На 23 октомври 1956 г. стотици хиляди жители на Будапеща излизат на улицата, настоявайки за политически реформи, свободни избори и изтегляне на съветските войски. Мирните демонстрации бързо прерасват във въоръжено въстание. Само няколко дни по-късно Унгария се озова на прага на излизане от социялистическия блок.

Първоначално съветското ръководство се съгласявя на отстъпки и изтегляне на войските от столицата, но след това отменя решението си. На 4 ноември съветската армия започма мащабна военна операция, която смазва въстанието. Хиляди загиват, а приблизително 200 000 унгарци бягат от страната. Западните страни осъждат действията на Москва, но се колебаят и в крайна сметка не се намесват.

Защо унгарците се разбунтуваха срещу комунистическия режим? Какво принуди Хрушчов да се откаже от компромиса? Можеха ли САЩ и Европа да помогнат на бунтовниците? И защо 70 години по-късно събитията от 1956 г. все още предизвикват политически противоречия в Унгария?

Какво се случва по света през есента на 1956 г.?

Към средата на 50-те години на миналия век Студената война продължава вече почти десетилетие. След Втората световна Европа е разделена на два лагера. Съединените щати играят водеща роля в Западна Европа, докато комунистически режими под съветски контрол се установяват в Полша, Унгария, Чехословакия, Румъния, България и Източна Германия. През 1949 г. Съединените щати и техните съюзници създават НАТО, а през 1955 г. Съветският съюз и източноевропейските страни формират Варшавския договор.

Конфронтацията не се ограничава само до Европа. От 1950 до 1953 г. бушува Корейската война, противопоставяйки Съединените щати и техните съюзници срещу Северна Корея, подкрепяна от СССР и Китай. По това време и двете суперсили притежават ядрени оръжия и разбират, че директен конфликт между тях може да доведе до катастрофални последици.

След смъртта на Йосиф Сталин през 1953 г. напрежението започва да намалява. Корейската война приключва, а през 1955 г. СССР изтегля войските си от Австрия, която става неутрална държава. Същата година лидерите на СССР, САЩ, Великобритания и Франция се срещат в Женева за първи път от 10 години. Съперничеството продължава, но всички страни се стремят да избегнат пряка конфронтация.

Политиката на самия СССР също се променя. След смъртта на Сталин в Москва избухва борба за власт, в която Никита Хрушчов излиза победител. През февруари 1956 г. на 20-ия конгрес на КПСС той произнася закрита реч, осъждайки култа към личността на Сталин и масовите репресии. В същото време съветското ръководство започва да обсъжда възможността за национални пътища към социализма. За източноевропейските страни това е сигнал за началото на обществен дебат за възможни реформи и отслабване на политическия контрол на Москва.
В Съединените щати Дуайт Айзенхауер е президент от януари 1953 г. Неговата администрация публично се застъпва за "освобождението" на Източна Европа от комунистическо господство, а финансираното от Вашингтон радио "Свободна Европа" подхранва антисъветските настроения. Реалната политика на Белия дом обаче е много по-предпазлива. Още през юни 1953 г. съветските войски потушават въстание в Източна Германия, а Съединените щати не се намесват. Американските лидери решават, че опитът за освобождаване на Източна Европа със сила може да доведе до ядрена война. Затова те се надяват да отслабят съветското влияние предимно чрез мирни средства.

Накрая едновременно със събитията в Унгария, избухва Суецката криза. В края на октомври 1956 г. Израел, Великобритания и Франция започват военна операция срещу Египет, чийто президент Гамал Абдел Насър национализира Суецкия канал. Съединените щати се противопоставят на действията на собствените си съюзници, което предизвиква разногласия между западните сили.

Накратко, есента на 1956 г. е време на противоречия. От една страна, Студената война продължава. От друга, суперсилите се стремят да избегнат сблъсъци и възобновяват контактите, прекъснати при Сталин. Освен това, промените, започнали в СССР, пораждат надежди за реформи в Източна Европа. Но никой не разбира същността на реформите и докъде са готови да стигнат съветските лидери в подкрепа на тях.

Каква е била Унгария през първата половина на 20-ти век?

