Негова е идеята за Рисувалното училище, Народния театър, Музикалното училище
Иван Шишманов е потомък на стар български род. Някои изследователи дори приемат, че е пряк наследник на цар Иван Шишман. За това съобщава през 1916 г. Емануил Шишманов, братовчед на известния български общественик и интелектуалец. Той му пише, че “фамилията ни брои вече 324 г.”. Ако се доверим на това сведение, то трябва да го отнесем към Първото търновско въстание от 1598 г., когато с помощта на влашки войвода е превзето Търново и за български цар е обявен Шишман III. Тук историята вече мълчи дали е пряк, или мним потомък на последния цар на Второто българско царство. Факт е обаче, че
родът Шишманови тогава се преселва във Видин,
а някои негови представители отиват и в Румъния. Пръв, за когото има документирани хроники, е видинският първенец от XVIII век Стоян Шишманоглу. Неговият внук - Емануил, дава пари на Осман Пазвантоглу, който отцепва града от Османската империя. По време на краткото си управление той пък им се отблагодарява, като ги превръща в помощници и съветници на неговото управление. Емануил подкрепя и борбата в Северозападна България срещу гръцкия митрополит през 30-те години на века. Двама от синовете му остават във Видин, Александър завършва търговска гимназия в Банат. После се установява в Свищов и става кмет на града. Там се преселва и Димитър Шишманов, баща на проф. Иван Шишманов. Една от дъщерите на Емануил - Елена, пък е баба на писателя Алеко Константинов.
На 24 години, през 1857 г. Димитър написва първата българска революционна драма “Добрият син”. По това време търговските му дела се развиват възходящо.
През 1872 г. открива първото частно търговско училище не само в града, а и в България
Предметите, които се изучават в него, са математика и икономика, география, чужди езици. Благодетелят му фалира и училището просъществува само година, но по неговия пример Димитър Хадживасилев прави първата търговска гимназия у нас след десетина години.
Синът Иван Шишманов остава без средства за издръжка, но пък е направил впечатление на пътешественика Феликс Каниц. Той успява да издейства десет български ученолюбиви деца да отидат да учат във Виена. Един от тях е изпадналият в бедност поради смъртта на баща си Иван Шишманов. После учи философия в Йена и Женева. Тук му предстои една съдбовна среща. Лидия е дъщеря на проф. Михаил Драгоманов, професор в киевски университет, но и човек, който настоява за културна независимост на Украйна, завладяна от руснаците. Отстранен е от университета. Отива на специализация на собствена издръжка в Германия, Франция, Италия и Швейцария и се установява със семейството си в Женева. През 1865 г. е родена неговата дъщеря Лидия.
През февруари 1886 г. нейният учител по химия, по-късно професор Никола Добрев свързва Иван Шишманов и състудента му Иван Георгов - по-късно и двамата сред основателите на Висшето училище в София, с баща ѝ те отиват в дома му. Водят продължителен разговор. След като си тръгват, бащата казва на дъщеря си: “Това са необикновено културни и образовани хора”. По-късно в спомените си Лидия Шишманова ще напише: “Може би тая фраза реши цялата моя съдба и аз скоро се убедих, че тези българи са много културни и образовани. Ние слушахме наедно с Шишманов някои лекции по литература и философия”.
24-годиният Шишманов ѝ прави предложение за женитба, което тя приема. Двамата се разделят за две години, докато бъдещият жених защитава докторат по философия в Лайпциг, след което идват в България. С Лидия ги сближават общите философски интереси.
Той се премества от Женева в Йена и както сам пише,
“излекуван от Шопенхауеровия песимизъм и от будизма
Лидия – тъкмо тогава прекарваше физиологическа и морална криза. Моята критика на песимизма и още повече любовта я излекуваха”.
Женят се през 1888 г. Тъстът, а и приятел на бъдещия си зет дава 1000 франка, а в края на декември още 2500, които е получил от продажбата на бащините си земи в Украйна, за да се устроят.
Лидия и Иван си правят дом на ул. “Шипка” 11. През 1889 г. Иван Шишманов, който вече е професор, кани във Висшето училище своя тъст. Двамата пък са създатели на Сборника за народни умотворения, наука и книжнина. Професор Драгоманов подарява цялата си лична библиотека на Софийския университет. Умира през 1895 г.
