В два поредни броя тази година публикувахме истории от германското досие на Тодор Живков. То е част от разсекретените документи на Политическия архив на германското външно министерство и на ведомството на федералния канцлер.
Архивът съдържа 8429 страници, разпределени в 21 архивни единици. Около 566 страници са посветени на сътрудничеството с Живков – от началото на управлението му до 10 ноември 1989 г.
Търсенето в документите е затруднено заради различните обозначения на името му: на места той е председател на Държавния съвет, но също и S. - съкращение от Schiwkow, среща се и като Pras. - председател или президент, или просто като "българския."
Любопитното е, че политиците във ФРГ наричат Живков "Доайенът", тъй като е секретарят с най-дълъг стаж сред източноевропейските лидери и техният посредник в трудните контакти с Москва по време на студената война.
Нощта на втори срещу трети май 1979 г. В ловна вила край София са се събрали трима души: Тодор Живков, канцлерът на Западна Германия Хелмут Шмит и министър-председателят Станко Тодоров. Шмит е видимо разтревожен. Брежнев боледува, а СССР притежава огромен ядрен арсенал. Всички са наясно с тежкото му състояние и че евентуалната му кончина може да предизвика непредвидими катаклизми. От документите в германското досие на Живков става ясно, че това е една от основните мисии на канцлера в София – да научи какво ще стане в деня, след като Брежнев си отиде от този свят.
Личността на Брежнев е белязала политиката на разведряване. Във ФРГ оценяват неговата положителна намеса, когато Китай атакува Виетнам. Позицията на Шмит е, че ако СССР бе защитил Виетнам по силата на договора си, това би имало непредвидими последствия за света.
"Българските събеседници се съгласиха и потвърдиха, че са силно обезпокоени от очакваната смяна в съветското ръководство", пише в бележка за срещата консулът на федералната република в София. След което, за да разведри обстановката, Живков успокоява Шмит, че в Москва все пак има колективно ръководство. "Който и да е наследникът, той не може да се отклони от избраната линия", е позицията на българския лидер.
Не след дълго обаче и той, и министър-председателят Станко Тодоров признават, че Брежнев действително е "най-важният носител на политиката на разведряване и че перспективата той да си отиде буди сериозна тревога и у българското ръководство".
Именно тази несигурност около Кремъл кара Живков да бърза да разширява партньорството с ФРГ.
Поради тази причина няколко часа по-рано Първия казва на госта си нещо, което доста го впечатлява. Предава му поздрави от германските политици, които сам е канил в България. Сред тях са Вили Бранд и лидерът на опозицията Хелмут Кол. Когато разговорът стига до Франц Йозеф Щраус, Шмит отбелязва, че той едва ли трябва да бъде канен в България, преди да отиде в Москва. Вероятно още тогава Живков разбира, че Щраус ще е човекът, който ще играе главната роля в посредничеството между Изтока и Запада.
9 години по-късно Щраус ще е последният западен политик, с когото Живков ще ловува. Той ще е и човекът, с когото ще играе с открити карти.
С него е на път да договори безпрецедентни преференции за България в Европейската общност и да стартира партньорствата между редица българо-германски предприятия. Единствено загадъчната смърт на Щраус и плановете на Горбачов да отстрани Живков от преговорите със Западна Германия ги осуетяват.
За да бъдат разбрани кроежите на Първия, е необходимо да се върнем няколко години назад.
Благодарение на приятелството си с Брежнев Живков си позволява оживена търговия със Западна Германия. Договаря внос на съвременни машини, но през март 1974 г. започва да търси варианти как да бъдат платени не с дефицитната валута, а с български стоки. Причината е, че през 1974 г. дисбалансът ни в търговията с ФРГ вече е 532 млн. марки, а за 1975 – 555 млн.
Затова четири години по-късно, през 1979 г., по време на срещата си с канцлера Шмит в "Бояна" Живков настоява България да получи митнически преференции за внос на стоките в Европейската общност. Така те ще са по-конкурентоспособни, ще можем да изнасяме повече и дефицитът ще намалее. Подобни облекчения вече имат "лошите деца в соцлагера" Югославия и Румъния.