До 1918 г. Унгария е част от Австро-Унгарската империя, където се е ползвала с широка автономия. Кралство Унгария е заемало значително по-голяма територия от съвременна страна, обхващайки днешни Словакия, Трансилвания и Хърватия.

След поражението си в Първата световна война през 1918 г. обаче Австро-Унгария се разпада. Унгария става независима и в Будапеща е провъзгласена република, но новото правителство не е в състояние да задържи властта си.

През пролетта на 1919 г. комунисти, водени от Бела Кун, завземат властта. Те провъзгласяват Унгарската съветска република, която просъществува няколко месеца. Този период е белязан от политически терор и завършва с поражение от румънската армия.

След падането на комунизма бившият австро-унгарски военноморски адмирал Миклош Хорти идва на власт. През 1920 г. Унгария отново става кралство, но без крал, а Хорти поема поста регент и ефективно управлява страната до 1944 г. Режимът му е консервативен и авторитарен, въпреки че парламентът и някои политически партии продължават да съществуват.

Най-същественият проблем на страната са последиците от Трианонския договор от 1920 г.: Унгария губи приблизително две трети от територията си, а приблизително една трета от етническото си унгарско население се озовава извън новите граници.

Желанието да си възвърне загубените територии до голяма степен определя външната политика на Хорти. Унгария постепенно се сближава с фашистка Италия и нацистка Германия, с чиято подкрепа си възвръща някои от загубените си земи между 1938 и 1941 г.

Цената за това обаче е участието във Втората световна война на страната на Германия. През 1941 г. Унгария влиза във коалицията срещу СССР, а през 1943 г. армията й претърпява катастрофални загуби на Източния фронт.
През март 1944 г. Германия окупира Унгария, опасявайки се от излизането й от войната. С активното участие на унгарските власти над 400 000 евреи са депортирани в Аушвиц само за няколко месеца. През есента Хорти се опитва да договори примирие с противниците на Германия, но е отстранен от власт. Нацистите го заменят с унгарската крайнодясна партия "Скръстени стрели".

През февруари 1945 г. след близо двумесечна обсада Червената армия окупира Будапеща. Градът е силно разрушен и Унгария отново се оказва на губещата страна във Втората световна война. Сега политическото й бъдеще до голяма степен зависи от Съветския съюз, чиито войски са разположени на нейна територия.

Какво се случва в Унгария между 1945 и 1956 г.? Дали тя се превръща в копие на Съветския съюз?

Страната се смята за победен съюзник на нацистка Германия, така че възстановяването и политическото й бъдеще зависят от победителите. Комисията за съюзнически контрол официално следи за спазването на условията на примирието, но съветските представители, водени от маршал Климент Ворошилов, играят основна роля. Унгария също е задължена да плати репарации, значителна част от които е предназначена за СССР.

Първоначално страната запазва многопартийна система. През ноември 1945 г. се провеждат свободни парламентарни избори, на които Партията на дребните земеделци получава приблизително 57% от гласовете, докато комунистите - само 17%. Но те благодарение на подкрепата на Москва удържат позициите си в коалиционното правителство и контрола си над ключови служби за сигурност.

Техният лидер Матиаш Ракоши, постепенно елиминира политическите си опоненти, използвайки, както самият той я нарича, "тактиката на салама": опозиционните партии са отслабвани на части, като обвиняват лидерите им в конспирации и антидържавна дейност. Към края на 40-те години комунистите напълно концентрират властта в свои ръце. През 1947 г. Бела Ковач, един от лидерите на Партията на дребните земеделци, е арестуван от съветските тайни служби, а министър-председателят Ференц Над е принуден да подаде оставка. През 1948 г. комунистите поглъщат Социалдемократическата партия, а през 1949 г. е приета конституция по съветски образец. Унгария става народна република с фактически монопол върху властта за една партия.

Следващите години са белязани от установяването на сурова диктатура. Ракоши, който нарича сам себе си "най-добрия ученик на Сталин", провежда масови репресии. Арестувани са членове на опозицията, духовенството, интелигенцията и дори от самата комунистическа партия. През 1949 г. бившият министър на вътрешните работи Ласло Райк е екзекутиран по изфабрикувани обвинения в шпионаж. Главата на католическата църква кардинал Йожеф Миндсенти е осъден на доживотен затвор. Десетки хиляди хора се озовават в затвори и лагери, а много семейства са насилствено изгонени от градовете.