Наред с преподавателската си дейност Шишманов е началник на отделение и главен инспектор в Министерството на народното просвещение. От 1903 до 1907 г. е министър в правителствата на Рачо Петров и Димитър Петков. За тия години не е записал кой знае какви приятни спомени, но в дневника си е отразил нещо, което е актуално за последните години на преход. То е, че понеже в партиите им нямали подготвени хора освен трима-четирима, те били принудени да привикат хора безпартийни, но образовани в чужбина като тях.
Когато за пръв път става министър в правителството на Рачо Петров, поставя условието да не му се пречи да осъществи своите културно-образователни идеи.
Те са реализирани. Той изпраща български писатели, актьори, художници и музиканти в чужбина, за да изучат европейската култура.
Благодарение на него Елин Пелин и Пейо Яворов отиват в Париж,
Адриана Будевска и Кръстю Сарафов в Москва и Петербург и мнозина, мнозина други. Негова е идеята за Рисувалното училище, Народния театър, Музикалното училище, Етнографския музей, Археологическото дружество, създаване на Общ читалищен съюз. Пак по негово настояване се създава и първата детска градина у нас. Идеята за това е на неговия далечен родственик Алеко Константинов, която той описва в “До Чикаго и назад”, а Шишманов я прави в България.
Кариерата му на може би най-успешния министър на просвещението прекъсва заради княз Фердинанд. При откриване на Народния театър студентите и преподавателите от Висшето училище го освиркват. Министър-председателят Димитър Петков прави указ, който Фердинанд подписва за затваряне на университета и уволняване на всички преподаватели. Шишманов по това време е болен и никой не го уведомява. Той подава оставка, в която характеризира постъпката на министър-председателя като “несъстоятелна, прибързана и политически необмислена и несъобразена стъпка”. След това заминава за Швейцария, за да продължи научните си изследвания. След две години се връща в България и продължава да преподава.
Той е и човекът, който предлага Иван Вазов за Нобеловата награда за литература
Днес официално се приема, че това е станало през 1916 г. Всъщност проф. Иван Шишманов прави предложението си три години по-рано и го изпраща до члена на Нобеловия комитет Алфред Йенсен. Шведът го прочита и посещава България. Среща се с Иван Вазов в дома му на 2 май 1916 г. Ето как предава разговора им в своя дневник: “Епопея на забравените” бил написал между другото и под влияние на патриотическите песни на Рунеберга, който бил чел в Пловдив в руски превод. Взел обаче само идеята. Показа Йенсену, с когото говори по руски, преводите на своите съчинения (руски, френски, английски, немски, хърватски, чешки, словенски и пр.) и му даде последната си сбирка “Песни за Македония”. После упоменава, че станало ясно, че Кръстю Кръстев говорил на Йенсен против кандидатурата на Вазов.
През септември 1916 г. вече пише: “В кръга на Вазовите приятели зрее идеята да се предложи за тазгодишната Нобелова литературна премия. Въз основа на статутите на Нобеловия институт, които дават право на всяка частно компетентно лице да прави предложения за една или друга награда, аз отнесох това предложение до секретариата на института. Йенсен, който беше запитан за някои формалности, поиска да му се изпратят всички Вазови съчинения в оригинал и превод на разни езици, а също и отзивите за тях в чужди литератури”.
За да подкрепи Вазов,
Шишманов търси съдействието и на равина Мордехай Еренпрайс
Той е основател на софийската синагога.
През 1914 година вече е в Швеция. Той пък е симпатизант на кръга “Мисъл”, но се заема и с подкрепата на Вазов”. Официалното предложение е направено през 1916 г. Награда печели шведът Вернер фон Хейденстам.
Сътрудничеството с Еренпрайз обаче продължава и след това. На следващата година той кани Ив. Шишманов, Ан. Иширков, както и д-р Кр. Кръстев да участват с писмени разработки за България в замислената от тях “Библиотека на народите”. Шведите особено са държали като автор в планираната от тях книга да бъде проф. Ив. Шишманов. В шифрована телеграма до Министерството на външните работи и на изповеданията на 25 януари 1918 г. управляващият българската легация в Стокхолм Ал. Греков по този повод пише: “Моля, настойте и от мое име пред Шишманов да поеме написването на предложената му от Еренпрайз част от брошурата, между друго, защото Шишманов е познат тук и се ползва с отлично име в средата, в която е боравил през пребиваванието в Швеция”.