Големият проблем на Тодор Живков е, че българските фирми отчаяно се нуждаят от западногермански машини, но когато искат да ги платят с продукцията си, това се оказва почти невъзможно. Така остава другият вариант ФРГ да предостави на България преференциални кредити.
Според Шмит това може да стане, ако последваме примера на Югославия и Румъния, чиито фирми работят по общи проекти с немски компании и банките ги финансират.
Затова Шмит предлага сътрудничеството ни да се разшири на ниво фирми. Самият Живков подчертава, че ФРГ е най-важният западен търговски партньор на България. Същевременно го предупреждава, че страната е бедна на суровини и активната търговия е довела до задлъжнялост от около 3 млрд. долара. След което поема ангажимент пред канцлера дефицитът да бъде намален в рамките на 2-3 години.
В резултат на това са подписани 10 дългосрочни рамкови споразумения с германски фирми, като още две се подготвят - с концерните "Бош" и АЕГ плюс още 30-ина договори по различни проекти. Така двамата стигат до съгласие да се проучат възможните варианти за заеми от германски банки на стойност 400-500 млн. марки.
Шест месеца по-късно, на 9 ноември 1979 г., българският посланик Космов предава в Бон писмо. Изнервен от чакането, Живков моли канцлера лично да се заеме с българските преференции с Европейската общност. Посланикът дори се оплаква, че някои източноевропейски страни вече ни изпреварват. Отговорът на Брюксел е смайващ – според Световната банка в България доходът на човек е 2500 долара, а в Румъния – 1500. Тоест те могат да получават преференциално финансиране, защото са бедни, а България като по-заможна страна - не. Посланикът ни се опитва да протестира с аргумента, че дори не членуваме в Световната банка и тя няма как да знае какви са доходите тук, но без успех.
Затова година и три месеца по-късно външният министър Петър Младенов се среща с канцлера Шмит в Бон, за да реши въпроса.
"Купуваме от вас повече, отколкото вие от нас – казва той. - Това е нормално, тъй като вие сте по-развита страна. 40% от нашия износ е резултат от сътрудничество между български и германски фирми." Според него сътрудничеството в сферата на туризма има потенциал да оправи дисбаланса, но Живков иска достъп до германския пазар.
Нещо, което се оказва невъзможно до намесата в разговорите на баварския премиер Франц Йозеф Щраус. През 2018 г. пред автора на този текст преводачът на Тодор Живков и Щраус - Тошко Тошков, сподели, че двамата са искали да свържат германските концерни с големите български заводи. Идеята на Първия била да въведе у нас смесена икономика – във вариант, който е възможно най-близо до германския и японския модел. Щраус го подкрепя и казва, че България има водеща роля в неговия европейски проект, защото е сред най-стабилните социалистически държави.
Потвърждението на тази политика е отразено и в германското досие. През юни 1987 г. Живков е на официално посещение в Бон и канцлерът Кол поема ангажимент да осигури на България пълноправно членство в ГАТТ (предшественика на Световната търговска организация) и много по-добри отношения с Европейската общност. След което моли Живков като доайен на източните лидери да предаде това послание на лидерите на ГДР, Полша и Чехословакия. Разбира се, единствената цел на Кол с това послание е да се приближи до целта - да обедини Източна и Западна Германия. И тъй като няма достъп до Москва, Живков с удоволствие се заема с поредната си посредническа мисия. Започва сондажи, но в Кремъл новият силен човек вече е Михаил Горбачов и той категорично забранява на Първия да предприема каквото и да е.
Според Тошков Горбачов неколкократно нарежда на Живков да прекрати сътрудничеството със западните фирми, но той не се подчинява. Стига се дотам, че съветският лидер дори го обвинява, че иска да превърне България в "малка Западна Германия или Япония". Заподозрял Живков и в задкулисни сделки. Макар че единственото нещо, което искал Живков, било да извлече максимална полза както от СССР, така и от ФРГ, твърди Тошков.
