно предлагани за нобелисти през ХХ век.

Едва станал студент, Иречек съставя на френски език “Книгопис на българската книжнина 1805-1870” и го издава в списанието на Българското книжовно дружество в Браила. С това за пръв път обръща вниманието на научния свят към себе си. Бързо научава и български. През 1873 г. е първата му публикация на чешки - реферат върху книгата “Балканът и Адриатика” на Албер Дюмон. Първи покойният писател Йордан Вълчев обръща внимание, че рефератите са слабост на Иречек - до 1878 г. той отпечатва общо 71, средно по 14 на година.

Иречек за пръв и единствен път признава, че ползва архива на великия си дядо, като пише, че през 1874 г. е публикувал неиздадения от него важен писмен паметник от XIII в. - типика на Студеначкия манастир.

Следва обръщане към българската тема, обяснено така: “Въстанието, що избухна в 1875 г. в Херцеговина и скоро след това в България,

подбутна Иречека

да напише

по-голям труд:

българска история от най-старо време дори до основаването на Екзархията”. Тази книга излиза на свезки от юни до декември 1875 г., а на 1 януари излиза и преводът ѝ на немски, дело на Иречек. “Тази история възбуди всеобщо внимание, понеже бе издадена в навечерието на кървавата българска революция през пролетта на 1876 г.”, пише Иречек.

Това е и дисертацията му, с която той става доцент в Прага. През 1878 г. в Одеса излиза преводът ѝ на руски, дело на финландеца проф. Ф. Брун и българина Владимир Палаузов. Те отправят многобройни запитвания до автора и молби за промени. Той ги прави заедно с преводачите, което води до “обширни допълнения и промени дори на цели глави”.

Българското издание на “История на българите” от 1929 г. има 457 страници и се състои от 34 глави, като към всяка има бележки. Тези общо 1132 бележки дават добра представа за огромния брой проучени от автора книги. Без съмнение тази работа с източниците е отнела много време, както и композиционното планиране на всяка глава и на цялата книга, черновите, окончателната редакция и успоредният превод на немски.

Иречек пише обаче, че идеята да напише историята се е породила у него при избухването на Херцеговското въстание през юли 1875 г. Очевидно едновременно с първото хрумване е започнало и писането, защото първата свезка излиза още същия месец, а последната - след още само 5 месеца. Така в автобиографията на Иречек се губи онзи продължителен период на събиране, проучване и осмисляне на историческия материал, който трае поне няколко години. Нерядко такива книги са плод на научни занимания на техните автори през целия им живот. А при Иречек

излиза, че още

с бликването

на идеята

книгата вече

е била готова

в главата му и е трябвало само да седне и да я напише на чешки и на немски.

Той подчертава, че е издал историята си, когато е бил на 22 години. Към 1 януари 1876 г. той е точно на 21 г. и половина. Колкото и да е гениален, Иречек няма как да е автор на тази книга. През 1875 г. тя вече е била готова, написана от друг, който е работил над нея години наред. А и Иречек освен писането на книгата е имал и доста друга работа - продължил е да бълва реферати, вземал си е изпитите, явил се е на държавен изпит и е отпечатал дългото “Описание на Белград, Крагуевац и шумадийските гори” в няколко книжки на “Освета” през 1875 г., което е плод на прекараната в Сърбия ваканция.

Ето защо най-вероятно Иречек е автор само на немския превод на “История на българите”. Тя може да е написана само от дядото Павел Шафарик, автора на “История на славянските езици”, “За произхода на славяните”, “Славянската старина” и др. Неговият архив след смъртта му остава у Йозеф Иречек и вероятно семейството е взело решение авторството на историята да бъде приписано на внука Константин. Така хем се дава тласък на този безспорно даровит момък,

хем той избягва

оплюването,

на което е жертва неговият баща, дори в деня, когато се печатат некролозите му през 1888 г.

