Девет месеца след смъртта на папа Формоз гробът му е отворен. Разлагащото се тяло е извадено, облечено в папски одежди и поставено върху трон. Срещу мъртвеца започва съдебен процес. Обвиняемият, разбира се, мълчи. Затова е назначен дякон, който да отговаря вместо него. Присъдата е "виновен". Следва отрязване на трите пръста, с които някога е благославял вярващите, а накрая трупът е хвърлен в река Тибър. Това не е сцена от филм на ужасите, а един от най-зловещите документирани епизоди в историята на Католическата църква. Случва се в Рим през 897 г. По-страшното е, че човекът, организирал този необичаен процес, също е папа. И скоро ще последва съдбата на своя предшественик.

През вековете Светият престол е бил не само символ на вярата, но и една от най-опасните позиции в Европа. Около него са се водили войни, сключвали са се тайни съюзи, разменяли са се огромни богатства и са изчезвали хора. Някои папи са били убивани, други са заподозрени в жестоки престъпления, а трети остават в историята с любовни истории, които и днес биха предизвикали грандиозен скандал.

Дали над папската корона действително тегне проклятие?

Когато проследим поредицата от предателства, насилие и необясними обрати, става ясно как се е родила тази мрачна легенда.

Всичко започва много преди Ватиканът да придобие днешния си облик. През 882 г. папа Йоан VIII става жертва на убийство с особена жестокост. Според средновековните сведения заговорниците първо му дават отрова. Но тя не действа достатъчно бързо. Вместо да дочакат смъртта му, нападателите го пребиват до смърт с чук. Ужасяващото е, че убийството е свързано с хора от близкото му обкръжение. Вероятните мотиви са политически и финансови. Йоан VIII е въвлечен в опасни конфликти, опитва се да защитава папските територии и се оказва все по-изолиран сред противоборстващите италиански фамилии. Така един от най-влиятелните духовници на християнския свят загива не на бойното поле, а вследствие на заговор, стигнал до самото сърце на папската власт.

Само петнадесет години по-късно Рим ще стане свидетел на още по-немислима сцена. Папа Стефан VI решава, че смъртта не е достатъчно наказание за предшественика си Формоз. През 897 г. организира прочутия Събор на трупа. Формоз е обвинен, че е заел незаконно папската длъжност и е нарушил църковните правила. Няма съмнение какъв ще бъде изходът. Трупът е признат за виновен, решенията му приживе са обявени за невалидни, а тялото му е публично поругано.

Но истинският ужас тепърва предстои.

Оскверняването предизвиква силно възмущение. Стефан VI губи подкрепата си, свален е от престола и е хвърлен в затвора, където през същата година е удушен.

Тялото на Формоз междувременно е намерено и впоследствие погребано отново с почести. Появяват се дори разкази за чудеса, свързани с останките му. По-късните папи отменят решенията на зловещия процес и забраняват подобни посмъртни съдилища. Една от най-необичайните истории на папството завършва с двама мъртви понтифици, един осквернен гроб и неуспешен опит паметта на човек да бъде унищожена дори след смъртта му.

Още по-скандална е историята на Йоан XII, който заема Светия престол като младеж през X век. Името му остава свързано с обвинения в разгулен живот, изневери и насилие. На църковен събор през 963 г. срещу него са отправени обвинения за убийства, светотатство, кръвосмешение и сексуални отношения с различни жени. Според противниците му папският дворец се е превърнал в място за развлечения, което няма нищо общо с монашеското смирение. Разказва се дори, че понтификът призовавал езически богове по време на хазартни игри. Важно е обаче да се направи уточнението, че значителна част от тези сведения

идват от политически враждебни автори

и не всички обвинения могат да бъдат независимо доказани.

Най-странната история е свързана със смъртта му през май 964 г. Според разпространена версия Йоан XII е застигнат от разярен съпруг, който го е открил с жена си. Друга версия твърди, че папата получава удар или парализа по време на любовна среща. Средновековният хронист Лиутпранд Кремонски дори приписва смъртоносния удар на самия дявол.

Днес не е възможно да се установи със сигурност какво е причинило смъртта му. Но едно е безспорно - само на няколко десетилетия Йоан XII умира, оставяйки след себе си репутация, която векове наред ще подхранва темата за порочните папи.