В същото време властите се опитват да преструктурират икономиката по съветски модел. Промишлеността е национализирана, селяните са принудени да се присъединяват към земеделски кооперации, а основните ресурси са насочени към ускореното развитие на тежката промишленост. Унгария, която не разполага с достатъчно суровини, е насочена към превръщането й в индустриален център на съветския блок. Тази политика води до спад в жизнения стандарт, недостиг на потребителски стоки и нарастващо народно недоволство.

Към началото на 50-те години на миналия век Унгария до голяма степен повтаря съветската политическа и икономическа система от сталинския период. Комунистическият режим не се радва на широка обществена подкрепа и се поддържа предимно от съветското военно присъствие. След смъртта на Сталин, натрупаното недоволство започва да се проявява все по-често.

Какво се случва в Унгария след смъртта на Сталин и преди въстанието?

През март 1953 г. съветското ръководство започва да преосмисля политиката си в Източна Европа. Москва осъзнава, че репресиите и икономическите трудности причиняват нарастващо народно недоволство и решава да се отклони от външната политика на Сталин. През юни унгарските лидери са извикани в Кремъл, където Матяш Ракоши е остро критикуван. Той е обвинен в масови репресии, прекомерна индустриализация и опустошаване на селското стопанство. Москва иска Ракоши да отстъпи поста министър-председател на Имре Наги, като същевременно запази ръководството на Комунистическата партия.

Наги е дългогодишен член на партията, живял дълги години в СССР. След Втората световна война той заема поста министър на земеделието и ръководи поземлената реформа, която преразпределя големи поземлени имоти между селяните. След като става министър-председател през лятото на 1953 г., Наги обявява нов курс. Властите забавят индустриализацията, облекчават натиска върху селяните, започват да освобождават политически затворници и се съсредоточиха повече върху производството на потребителски стоки. Въпреки че все още не се говори за изоставяне на социализма или въвеждане на многопартийна система, промените са значителни в сравнение с предишните политики. Благодарение на реформите Наги бързо спечели популярност сред населението.

Но Ракоши продължи да ръководи партията и се противопоставя. Изходът от конфронтацията му с Наги зависи до голяма степен от борбата за власт в Москва. В началото на 1955 г. Хрушчов засилва позицията си и Георгий Маленков, който подкрепя Наги, губи поста си на ръководител на съветското правителство. Това позволява на Ракоши да осигури отстраняването на опонента си от власт.

През април 1955 г. Наги е отстранен от поста си на премиер, а след това е изключен от партията. Властите на социалистическа Унгария се опитват да се върнат към предишната си политика, но е твърде късно: реформаторите сред писателите, журналистите и партийните работници продължават да се застъпват за промяна.

20-ият конгрес на КПСС през февруари 1956 г., на който Хрушчов осъжда репресиите, дава тласък на тези движения. Ракоши, който се смята за последовател на Сталин, става още по-уязвим. Публичните дебати в Будапеща са все по-активни, особено в кръга "Шандор Петьофи", които привличат хиляди участници. През лятото на 1956 г. Политбюро решава да отстрани Ракоши, но назначава най-близкия му съюзник Ерньо Герьо за лидер на партията. За повечето критици на режима това очевидно е недостатъчно - промените бяха възприети просто като символична отстъпка.

Напрежението продължи да нараства. На 6 октомври властите разрешават церемониалното препогребение на партийния лидер Ласло Райк, екзекутиран през 1949 г. по изфабрикувани обвинения. Десетки хиляди хора присъстват на церемонията, която се превръща в масова демонстрация срещу сталинисткото минало. На 13 октомври Наги е възстановен в партията. Ръководството обаче все още се колебае да проведе сериозни реформи.

