Проф. Николай Василев (21 юни 1946 г. - 12 февруари 2014 г.)

В средата на 70-те години на ХХ век като асистент на проф. Иван Славов Николай Василев водеше упражненията по марксизъм-ленинизъм в Журналистическия факултет. Съвсем млад асистент, без брада и мустаци, той ми изглеждаше леко нацупен и сякаш вечно недоволен от нещо.

Но залата беше винаги пълна, въпреки че още първия час заяви, че не е цербер и няма насила да ни задължава да посещаваме лекциите му. Още тогава Николай Василев говореше доста резервирано за социализма и комунизма, присърце му бяха модерните философски учения.

Учеше ни чрез историко-философски анализ да разбираме и актуалните събития на времето.

Никога не съм го чул да говори за партиен подход в науката или

за ръководната роля на БКП

Николай Василев е роден е на 21 юни 1946 г. в Райково (днес квартал на Смолян) в семейството на местния партизанин, а по-късно академик Кирил Василев. Също философ, автор на знаменитата по времето на соца книга “За любовта”.

През 1971 г. Николай Василев завършва философия в СУ “Св. Климент Охридски”, където от 1974 г. започва да преподава философия и антропология. През 1985 г. става доцент, през 1990 г. - професор.

С баща партизанин и сам член на БКП от 1975 г., Николай Василев никога не е криел съмненията си в справедливостта на социалистическия строй и неговото “светло бъдеще”.

И неизбежното се случва - през 1987 г. заедно с още трима преподаватели в Софийския университет - акад. Никола Попов, проф. Недялко Белев и проф. Васил Иванов - проф. Николай Василев е уволнен от СУ и изключен от БКП. Тежкото наказание е заради откритото им несъгласие с политиката на Тодор Живков. Четиримата говорят откровено на партийно събрание за проблемите в държавата.

Проф. Василев не отива в Университета, за да си вземе заповедта за уволнение, и му я носят с куриер вкъщи. Стои без работа повече от година. През 1988 г. двамата Василеви - баща и син, влизат заедно в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, ръководен от д-р Желю Желев. От този клуб след година се ражда СДС.

Активната обществена позиция и авторитетът му са оценени по достойнство от френските власти и

проф. Василев е един от 12-те, поканени на закуска с президента Франсоа Митеран

във френското посолство на 20 януари 1989 г. Професорът е в компанията на известни интелектуалци - Йордан Радичков, проф. Светлин Русев, акад. Алексей Шелудко, Желю Желев, Радой Ралин, Копринка Червенкова и др. Изборът им е направен от френското външно министерство.

През 1990 г. проф. Василев е сред групата противници на червената власт в Града на истината - гражданско неподчинение, отначало започнало със седяща стачка, а след това е палатков лагер, разположен на площад “Александър I” в София (тогава пл. “9 септември”) между сградата на президентството и Археологическия музей. Исканията на протестиращите са оставка на президента Петър Младенов и публичен съд за Тодор Живков.

Градът наброява между 150 и 300 постоянни обитатели, сред които писатели, артисти, преподаватели във ВУЗ и научни работници, но привечер и на митинги се стичат много хора. Палатковият лагер е вдигнат в нощта на 26 срещу 27 август след опожаряването на Партийния дом.

През 1990 г. проф. Василев основава и застава начело на АСП - Алтернативна социалистическа партия (АСП), която същата година е приета в СДС. Проф. Василев е избран за депутат със синята бюлетина.

Когато през 1991 г. Филип Димитров съставя правителство, философът става вицепремиер и министър на образованието и науката.

“Идеята беше да променим живота в България. Да има демокрация, пазарно стопанство, свобода на мненията, прозрачност” - каза ми проф. Василев в интервю след години.

В СДС обаче започват деструктивни процеси и през 1992 г. АСП е изключена от СДС. А през 1994 г. проф. Василев е изхвърлен и от партията, която сам е създал.

“Изключваха ме, защото бях критичен и към собственото си правителство,

към грешките, които допускахме

А у нас, където видят критичен човек, го отстрелват”, казваше още проф. Василев. Две години е народен представител и през 1993-а се отказва от политиката.

Той беше убеден привърженик на тезата, че мястото на интелектуалеца не е във властта. Било му противопоказно и той не можел да разгърне своя научен и критичен потенциал. Учените трябвало да изработват теоретичната програма на управлението, а политиците да я прилагат.

“Във властта трябва да има достатъчно интелигентни хора, които да слушат какво им казват интелектуалците - беше убеден философът.

Това според него било идеалното управление на държавата.

Даваше пример с американския президент Роналд Рейгън

Бившият холивудски актьор бил с доста нисък коефициент на интелигентност, но и достатъчно разумен да се обгради с интелектуални хора и да слуша техните съвети. И остава в историята на САЩ.

Отдал се предимно на науката, проф. Василев се изявяваше и като поет и публицист. Беше и автор на “24 часа”. В анализите и коментарите си правеше безпощаден анализ на политическия живот и самообявилите се за нов елит властници.

През 2011 г. се кандидатира за президент като независим, но получава само 5633 гласа (0,17%). В архива си пазя мнението за него от проф. Димитър Денков, тогава декан на Философския факултет:

“Беше ми приятел. Познаваме се от 35-40 г. Винаги беше еднозначен в отношенията си с хората и с институциите. Имаше много силна подкрепа дори от хора, които не подкрепяха неговото мнение. Такива остри хора с ярко мнение и присъствие стават все по-малко, но ще се помнят дълго. Надявам се спомените да са трайни у тези, които са го познавали, и се надявам да ги предадат на тези, които не знаят нищо за него”.

Преди години проф. Василев организира у дома си един т. нар. салон, в който се дебатират най-различни неща - политически, философски, литературни. Излагат се тези и контратези. Създава се една неформална общност, която сплотявя колеги философи.

В една бурна тъмна вечер спорът стана още по-бурен. Домакинът отваря балконската врата и казва: “Трябва да изравним състоянията на природата и спора в стаята, нека има единство”. Всички се смеят.

Само на 67 години проф. Василев умира от рак на белия дроб. Той се бори с коварната болест почти 10 г., претърпява и няколко тежки операции. Накрая метастазите побеждават тялото му, но едва ли и духа му.