1. През целия си живот Георги Парцалев не обръща внимание на клюките и злословията по негов адрес. Или се отнася иронично и с насмешка към тях. Не влиза в никакви “групировки” в трупата на Сатирата и артистичното съсловие.

Но като човек с феноменална памет помни кой какво е говорил за него. В началото на кариерата му колега от театъра ехидно подхвърля, че Пацо е дошъл от самодейността. Един вид - второ качество актьор. Сигурно го е заболяло от тези думи, но публично не реагира на тях.

Но и не ги забравя. След години използва някакъв повод да каже: “Нали аз съм от самодейността?! Ама къде съм сега, а къде е този, който ми се подиграваше, че съм бил самодеец...”

2. Първата силна атака на болестта е през 1987 г. След края на постановката “Енергични хора” по Василий Шукшин на Парцалев му прилошава и е закаран в Правителствена болница “Лозенец”. Лежи там около 2 месеца и след това ходи редовно на преглед.

На 29 август 1989 г. Парцалев вика по телефона приятеля си Илия Ангелов-Магистър Илма. Моли го да го повози из София с колата си.

Минават покрай Ректората, после по “Патриарх Евтимий” стигат до Руски паметник. Парцалев настоява да го обиколят два пъти.

Тръгват към НДК. Тук спират и изпушват по една цигара. В “Шератон” изпиват по едно уиски в дневния бар.

Там музикантът на пианото сякаш по поръчка изпълнява “Странници в нощта” на Франк Синатра.

3. На 5 септември 1989 г. в Сатирата предстои представление с “Обичате ли човешко?” от Мирон Иванов. (Според други пиесата е “Който открадне крак, щастлив ще бъде в любовта” на Дарио Фо.) Помощникът-режисьорката на спектакъла притеснено казва на Никола Анастасов, че Парцалев не може да играе.

Анастасов заварва колегата си седнал на стол в гримьорната, силно наведен напред.

“Паце, какво става?”. “Не мога да стана...”, въздъхва Парцалев. Решават да отложат спектакъла и веднага да го закарат в Правителствена болница. Актьорът категорично отказва: “Ще играя! Сложете стол в средата на сцената, аз ще седна и ще си казвам репликите...”.

След представлението Парцалев все пак е закаран в Правителствена болница. Диагнозата е “кислородна недостатъчност”.

4. На 31 октомври 1989 г. в 8,30 ч големият актьор Георги Парцалев умира от остра левкемия. “България загубва смеха си”, пише колегата му голям негов приятел Звезделин Минков. Според него, докато правят аутопсия на Парцалев, всички лекари плачат...

В началото няма официална информация и тръгват слухове, че актьорът е пребит от милиционери в протеста на екозащитници срещу властта в градинката пред “Кристал”. По това време в София се провежда международен форум по екология и обстановката в София е почти предреволюционна.

Властта забранява поклонението пред тленните му останки да е в Сатиричния театър. Защо?

“Е, то е ясно защо. Знаете какъв беше Пацо. Според мен това е причината. Затова и го изолираха понякога...”, казва Стоянка Мутафова.

И добавя: “Те не можеха иначе да го избутат, защото избуя. Към това се прибавяше завистта, злобата, използваха особеностите му (сексуалната му ориентация – бел. авт.), за да го мачкат. Много са сложни тези неща.

Всички ни болеше, че нямаше поклонение. Възмутихме се, беше крайно несправедливо за неговата памет. Несправедливостите са навсякъде, но в театъра са най-много...

5. Забраната поклонението на Георги Парцалев да бъде в Сатиричния театър може би издава страха на властта от римейк на човешкото стълпотворение при погребението на футболистите Георги Аспарухов и Никола Котков в началото на юли 1971 г. Кой знае? Според тогавашните правила никой в България не може да бъде обичан повече от БКП и др. Тодор Живков.

Опелото на Парцалев е извършено в ритуалната зала на Централните софийски гробища. Трамваите за “Орландовци” са препълнени от народ. Хиляди хора пътуват с едничкото желание да се простят с любимия си актьор. Мнозина плачат, докато стоически чакат реда си на дългата опашка, извила се пред залата.

6.

През март 2006 г. списанието на БТА “Паралели” прави анкета за любимите български актьори. Георги Парцалев допуска пред себе си само Апостол Карамитев. След него са Тодор Колев, Стефан Данаилов, Георги Калоянчев, Григор Вачков и др.

Разбира се, допитването не е представително. Днес подобна анкета би имала друг вид, с имената на други артисти. Но все пак показва отношението на зрителите към Георги Парцалев. Този голям самороден талант завинаги остава като част от българската памет.

7.

Стоянка Мутафова:

Пацо стърчеше над другите със забележителната си физиономия. Не беше артист на ефектите, сам беше неповторим ефект. Беше самобитен талант. Той не се повтаря.

“У мен, Стояно, дремеше театърът, чоплеше ме нещо отвътре, покой не ми даваше”, признаваше ми той. Пацо си ме беше избрал за партньор, бяхме вечните пътници. “Абе, Пацо, докога ще пътуваме?” “Докато одъртеем, Стояно, и тогава пак с тояжките...”

8.

Георги Калоянчев:

Той беше най-известният от нас. Никакви групички в театъра не го интересуваха. Излезеше ли на сцената, забравяше всичко. Беше етичен, внимателен. Всичките му роли бяха коронни. При него слабо изпълнение нямаше. Иначе беше страхлив. Плашеше се от пътуване със самолет и от гръмотевици.

9.

Татяна Лолова:

Черна лъскава коса, блестящи тъмни очи, дълги извити мигли, тънки мустачки, стройна фигура. Елегантно-екстравагантен, сдържан и щедър, чакан, обичан, сияен, мрачен понякога. Изразителни китки, дълги пръсти, обсипани с пръстени. С фрак и със селски потури - център на шумни компании. Никога сам, но самотен. Нежен и груб понякога. Нямаше кътче в България, непосетено от него. Малки, големи зали, поляни и стадиони.

Характерен глас. Имитиран, но неповторим. Романтичен, ярък. Дон Кихот – мечтаната роля. Мечтана. Неизиграна.

И аз бях до него понякога на сцената и на екрана, на естрадата и в живота на тъжния клоун, който раздаваше смях.

10. Парцалев имал любимо стихотворение, което понякога изпълнявал пред приятели. То се казва “Тъжният клоун. Негов автор е Блез Сандрар.

Ето един куплет от стихотворението:

Аз всяка вечер

сменям своя грим

и всяка вечер

съм със маска нова.

Навсякъде приет,

но никъде любим -

душата

ми е пълна със отрова.

Никога сам,

често самотен.