В Унгария се развива противоречива ситуация. Москва първоначално подкрепя реформите, след това позволява те да бъдат отменени, а след това отново се застъпва за тях и започва курс на десталинизация. Междувременно отговорните за репресиите и прилагането на сурови политики остават на власт в Унгария. Жителите на страната все повече губят вяра в способността на комунистите да осъществят необходимите реформи и скоро решават да излязат на улицата.

Как и защо започва въстанието?

Импулсът за въстанието идва от събитията в съседна Полша. През октомври 1956 г. полските комунисти решават да възстановят начело на партийния лидер Владислав Гомулка, който е бил отстранен от власт и затворен по времето на Сталин. Москва се опитва да предотврати това: на 19 октомври Хрушчов и други лидери спешно пристигат във Варшава, а съветските войски започват да настъпват към града. В резултат на преговорите обаче Кремъл се съгласява с назначаването на Гомулка, който обещава да запази съюза със СССР. В Унгария тези събития дават надежди, че подобни промени могат да бъдат постигнати и у дома.

На 22 октомври студенти от Будапещенския политехнически институт формулират 16 искания за властите. Те призовават за изтеглянето на светските войски от Унгария, завръщането на Наги за поста министър-председател, свобода на изборите, премахване на цензурата и съд на бившия лидер Ракоши. На следващия ден студентите решават да проведат демонстрация в подкрепа на полските реформи.

На 23 октомври демонстрацията започва мирно, но се превърна в масов протест. Студентите от Кум се присъединиха към работниците и други жители в Будапеща; до вечерта стотици хиляди излизаха на улицата. Някои демонстранти се събраха пред сградата на парламента, настоявайки за ротация в Нага, докато други сбориха масивния паметник на Сталин. Секретарят на комунистическата партия Герьо по радиото обвинява протеста в национализъм и враждебност към социалистическата система.

Хиляди хора се събират пред сградата на държавното радио. Те призовават да бъде даден достъп до ефир, така че те да могат да прочетат 16-те си искания. Сградата е внимателно пазена от политическата полиция, а представители на демонстрантите, които са допуснати вътре, те излизат дълго време. Сред тълпата започнаха да се разпространяват слухове, че са били арестувани или дори убити. Напрежението нараства: демонстрантите искат освобождаването на делегацията и се опитават да влязат в сградата. Служители на държавна сигурност използват сълзотворен газ, а след това откриват огън по невъоръжената тълпа. Няколко души са убити и ранени.

След това ситуацията напълно излиза извън контрол на властите. Протестиращите започват да се въоръжават: оръжия са им дадени от унгарски войници и полицаи, които отказват да разпръснат демонстрацията, докато други са получени от складове и предприятия. Около сградата на радиото избухват улични боеве, които продължават през цялата нощ. Така в рамките на няколко часа мирната демонстрация се превръща във въоръжено въстание.

Как реагира съветското ръководство? Дали Москва веднага решава да потуши въстанието със сила?

Вечерта на 23 октомври, когато протестите ескалират във въоръжени сблъсъци, унгарските власти се обръщат към Москва за военна помощ. Същата нощ съветското ръководство провежда спешно заседание в Кремъл. Повечето от членовете му подкрепят разполагането на войски. Само Анастас Микоян се противопостави на решението, вярвайки, че използването на сила само ще изостри кризата. Другите членове на Политбюро обаче не го подкрепят и сутринта на 24 октомври съветски танкове влизат в Будапеща.

По същото време Над е преназначен за министър-председател на Унгария с надеждата да бъдат успокоени протестиращите.
Но разполагането на войски предизвиква обратна реакция: местният протест срещу комунистическото ръководство се превръща в национално въстание срещу съветската власт. Уличните боеве продължават, а някои унгарски войници преминават на страната на бунтовниците.

На 25 октомври близо до сградата на парламента има още по-мащабна стрелба по демонстранти, убити са десетки. Правителството бързо губи контрол над страната: в градовете се появяват революционни комитети, а във фабриките се формират работнически съвети.

При тези обстоятелства съветското ръководство отново се опитва да намери политическо решение на кризата. На 28 октомври новият унгарски министър-председател Над обяви прекратяване на огъня, признава въстанието за националнодемократично движение и обещава да разпусне политическата полиция. В замяна Москва се съгласява да започне изтеглянето на войските от Будапеща.

