Средновековната българска държавност преминава през сложна и динамична еволюция на институциите, като един от най-важните политически въпроси винаги е бил свързан с легитимността на върховната власт и начина на нейното предаване или избиране. Преходът от ранносредновековния модел на ханската власт към християнската концепция за царското самодържавие променя не само титлите, но и самата философия на управлението. Изборът на владетел в България съчетавал в себе си няколко фундаментални принципа: династичната наследственост, ролята на аристокрацията чрез институции като боилския/болярския съвет и народния събор, божествената санкция и, в критични моменти, правото на меча и харизматичното лидерство.

През Първото българско царство (VII–XI в.) водещ бил кръвният и династичен принцип. Приемало се, че властта принадлежи на определен харизматичен род, чийто пръв представител в писмените извори е родът Дуло. Смяната на династията обаче често е била съпътствана от тежки политически кризи, каклито се случат през VIII в. Когато владетелската линия се прекъсва, на преден план излизал Великият съвет на боилите. Това е органът на висшата аристокрация, който реално извършва избора на нов хан сред най-влиятелните родове като Вокил и Угаин. По този начин аристократите легитимирали новия водач въз основа на неговите военни заслуги и способност да съхрани държавата.

С приемането на християнството се утвърждава византийският модел на властта – царят е Божи наместник на земята. Важен инструмент за решаване на съдбоносни династични въпроси продължават да бъдат народните събори. Най-ярък пример в българската история е Преславският църковно-народен събор от 893 г. Свикан от княз Борис I, съборът детронира и ослепява първородния му син Владимир-Расате поради опитите му за връщане към езичеството. Вместо него, съборът провъзгласява Симеон за нов владетел и премества столицата в Преслав. Този акт показва, че макар династичното право да е силно, то може да бъде коригирано от колективната воля на елита - духовенство и боляри, когато са застрашени висшите държавни интереси.

Интересен момент е изборът на владетел по време на чуждо нашествие, което се проявява особено ярко се проявява в края на X и началото на XI в. чрез фигурата на цар Самуил и движението на Комитопулите. След пленяването на законния цар Борис II и неговия брат Роман от византийците, легитимната Крумова линия на практика е прекъсната. В тази безпрецедентна ситуация четиримата синове на комит Никола поемат съвместно управлението. Самуил демонстрира изключителна лоялност към династическата традиция и дори след бягството на скопения Роман от Константинопол го признава за цар и управлява като негов главнокомандващ. Едва след смъртта му през 997 г. Самуил е провъзгласен и коронован за цар от българския елит и патриарха. Този избор без съмнение е продиктуван от неговите неоспорими военни заслуги, харизма и способността му да съхрани българската държавност, което го направило легитимен спасител на царството в очите на народа и болярите.

Привързаността към Самуиловия род става особено ясна по време на византийското владичество, когато кръвната връзка с легитимната династия става знаме на съпротивата. През 1040 г. избухва въстанието на Петър Делян, който, за да бъде признат за законен цар, трябвало да докаже пред въстаналия народ в Белград, че е син на Гавраил Радомир и внук на Самуил. Провъзгласяването му за цар става чрез древен ритуал – повдигане върху щит под акламациите на войската и народа. Макар по-късно Алусиан, който е друг представител на рода, да оспорва властта му, случаят с Петър Делян показва, че дори в условия на липса на държава, народният избор изисквал съчетание между харизматично лидерство и династическа легитимност.

Възстановяването на българската държава през 1185 г. при братята Петър и Асен носи нови предизвикателства пред принципа на избор на владетел. Тъй като династичната приемственост с Първото царство е прекъсната, първите Асеневци трябвало да изградят легитимността си чрез харизмата, военната мощ и вярата в божествената воля. При освещаването на църквата „Св. Димитър" в Търново по-големият брат Теодор е провъзгласен за цар под името Петър, приемайки символите на царската власт – корона и червени ботуши. Този акт не е узурпация, а пряк избор от страна на въстаналата общност и местната аристокрация. След укрепването на властта се задейства нов за българската практика модел на легитимация - съвладетелството. Асен е коронясан за съцар, за да води военните действия, което реално превръща властта в дуумвират.

По-късно Калоян утвърждава новата династия на Асеневци на международната сцена, търсейки уния с Римската църква, за да получи признание за царската титла „по право и по кръв". В кореспонденцията си с папа Инокентий III, той непрекъснато се назовава „император на българи и на власи" и подчертава връзката си със: „Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на всички останали царе на българите". След смъртта на царя през 1207 г. се навлиза във временна династична криза, за да седне на трона най-сетне през 1218 г. синът на стария Асен, Иван Асен ІІ, който, по думите на хрониста Георги Акрополит, законно си „поискал обратно бащиното наследство".

По време на Второто българско царство през XII–XIV в. нараства ролята на Болярския съвет (синклит) в избора на владетели. Често именно болярството определяло кой да седне на престола, особено когато липсвал директен и силен мъжки наследник. Тогава изборът се диктувал от компромиси между болярските фракции или чрез сключване на династични бракове, които да легитимират новия кандидат. Типичен пример за избор на цар по волята на болярството е възкачването на Константин Тих Асен през 1257 г. Той нямал директна кръвна връзка с Асеневата династия, но е избран от съвета на болярите в Търново. За да укрепи легитимността си, се жени за Ирина, внучка на цар Иван Асен II. Подобен е и случаят с Борил, както и по-късно с царските династии на Тертери и Шишмановци. В опит да се избегнат кризи при наследяването, често се прилагала практиката на съвладетелството, когато царят приживе провъзгласявал своя първороден си син за престолонаследник или „млад цар".

Изключителен прецедент в средновековната европейска история е случаят с Ивайло (1277–1280). Неговото издигане е класически пример за „правото на меча" и триумф на харизматичното лидерство над традиционното династично право. В момент на пълна немощ на официалната търновска власт пред татарските нашествия, Ивайло оглавил народното движение, доказва се на бойното поле и принуждава търновската аристокрация да го приеме за цар чрез брак с вдовицата на цар Константин Тих Асен – Мария Палеологина. Това показва, че българското средновековно общество е било способно да приеме владетел и извън благородническия кръг, стига той да притежава необходимите качества да защити короната.