И тъй като българският лидер отказва да се подчини, наказанието на Горбачов е сурово.
България е осигурила военнопромишлена продукция за Съюза в размер на 1 млрд. долара, но Кремъл отказва да плати дълга си, знаейки, че това ще докара до колапс държавните финанси.
От гледна точка на Горбачов това е справедливо, защото напук на всичко Живков продължава да се среща с един от свирепите му врагове – Щраус е сред най-ярките ястреби в Европа. Той е достатъчно влиятелен в Германия, като премиер на Бавария зад гърба му е мощната германска индустрия, привърженик е на Роналд Рейгън и се застъпва за твърд и неотстъпчив подход спрямо Москва.
Затова за Кремъл Щраус е опасен човек, който трябва да бъде неутрализиран. Живков пък смята, че той е приятелят, който ще вкара България в Европейската общност. Двамата се срещат за последно през 1988 г. Обсъждат отново любимия проект "Съединените европейски щати", а немският политик, сякаш за да предупреди Живков, споменава, че се очакват събития в Чехословакия. Факт е, че след това той се качва на самолета си, който лично пилотира. През цялото време е бил строго охраняван от българските служби, но на около 11 000 метра кабината му се разхерметизира. Щраус успява да си сложи кислородната маска на 3000 метра, овладява машината и каца в Мюнхен. Въпреки че според лекаря му преди това е бил в отлично здраве, седмица по-късно умира.
Случайно или не, двайсетина дни след смъртта му целият ход на историята се променя.
В края на октомври 1988 г. Хелмут Кол заминава за Москва на първото си официално посещение, а западногермански банков консорциум подписва споразумение на стойност 1,65 млрд. долара за модернизация на съветската лека промишленост. Според водещата в проекта Дойче банк немските банкери са загубили пазарите си в Латинска Америка и намират нови в СССР. Германското ухажване обаче си има цена – не след дълго Кол ще поиска от Горбачов да одобри обединението на двете Германии, нещо, за което Живков години наред е опитвал да помогне, но безуспешно. Затова няколкото милиарда, част от които предвидени за партньорства с България, се пренасочват към Москва. Разбира се, цифрите щедро се удвояват и утрояват в името на голямата цел – обединена Германия.
Година по-късно Горбачов вече е новият посредник между Изтока и Запада и за Живков идват неприятни времена.
На 24 октомври 1989 г. външният министър Петър Младенов в писмо до ЦК го обвинява, че е провалил срещата му с американския посланик, и подава оставка. Живков не я приема и настоява Младенов да замине за Китай, както е планирано. Пътят от Пекин за София обаче минава през Москва. Именно тогава Младенов и Горбачов договарят как ще бъде организиран превратът срещу Живков.
На последвалата среща в Букурещ Горбачов отказва да се срещне с Живков, но знаково приема Андрей Луканов.
По-късно става известно, че там е програмиран 10 ноември по часове, а когато Първия е отстранен от всички постове, поздравителната телеграма от Горбачов пристига толкова бързо, че западните кореспонденти са категорични – рокадата е с благословията на Москва.
Шест месеца по-късно премиерът Андрей Луканов заминава за Бон, за да се срещне с Хелмут Кол. Според германските архиви той иска три неща - помощ за преструктурирането на дълга и скромна финансова подкрепа, подчертавайки доброто сътрудничество с германските банки. Не получава нищо, но на следващия ден обявява, че предстои да бъде подписано споразумението с Европейската общност. Действително то става факт на 8 май 1990 г.
Разбира се, Москва получава много повече от това. През лятото на 1990 г. Бон гарантира още един кредит от 5 млрд. марки за Съветския съюз, а щастливият Горбачов го определя като "шахматен ход, дошъл точно навреме."
Така победителят в Кремъл получава всичко, а загубилият Живков, който десетилетия се бори за преференции с Европа, за кредити и за пазари за български стоки, остава със спомените за участието си в голямата игра.