Записите от срещите на съветското ръководство от 28 до 31 октомври 1956 г. разкриват значително колебание. На 28 октомври премиерът Николай Булганин нарича пълномащабната военна операция "авантюра", мнение, споделяно от члена на Политбюро Лазар Каганович. Същия ден самият Хрушчов се застъпва за политическо решение ("В противен случай просто ще стреляме."). А на 30 октомври външният министър Дмитрий Шепилов дори предлага "елиминиране на командните елементи" от отношенията с източноевропейските страни.

Повратният момент настъпва на 31 октомври. Съветското ръководство се убеждава, че отстъпките не са успели да спрат революцията: властта на комунистическата партия над Унгария бързо се разпада и правителството на Над вече не може да гарантира продължаващото членство на страната в съветския блок.

Едновременната британско-френска операция срещу Египет засилва опасенията на Хрушчов, че оттеглянето от Будапеща ще бъде възприето като знак за слабост. Страхът от критики от консервативното крило на КПСС и сигурността, че Съединените щати ще се поколебаят да се намесят военно, също изиграват роля.

Хрушчов оправдава това по следния начин: "Ако се оттеглим от Унгария, това ще окуражи американските, британските и френските империалисти. Те ще разберат нашата слабост и ще атакуват. Тогава ние ще разкрием слабостта си. Нашата партия няма да ни разбере. Тогава ще добавим Унгария към Египет. Нямаме друг избор."

В резултат на това Москва отхвърля компромиса и решава да възстанови контрола над Унгария със сила.

Как е потушено въстанието? Колко хора загиват? И какъв режим в крайна сметка се появява в Унгария?

След решението за военна намеса на 31 октомври, СССР започва да разполага допълнителни войски в Унгария. Операцията, неречена "Вихрушка", е ръководена от маршал Иван Конев. Участват общо приблизително 60 000 съветски войници. Планът предвижда едновременно превземане на Будапеща и други големи градове, разоръжаване на унгарската армия и установяване на контрол над ключови държавни институции.

Междувременно съветското ръководство продължава да се преструва на готово за мирно уреждане на конфликта. На 3 ноември представители на Унгария и СССР обсъждат изтеглянето на войските. Същата вечер обаче унгарската делегация, водена от министъра на отбраната Пал Малетер, е поканена в съветска военна база, където членовете й са арестувани от КГБ. На разсъмване на 4 ноември Червената армия започна офанзива. Премиерът Над успя да излъчи съобщение за нахлуването по радиото, преди да се укрие в югославското посолство. Москва обявява сформирането на ново унгарско правителство, начело с Янош Кадар.

Унгарската армия не успява да окаже организирана съпротива. Съветските войски бързо разоръжават повечето от частите й, а доброволческите части Ц предимно млади работници и студенти, продължават основната битка. Въпреки огромното превъзходство на съветските сили уличните боеве в Будапеща продължават няколко дни. Последните големи огнища на съпротива са потушени до средата на ноември.

Приблизително 2500-2700 унгарци са убити в боевете, а около 20 000 са ранени. Съветската армия губи 669 убити или починали от рани. 51 войници са изчезнали, около 1500 са ранени. Дори след края на сблъсъците съпротивата продължава: работническите съвети организират стачки с искане за възстановяване на независимостта на страната. Новото правителство на Кадар със съветска подкрепа постепенно потушава тези протести.

Военното поражение е последвано от мащабни репресии. Десетки хиляди са осъдени за участие във въстанието, а около 230 са екзекутирани. Повече от 200 000 унгарци бягат от страната. Над, на когото югославското посолство е обещало безопасно преминаване, е задържан и отведен в Румъния. По-късно е върнат в Унгария, където е осъден на смърт в закрит съдебен процес. На 16 юни 1958 г. Над е екзекутиран заедно с няколко свои другари.

Кадар остава на власт повече от 30 години. Първите години от управлението му са белязани от брутални репресии, но постепенно режимът омеква. През 1963 г. е обявена широка амнистия и през следващите години унгарците получават повече икономически свободи и възможности за личен живот, отколкото жителите на много други страни от съветския блок. Тази система по-късно е наречена "гулаш комунизъм". Политическата власт обаче остава в ръцете на партията, съветските войски остават в страната, а събитията от 1956 г. официално са считани за "контрареволюция".

