"Последният хусар" ген. Макензен му завижда, че направил успешна атака на конница срещу пехота, което се е смятало за невъзможно
Генерал Иван Колев е роден в близкото до Болград село Бановка. Той е сред редицата бесарабски българи, оставили трайна диря в българската история. Сред тях са петкратният министър-председател Александър Малинов, подготвил Независимостта на България, един от “бащите” на Търновската конституция Димитър Греков, ген. Данаил Николаев, осигурил безкръвното Съединение на България и военен съветник на цар Фердинанд, героят от Сръбско-българската война Олимпий Панов, убит като участник в бунта на офицерите русофили през 1887 г., езиковедът Александър Балан и брат му ген. Георги Тодоров, герой от войните в началото на миналия век, и много други.
Семейството на Иван Колев е преселническо от село Чоба, близо до Брезово. Неговият прадядо се установява в Бесарабия през 1812 г. и се захваща със земеделие. Внукът му Колю, увеличил семейните земи до 1200 декара, известно време е кмет на селото. В яхъра винаги държал 5-6 добри коня - едни за езда, други за оране. И от дете покрай баща си Иван Колев заобичва тия животни. После учи в прочутата за времето си Болградска гимназия и му е отредено бъдещето на студент.
След гимназията Колев се върнал в дома си. По това време старият му баща оставил стопанисването на обширните земи на първородния му брат.
В замяна той пък обещал, че
ще го издържа в който си избере университет в Русия
Вместо студент Иван станал на първо време общински писар. Оттогава е и страстта му да чете руски писатели. През лятото на следващата година брат му починал и Иван се простил с надеждата да учи, защото върху плещите му легнала грижата за земите и многолюдното семейство. Неговите съученици вече са се пръснали из Европа и му пращат писма за живота там, който нямал нищо общо с тоя в Бесарабия.
Деветнадесетгодишният Иван през 1882 г. решил да стане селски учител на свободно място в Бановка. След лятото, което прекарал в родното си село, отишъл в Кишинев, за да подаде документи. По това време Бесарабия вече е под руско управление. Училищният инспектор му обявил, че за да стане учител, трябвало да се яви на изпит. Той го направил, взел документа, че го е издържал успешно, и се върнал при инспектора с надеждата, че ще бъде назначен. Вместо това той изказал съжаление, че не може да стане учител, защото мястото било вече заето. Оказало се, че назначеният не бил се явявал на изпит. Колев кипнал и се разпалил, като произнесъл една реч за правда и справедливост. Инспекторът не му останал длъжен:
“Като искате правда и справедливост, вървете си в България!”
През 1884 г. Иван Колев изоставя всичко и отива в София. Негови роднини и приятели от Болград му помагат да стане помощник-секретар на Софийския окръжен съд. От канцеларията го изважда Сръбско-българската война, в която той се включва като доброволец в Ученическия легион. Зачислен е на 9 ноември. Докато стигнат до фронта, войната е приключила на 15 ноември. Иван Колев постъпва във Военното училище. Става юнкер в началото на януари 1886 г.
По преврата от 9 август 1886 г. и детронирането на княз Батенберг е изпратен за месец в Бдинския полк. През април 1887 г. вече е подпоручик в Трети конен полк в Пловдив. После следва военно обучение в Италия, последвано от успешно завършване на генералщабна академия в Торино през 1902 г. Връща се и е зачислен на служба в София. Разделя се с полка в първите дни но 1906 г., когато е назначен за началник-щаб на Кавалерийската инспекция.
Той пръв у нас организира конни състезания между различните войскови части.