Освен Йордан Вълчев косвена улика към съмнителното авторство на Иречек дава и големият български езиковед Стефан Младенов. През 1939 г. той довършва и изглажда превода на историята от споминалия се Стоян Аргиров. И отбелязва странната липса на каквото и да е споменаване на житието на Ромил Бдински в първото издание. След забележка от страна на чешкия учен Адолф Патера обаче “крайно добросъвестният Иречек е счел за нужно да отбележи кому дължи запознаването си с въпросния твърде интересен паметник” и го е направил за новото издание, пише Младенов.

Това житие става известно на науката дълго след смъртта на Шафарик, но доста години преди Иречек да се заеме с историята. Тоест Шафарик е нямало как да знае за житието и поради това този исторически извор логично липсва от книгата. Тази липса обаче боде очите на научната общност дотолкова, че Иречек е получил забележка и “добросъвестно” я е запълнил.

Разбира се, доказателство, че Иречек не е автор на “История на българите”, може да даде текстолог, който да сравни стила, езика и композицията на рефератите на Иречек с историята, както и да направи същото сравнение на историята с трудовете на дядо му.

Но авторството на Иречек се разклаща и от неговото поведение след Освобождението.

Шафарикови безспорно са били в добра услуга на австрийското правителство. Единият вуйчо на Иречек е бил офицер на сръбска служба и посредник при покупките на австрийско оръжие за Сърбия. Самият Иречек е

удобен проводник

на австрийските

интереси

в България, на която след Берлинския конгрес е наложен за княз и австрийски офицер - Александър Батенберг. Много чехи (австрийски поданици) учителстват у нас след Освобождението. Самият Иречек е поканен за секретар, после и за министър на просвещението и живее в България от 30 октомври 1879 до 26 октомври 1884 г.

По време на една от отпуските си Иречек се записва за аудиенция при император Франц Йосиф. Той отива да благодари лично за оказаната му чест неговата книга за рударството в Босна да бъде включена в императорската библиотека. Разговорът на 14 ноември 1881 г. обаче не е за книгата, а е за политическото положение в България. Тогава императорът набляга: “Аз съм сигурен, че вие постоянно се грижите да пазите австрийските интереси.”

Аудиенции при императора Иречек има при всяка своя отпуска, става ясно от неговия “Български дневник”. Последната обаче е след заминаването му от България и трае само 5 минути - явно императорът вече е нямал за какво да разговаря с него.

Но историята на “История на българите” продължава. През 1889 г. Д. Илков отправя към Иречек молба за ново допълнено издание. През 1892 г. Н. Начов изразява радостта си, че историята ще има ново издание, каквото Иречек бил обещал в писмо до Томаш Масарик, бъдещия първи чешки президент, още през февруари 1887 г. През 1893 г. Иван Шишманов съобщава, че е разговарял с Христо Г. Данов за ново издание. През 1896 г. първият издател на Иречеков труд за българите Васил Стоянов го подканя за ново издание на историята. На следващата година Иван Вазов и Иван Саранов се обръщат към Иречек с молба поне да напише монография “България под турско иго, Възраждане и Освобождение”. През 1899 г. Шишманов моли Иречек да даде материали за том XVI на Сборника за народни умотворения и поне една глава от преработената и допълнена “История на българите”. През 1904 г. проф. Любомир Милетич съобщава, че американски меценат е готов да даде пари за преиздаване на историята на немски. Най-после през 1915 г. БАН се обръща към Иречек с молба за ново издание.

На всички писма, молби, предложения и пр. Иречек отговаря с мълчание. Само на БАН пише, че “нинешните военни времена не са добри за книжовни предприятия”, и отказва. Явно България и нейната история вече не са го интересували, след като добре са послужили за кариерата му. Може би и вече не е имало какво да щипне от архива на дядо си, а не е искал да продължава сам да копае тая корава нива. Затова е тъжно, че не стига по-далеч от двусмисленото признание в изповедта му, че се е метнал на баща си и още повече на дядо си.