По това време Шишманов вече е пълномощен министър в Украйна
Книгата излиза през 1918 г. и е редактирана от д-р Еренпрайз и д-р Йенсен. Тя е от 302 стр. и в седем дяла разказва за историята на България, политическите институции, народа и културата на страната ни. Има очерци и за най-известните български писатели, които започват с Иван Вазов.
По негова инициатива през 1917 г. се създава Съюз на българските учени, писатели и художници. Той обединява най-известните интелектуалци независимо от политическите им пристрастия. В него членове са и Александър Цанков, и д-р Кръстю Кръстев. За председател кани Иван Вазов. Той отказва.
След това Иван Шишманов е на конгрес на социалистите от държавите, участващи в Първата световна война на страната на Централните сили. Това само доказва, че той е космополит и по образование, и по възгледи. След края на Първата световна война е избран за председател на българската секция на Паневропейския съюз. През лятото на 1928 г. Иван Шишманов заминава в Осло, за да участва в конгреса на пенклубовете. Там получава инфаркт и умира. Синът му Димитър Шишманов е секретар на Министерството на външните работи. Негови са записките от срещата на Аркадий Соболев с министър Иван Попов с 13 точки от предложението на Съветския съюз за пакта за взаимопомощ, по-известен като Соболева акция.
1913 година: предложението за Нобелова награда за литература на Иван Вазов
“Мечтата на Вазова от години насам беше да получи Нобеловата премия за литература (още преди смъртта на Пенча Славейкова). Моли ме да пиша (Алфред) Йенсену.
“Уставът на Нобеловия фонд Позволява, както узнавам, и на отделни представители на изкуството и науката да правят предложения за премии, които раздава.
В качеството на професор по литературна история при Софийския университет усещам се задължен да се застъпя за своя сънародник Иван Вазов. Нямам нужда да се разпространявам обстойно върху заслугите на този мъж, защото високоуважаемата Шведска академия, управителка на Нобелевия фонд, притежава в лицето на Алфред Йенсен един от най-добрите познавачи на балканските литератури. Той е напълно компетентен да даде едно безусловно обективно съждение върху нашия всеобщо признат национален поет.
Малко са вече земите, в които един поет да въплощава душата на цял един народ. Условията на новото социално развитие предизвикват известно разделение на поетическия труд и на поетическата слава и величие.
Всеки социален клас търси и намира себе си в творението на своя любим поет. Ала тъй не е у народи, гдето социалните наслоения са още много подвижни и гдето собствено няма резки обществени различия. Тук може още целият народ да се познае в творението на един поет. От туй гледище Вазов заслужава несъмнено Нобелевата премия. Но той я заслужава като истински художнис и вдъхновен борец за народни и човешки права. Винаги хуманен – той отдавна е настоящ учител на своя народ.
Неговото име се чува и в най-малката колиба. Всяко дете рецитира неговите песни. Героите на Люле-Бургас, Лозенград и Одрин черпеха вдъхновение от неговите патриотични песни.
А това са достатъчно титли и заслуги, за да се отдаде висшата чест на сина на един народ, който след толкова горчиви изпитания има право пак на една лъча радост.
България, която се гордее със своя национален поет, очаква за него признанието на цивилизования свят. Шведската академия има всичката възможност да ощастливи един геройски, но още тъй малко познат народ.
България е малка като Швеция, но като Швеция тя вярва твърдо в своята културна мисия. А има ли по-добри и по-благородни носители на културата от националните поети?
Като се застъпвам още веднъж най-горещо за Ивана Вазова пред Шведската академия, оставам с най-дълбоко почитание
Д-р Иван Шишманов,
професор на Софийския университет, бивш министър на народната просвета, председател на Читалищния съюз и на Френско-българския комитет, бивш редактор на “Сборника за народни умотворения, наука и книжнина”, издаван от министерството, действителен член на Българската академия и на академията в Лвов, дописен член на академиите в Белград, Загреб и Атина и на етнографическите общества в Прага и Пеща, действителен член на Харковския университет и пр.”