Как реагират западните страни на въстанието? И защо не помагат на унгарците?

Въстанието изненадва Съединените щати и техните европейски съюзници. Американските разузнавателни служби не очакват масово въоръжено въстание срещу комунистическия режим, въпреки че администрацията на Айзенхауер се застъпва за "освобождението" на Източна Европа от съветско господство. А финансираното от Америка Радио "Свободна Европа" подхранва антикомунистически настроения и призовава за съпротива. Затова някои унгарци очакват, че Западът ще им се притече на помощ в случай на въстание.

Въпреки това, както вече показа опитът на Източна Германия през 1953 г., Съединените щати нямат намерение да освобождават с военна сила страните от съветския блок. Вашингтон разбира, че подобен сблъсък може да ескалира в ядрена война. Следователно, когато Унгарското въстание започва на 23 октомври 1956 г., Белият дом почти веднага изключва пряката намеса.

Вместо това американците се опитват да намерят дипломатическо решение. Вашингтон се надява, че Унгария може да стане независима неутрална държава, следвайки примера на Австрия. Такава Унгария вече няма да бъде под съветски контрол, но също така няма е член на НАТО. На 27 октомври държавният секретар на САЩ Джон Фостър Дълес публично заявява, че Вашингтон не разглежда източноевропейските държави като потенциални военни съюзници. Американските лидери се надяват, че това ще разубеди Москва от по-нататъшна военна намеса.
Ситуацията се усложнява от Суецката криза. На фона на въстанието Великобритания и Франция заедно с Израел започват военна операция срещу Египет, която Съединените щати остро осъждат. Възникват сериозни разногласия между западните съюзници. Основната причина за отказа за помощ на Унгария обаче не е Суецката криза, а по-скоро нежеланието да се рискува пряка война със СССР.

В резултат на това американската политика се оказва противоречива: публично Вашингтон подкрепя освобождението на източноевропейските страни, но на практика няма намерение да влезе във войната от тяхно име. В резултат на това някои унгарски бунтовници очакват западна помощ, която никога не получават.

И какъв тогава е характерът на западната подкрепа?

Въпреки че западните страни отказват да се намесят военно, те публично подкрепят въстанието и осъждат действията на СССР. Британският външен министър Селвин Лойд казва пред парламента, че британското правителство се възхищава на борбата на унгарците за свобода. Френският премиер Ги Моле отхвърля съветските обвинения, че въстанието е организирано от фашисти. А западногерманският канцлер Конрад Аденауер нарича унгарската съпротива пример за изключителен героизъм. В европейските столици се провеждат масови демонстрации на солидарност с унгарците.

Още на 28 октомври Съветът за сигурност на ООН започва да разглежда унгарския въпрос и след ново съветско нахлуване на 4 ноември западните страни изискват изтеглянето на съветските войски. Москва обаче използва правото си на вето и блокира съответната резолюция. Въпросът е отнесен до Общото събрание на ООН, което на 4 ноември гласува с огромно мнозинство за осъждане на съветската интервенция и изискване за изтегляне на войските.

През януари 1957 г. е създадена специална комисия на ООН за разследване на събитията. Докладът й потвърждава, че въстанието е масово движение срещу съветската власт, а не организиран от Запада преврат. Решенията на Общото събрание обаче не са обвързващи и ООН не е в състояние да принуди Москва да промени политиката си.

Най-голямата практическа помощ е била приемането на бежанци. След потушаването на въстанието, над 200 000 души напускат Унгария Ц приблизително 2% от населението. До 185 000 бягат в съседна неутрална Австрия, а други 20 000 - в Югославия. Много от тях преминават границата пеша. Това е сравнително лесно благодарение на премахването на някои от граничните огради между Унгария и Австрия през лятото на 1956 г.