Големите му военни дела са по време на Първата световна война. На 1 септември 1916 г., четири дни след като Румъния е обявила война на Австро-Унгария, България като член на Централните сили и съюзник обявява война на северната си съседка. Още от юли командваната от генерал Иван Колев Конна дивизия е съсредоточена на тогавашната българо-румънска граница. На 2 септември неговата войскова част, съставена от четири конни полка, конна батарея, по две пехотни и колоездачни роти и пет пеши картечни ескадрона атакува и освобождава Курт Бунар, днес Тервел, като
обгражда превъзхождащите ги числено румънци
и те се предават в плен. На 4 септември се насочва към Добрич. Румънците вече са го напуснали, в него навлизат войските на ген. Стефан Тошев, но към града от север настъпва многобройна руска кавалерийска дивизия. Пресреща ги конницата на Иван Колев. Завързват се краткотрайни, но ожесточени боеве. Руската конница атакува от няколко места и се отдръпва, очаквайки българите да я последват и тогава да ги унищожи, но ген. Колев заповядва на своите подчинени да са събрани на едно място и с този ход печели. Руснаците се отдръпват.
Вечерта българските конници навлизат в Добрич. Градът е освободен.
После се завързват тридневни ожесточени боеве срещу обединените руснаци и румънци. Победата при Добрич отваря пътя на нашите войски към Северна Добруджа. Следва решаващата му роля за освобождението на Тутракан и Силистра.
На 18 и 19 септември 1916 г. започва първата българска атака срещу силно укрепената Кубадинска позиция край Тулча. Задачата на конницата на ген. Колев е да охранява фланга на Трета армия. Той обаче влиза в бой, противникът прехвърля войски от центъра на фронта и така го отслабва. Въпреки ожесточените сражения нашата армия се оттегля, за да се подреди и подготви за нови боеве. Причината е и че руснаците и румънците прехвърлят нови части, използвайки пристанището на Кюстенджа (Констанца). Конницата на ген. Колев охранява вече заетите позиции срещу честите нападения на руската и румънските. На посещение в българския лагер идва ген. Аугуст фон Макензен, командващ обединената армия. Той изказва възхищението си от действията на водената от ген. Колев българска конница: “Като сам стар кавалерист с особен интерес следях действията на Българската конна дивизия и винаги бях във възторг от нейните смели и чисто кавалерийски действия. Мога да ви уверя в едно, че досега се беше сложило убеждението, че
атаката на конница срещу пехота е невъзможна
Вече с няколко блестящи примера го опровергахте.
Много висши кавалерийски началници, мои другари, ви завиждат и не мога с писма да ги уверя, че това, което вие сте направили, е свършен факт. Като ви благодаря за досегашните отлични действия, позволявам си от името на Негово Величество германския император да ви наградя с ордена “Железен кръст” II класа.”
На 1 октомври започват жестоки боеве, предхождани от сериозна артилерийска подготовка. Румънци и руснаци се опитват да минат в настъпление, но конните полкове и пехотата са се укрили в окопите, приготвени от самите тях. Атаката не дава резултат. Започват кръвопролитни боеве, които продължават цяла седмица. Вали и неспирен дъжд, но генералът е на своя наблюдателен пункт на открито, управлява хода на боевете, размества частите си. В тези боеве се решава съдбата на цялата операция в Добруджа. Боевете стихват на 8 октомври и едва тогава щабът на генерал Колев се подслонява в училището в близкото село. Там е посетен от престолонаследника Борис. На 20 октомври ген. Колев заповядва настъпление. То
приключва с отстъпление на руснаци и румънци
и на 28 октомври битката за Добруджа е спечелена.
През декември усеща първите признаци на заболяване на сърцето. Той не обръща внимание и продължава победния ход на неговата конница до Мачин, последната отбранителна линия на противника в Добруджа на 2 януари. Следва едномесечен отпуск.