Историята на Бенедикт IX пък доказва, че през Средновековието дори папската корона е можела да се превърне в предмет на сделка. Той се възкачва на Светия престол през 1032 г., вероятно едва около двадесетгодишен. Произхожда от могъща римска фамилия, която използва влиянието си, за да го издигне. Управлението му е белязано от остри конфликти и обвинения в непристойно поведение. Бенедикт IX е изключение в папската история – заема престола в три отделни периода.

Най-запомнящият се епизод настъпва през 1045 г., когато се отказва от поста в полза на своя кръстник Джовани Грациано, бъдещия папа Григорий VI, срещу финансово възнаграждение.

Според една от историческите версии причината била желанието му да се ожени. Тази подробност остава спорна, но самата сделка е достатъчно скандална. Малко след нея Бенедикт отново се опитва да си върне властта. Вместо да се превърне в обединител на християнския свят, той остава като единствения папа, свързан с продажбата на собствената си длъжност, и единствения, който три пъти се връща на престола.

Но ако младият Бенедикт IX превръща папската власт в търговска сделка, Урбан VI я превръща в инструмент за жестоко отмъщение. През 1385 г. той научава, че част от кардиналите му обмислят неговото отстраняване. Реакцията е безмилостна. Шестима висши духовници са арестувани, оковани във вериги и затворени в крепостта Ночера. Започват разпити и изтезания. Кардиналите, които отказват да признаят участие в заговор, са подложени на мъчения. Папата не се отказва дори когато срещу него се изправя неаполитанският крал. След продължителна обсада Урбан VI успява да избяга, като взема пленниците със себе си. Петима от кардиналите впоследствие са умъртвени в Генуа. Един е пощаден след намеса в негова защита. Но историята завършва с още един подозрителен обрат. Урбан VI умира през 1389 г., а около смъртта му също възникват подозрения за отравяне, макар категорични доказателства да липсват.

Папата, чието управление е белязано от жестокост към собствените му приближени, напуска този свят също толкова внезапно, колкото са изчезнали неговите кардинали.

Сред обясненията за кончината му са последиците от падане от муле и предполагаемо отравяне. Нито едно от тях обаче не позволява смъртта му да бъде обявена за доказано убийство. Още по-страшно е, че понякога заговорите срещу владетели се раждат с благословията на човек, който би трябвало да проповядва мир. На 26 април 1478 г. във флорентинската катедрала "Санта Мария дел Фиоре" се отслужва празнична литургия.

Храмът е препълнен.

Сред присъстващите са двама от най-могъщите мъже в Италия – братята Лоренцо и Джулиано Медичи. Когато вярващите свеждат глави в най-свещения момент на богослужението, убийците нападат. Джулиано е намушкан многократно и умира на място. Лоренцо е ранен, но успява да се измъкне. Зад нападението стои заговорът на фамилията Паци, която се опитва да унищожи властта на Медичите.

В подготовката участват влиятелни духовници, а сред политическите покровители на заговора е самият папа Сикст IV.

Тук обаче се крие една важна историческа подробност. Макар участието на папата в политическия заговор да е установено, остава спорно дали той е знаел и одобрил конкретния план за убийство по време на литургията. Атентатът се проваля като опит за преврат. Вместо да свали Медичите, той предизвиква кърваво отмъщение. Заговорници са линчувани, обесени и осъдени на смърт. Сред екзекутираните е и архиепископът на Пиза Франческо Салвиати. Последиците са война между Флоренция и папата. Така едно убийство, извършено в катедрала, се превръща в международен конфликт, който разтърсва Италия.

Но никое име не се свързва толкова трайно с интригите, любовниците и отровите, колкото това на Александър VI Борджия. Избран за папа през 1492 г., Родриго Борджия не крие, че има деца. Нещо повече – използва браковете и политическите позиции на потомците си, за да разширява влиянието на фамилията. Сред най-известните са Чезаре и Лукреция Борджия, чиито имена векове наред ще бъдат свързвани със съблазън, измама и убийства. Александър VI поддържа дългогодишна връзка с Ваноца дей Катанеи, майка на четири от децата му. По-късно негова фаворитка става значително по-младата Джулия Фарнезе. Това не са отношения, които остават напълно скрити от съвременниците му.

Най-голямата драма за папата обаче настъпва през 1497 г., когато любимият му син Джовани, херцог на Гандия, изчезва в Рим. Тялото му е намерено в Тибър. По него има множество прободни рани, а богатите му дрехи и парите, останали у него, подсказват, че мотивът едва ли е бил обикновен грабеж.