Австрийските власти създават временни лагери, осигурявайки на бежанците храна, жилища и медицински грижи. С подкрепата на ООН, Червения кръст и международни организации започва тяхното преселване в други страни. Десетки хиляди унгарци са приети от Съединените щати, Канада, Великобритания, Западна Германия и други страни. Общо около 180 000 бежанци впоследствие са преселени от Австрия и Югославия по целия свят.

Как са запомнени събитията от 1956 г. в Унгария днес?

След потушаването на въстанието, комунистическите власти, водени от Кадар, официално го наричат "контрареволюция", организирана от враговете на социализма. Участниците във въстанията са преследвани, а публичното обсъждане на събитията е строго контролирано. Постепенно властите предпочитат да потулят темата, тъй като спомените за съветската инвазия поставят под въпрос легитимността на подкрепяния от Москва режим. Въпреки това споменът за въстанието се пази сред емигрантите и опозиционните кръгове, особено благодарение на разпространението на самиздата през 70-те и 80-те години на миналия век.

Ситуацията започна да се променя през втората половина на 80-те години на миналия век, под влияние на перестройката в СССР и реформите в самата Унгария. През 1988 г. Кадар е отстранен от партийното ръководство. А през януари 1989 г. Имре Пожгай, един от лидерите на Унгарската комунистическа партия, публично определя събитията от 1956 г. като народно въстание.

Повратен момент настъпва с церемониалното препогребение на Над и неговите другари на 16 юни 1989 г., което привлича приблизително 250 000 души. Младият тогава опозиционен политик Виктор Орбан говори на церемонията, настоявайки за изтегляне на съветските войски и свободни избори. А на 23 октомври 1989 г., годишнината от въстанието, Унгария официално престава да бъде социалистическа република.

След падането на комунистическия режим революцията от 1956 г. се превръща в един от символите на новата демокрация. През 1990 г. 23 октомври е обявен за национален празник. Постепенно обаче различните политически сили започват да интерпретират наследството на въстанието по различен начин. Либералните политици често наблягат на борбата за демокрация и политически свободи, докато националните консерватори наблягат на съпротивата срещу чуждото господство и защитата на националната независимост.

Над също става източник на противоречия: той ръководи революционно правителство и е екзекутиран, но въпреки това първоначално се застъпва за реформи, а не за премахване на социализма.

При управлението на Орбан, който ръководи правителството от 2010 до 2026 г., официалната политика за паметта все повече наблягаше на националната независимост. Орбан многократно сравняваше борбата на унгарците срещу Москва през 1956 г. със съвременни конфликти между Будапеща и Европейския съюз. В края на 2018 г. паметникът на Над беше премахнат от площада близо до парламента и по-късно отново поставен. Това решение предизвика критики от опозицията.

След руската инвазия в Украйна през 2022 г. паметта за въстанието става обект на подновени спорове: противниците на Орбан посочват противоречието между неговото почитане на онези, които са се борили срещу съветската инвазия, и топлите му отношения с путинова Русия.

През септември 2024 г. съветник на Орбан заявява, че Унгария не е трябвало да оказва въоръжена съпротива на руската инвазия, както направи Украйна, тъй като въстанието от 1956 г. завърши трагично. Това изявление предизвиква нова вълна от критики. Орбан е принуден публично да се дистанцира от думите на съветника си, наричайки ги грешка.

Унгарското въстание е едно от най-драматичните събития на Студената война. То показва докъде могат да стигнат исканията за промяна, предизвикани от десталинизацията, и колко ограничена оставаше готовността на съветското ръководство да приеме тези промени. Когато продължаващото членство на Унгария в съветския блок е застрашено, Москва избира военна намеса пред политически компромис. Западните страни, въпреки публичната си подкрепа за унгарците, избират да не влизат в пряка конфронтация със СССР и се ограничават до дипломатически протести и помощ за бежанците.

Въстанието е потушено, но споменът за него оцелява и три десетилетия по-късно изигра значителна роля в падането на комунистическия режим. Историята от 1956 г. обаче не се е превърнала в безспорен национален символ: политиците все още интерпретират целите на протеста и неговите поуки по различен начин. Дори днес значението на свободата, независимостта и съпротивата срещу външен натиск остава част от обществения дебат в Унгария.