През май той вече е сериозно болен. Лекарите му препоръчват строги ограничения - да не се занимава с текущата си работа по управлението, но и не само да не язди, но и да не напуска стаята си. И спешно лечение в Австрия. Той отвръща: “Как мога да се разделя аз с тия войници, които тъй храбро и самоотвержено се биха под мое началство? Оставете ме поне да се завърна заедно с тях, да ги разпусна по домовете им и тогава аз сам спокойно ще си отида.” През юни след кратък престой в София той отпътува придружен от съпругата си София за Виена и постъпва на лечение. Положението му е твърде тежко и въпреки грижите на най-добрите лекари умира на 29 юли. Предният ден той е произведен в чин генерал-лейтенант, но така и не разбира за това. На 4 август 1917 година е опелото му в църквата “Света Неделя” в София, а траурното шествие до Централните гробища преминава през хиляди опечалени граждани и войници. На негово име са кръстени две села, едното в Добричка, а другото във Варненска област, улици в София, Варна, Пловдив, Добрич, Шумен и Бургас. Величествен паметник на любимия му кон Пирин има в Добрич и барелеф във Варна. На къщата му в на бул. “Витоша” е поставена паметна плоча.
А понякога политиката и изправянето на историческите неправди чрез военна сила си правят твърде неуместни шеги с историята.
На Северния фронт се бият съюзени българи и турци срещу румънци и руснаци. Генерал Иван Колев е русофил. Но когато на 4 септември за пръв път се сблъсква в боеве срещу руснаци, той се обръща към войниците си: “Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но
какво търсят сега казаците в нашата Добруджа
Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България. В доста от донесенията си до щаба на армията той дава и сведения, които са му донесли разузнавачите от пленени руснаци. В едно от тях пленен руснак казва, че не са очаквали българите да стрелят срещу тях и се надявали свободно да напредват, без никой да ги спира. В друго, този път от пленен казак: “Ние мислехме, че българите няма да стрелят срещу нас. Между това те се хвърлят срещу нас като кучета и десет човека атакуват деветдесет.”
"Гранати летяха край мен! Защо ни една не ме улучи?"
Николай Николаев е един от неговите приближени и член на неговия щаб. Ето как го характеризира той: “Най-строг генералът беше към себе си. През тежките и мъчителни походи, през най-трудните и неприятни минути той не си позволяваше никакви волности, не допущаше никакво изключение за себе си. И войниците, и цялата дивизия го виждаха през студените есенни нощи да нощува заедно с тях на открито, върху малко слама, виждаха го да гълта заедно с тях задушливия прах през маршовете, виждат го да стои по наблюдателните пунктове под дъжда и всред студа. През време на военните действия генерал Колев забравяше всичко, увлечен в идеята, която трябваше да го доведе до победа, забравяше себе си дори. И тук именно той нямаше равен на себе си. За него там, на бойното поле, нямаше двоумение и колебливост, нямаше неизвестност и страх, имаше смело търсене на врага и решимост, грозна решимост да се победи. Толкова той не жалеше никого – и най-напред не жалеше себе си. Винаги пръв на най-опасното място, явявайки се ту при разездите, които са най-близо до противника ту при батареята, която сее огън и смърт, ту при конните маси, които ей сега ще полетят в атака, той беше навсякъде пример за себеотрицание и храброст.”
И още: “Той се раздели с нас през една хубава майска утрин, изпълнена от трепета на засмените слънчеви лъчи и огласена от дивния хор на хиляди птички. Всичко наоколо беше тъй бодро и радостно! … А той си отиваше и ние знаехме, че вече няма да се върне. Знаеше го и той. Затуй горчива болка потискаше сърцата ни и сълзи задавяха нашите слова. Автомобилът цял беше отрупан с цветя. Но цветята не можеха да закрият множеството дупки, с които една неприятелска граната преди два дена беше го нашарила. Генералът се приближи до машината, погледна пробитите от едно парче две врати и тихо каза: “Каква съдба? Защо и за мене не се намери едно от тия парчета? Толкова гранати и куршуми летяха край мене! И защо ни един не ме улучи? Сега нямаше да съм болник и да се влача по санаториуми.” Той не довърши мисълта си, но ние всички я разбрахме: тъй откровена и жестока беше тя. И когато автомобилът потегли и се изгуби из улиците на пробудилия се град Тулча, ние се почувствахме сираци.”