Убийството никога не е окончателно разкрито. Сред заподозрените през вековете се появява дори името на собствения му брат Чезаре. Доказателства, които да установят неговата вина, обаче няма.

Шест години по-късно настъпва и краят на Александър VI. През август 1503 г. той се разболява тежко след вечеря и умира. 

Скоро Рим започва да разказва, че папата и Чезаре са подготвили отровено вино за свой политически противник, но по погрешка са изпили от него самите те.

Това е една от най-популярните легенди за Борджиите. Историческите изследвания обаче сочат като по-вероятно обяснение заболяване, свързано с треска, вероятно малария. Бързото разлагане и подуването на тялото след смъртта му допълнително подхранват мълвата за отрова.

Именно така се ражда едно от най-устойчивите предания за папското

проклятие - че човекът, когото мнозина обвинявали, че отстранява враговете си с отрова, в крайна сметка сам станал нейна жертва.

По-малко известна, но не по-малко зловеща е съдбата на Целестин V - папата, който се отказва от властта и се озовава зад решетките по волята на собствения си наследник. През 1294 г. възрастният отшелник Пиетро дел Мороне е избран за глава на Католическата църква. Той прекарва голяма част от живота си в молитви и усамотение и не е подготвен за политическите интриги. Само пет месеца след възкачването си решава да се оттегли.

Но отказът от папския престол не му носи спокойствие. Неговият наследник Бонифаций VIII се страхува, че политическите му противници могат да използват бившия понтифик, за да оспорят законността на избора му. Целестин V опитва да избяга, но е заловен и затворен в крепостта Фумоне. Там прекарва последните месеци от живота си и умира на 19 май 1296 г. Трагичната съдба поражда подозрения, че е бил убит. В по-късни разкази дори се появява версия, че в главата му е бил забит гвоздей. Тези твърдения обаче остават недоказани. Достатъчно мрачна е и установената истина - човек, избран да бъде духовен водач на милиони, завършва живота си като затворник на своя наследник.

А ако през Средновековието папите са ставали жертва на дворцови заговори, то в съвременната история една внезапна смърт е достатъчна, за да възроди легендите за отрова и предателство. На 28 септември 1978 г. папа Йоан Павел I си ляга в покоите си във Ватикана. Той е избран едва 33 дни по-рано и е спечелил симпатиите на вярващите с необичайната си скромност и приветливост. На следващата сутрин е намерен мъртъв.

Краткият му понтификат, първоначалните неточности в съобщенията за откриването на тялото и липсата на аутопсия раждат десетки теории. Според едни папата е бил отровен, защото възнамерявал да разкрие финансови злоупотреби. Според други е подготвял кадрови промени, които застрашавали влиятелни фигури в църковната йерархия.

Нито едно от тези предположения не получава убедително доказателство. По-късните проучвания на медицинските документи и свидетелствата за последните му часове подкрепят заключението, че е починал внезапно от естествена причина, вероятно инфаркт.

И все пак историята му показва колко дълбоко подозрението е

пуснало корени около Светия престол. Дори през XX век внезапната кончина на един папа е достатъчна, за да се появят същите обяснения, които хората са давали преди стотици години - тайни врагове, отрова, борба за пари и власт.

Истината е, че най-мрачното проклятие на папите може би никога не е било свръхестествено. То е родено от противоречието между огромната духовна отговорност и почти неограничената политическа власт, която някога са притежавали. В продължение на векове мъже, проповядващи опрощение, са изпращали враговете си в затвора. Хора, заклели се в целомъдрие, са имали любовници и деца. Понтифици, призвани да защитават човешкия живот, са участвали в заговори, завършили с убийства.

Понякога легендите са по-страшни от фактите. Но в историята на папството има и случаи, в които документите се оказват по-зловещи от всяка измислица. Защото най-ужасяващото в тези разкази не е, че един папа е бил пребит с чук, друг е умрял при съмнителни обстоятелства, а трети е бил изровен от гроба и съден като жив. А че всичко това се е случвало в институция, която е трябвало да олицетворява милосърдието.

И сигурно затова историите продължават да се разказват. Не защото доказват съществуването на проклятие, а защото напомнят колко опасна може да бъде властта, когато дори човекът на върха не е защитен от собствените си приближени.