Макар някои днес да се опитват да доказват, че Левски не е роден през 1837 г. и дори отместват това с 3,5 и дори 9 години напред, според дотогава наложените факти в историографията за рождената му година, през 1937 г. се чества век от рождението му. Това обаче е неотделимо от въпроса дали на мястото на бесилката е построен паметникът и къде е гробът му.

Поради възникналите спорове Петър Матеев, по това време на 87 г.,

решава да сложи край и да намери истината - както ще се окаже, непосилна задача

Той не е случаен човек в българската история. Американският мисионер д-р Лонг го изпраща да учи в американски колеж в Малта. След експедиция из старините на Анадола, Диарбекир и Кипър с една англичанка, тя го препоръчва на директора на Британския музей Джордж Смит за изследвания в Древна Месопотамия. За да вземе английски паспорт, Матеев променя името си на Пит Матюсън.

По време на обиколката откриват клинописното писмо. През Вавилон, Киркук и Мосул отиват на разкопки в Древна Ниневия. На връщане при преминаване на река Ефрат, Смит се разболява и умира,

а българинът предава всички находки от експедицията на Британския музей

През 1937 г. обаче тегобите му са други – да открие къде е обесен Левски. Спорът скоро прераства в това къде е погребан Апостола. Историци и журналисти и до днес сочат няколко места. Най-логичното е, че е погребан и затрупан набързо близо до бесилката, в рова, който е ограждал София и се е пълнел с вода за защита от нападение. Другите места са около днешната улица “Велико Търново”, в “Кюлуците” – позорното гробище на София за престъпниците на северозапад от Чешкото посолство, край Министерството на земеделието и дори още по̀ на юг – край днешната МВР болница, на мястото на бившия царски манеж на “Дондуков”, в църквата “Света Петка Самарджийска”. Част от археолозите пък са убедени, че е в съименната ѝ църква в двора на Софийската митрополия.

Заради различните мнения, някои от които доста невероятни, спорът скоро заглъхва. В края на 50-те години на миналия век започва реконструкция на центъра на София във връзка със строителството на Партийния дом, ЦУМ и хотел “Балкан”. Предвижда се голям площад между трите сгради.

Църквата “Света Петка Самарджийска” остава под него и проектантите решават да бъде затрупана

Тогава се намесват проф. Христо Гяуров и арх. Сава Бобчев, син на публициста и министър на народното просвещение Стефан Бобчев. За да спасят църквата, те се сещат за полемиката във в. “Мир” и заявяват, че тук е погребан Васил Левски. Вдига се шум в печата и започват археологически проучвания.

Архитектурният план е променен – решава се църквата да остане, а около нея да се направи подлез. Ръководител на разкопките е Стамен Михайлов. Работят 8-9 души, но в някои дни броят им достига до 22-ма. Разкопани са гробовете около олтара, като този вляво е номериран 95. Над него има олтарен камък и огромна олтарна плоча. Археолозите допускат, че той е преди строителството на църквата. Костите пък са под зида, което говори за старо погребение и са изцяло запазени.

Д-р Петър Боев ги изследва и доказва, че

те са на жена, принадлежала към средиземноморската раса,

докато Левски е към северната раса. Погребаната е била на около 50 години. Костите са сложени в чувал и отнесени първоначално в Музея за история на София, а после в БАН. Оттам са предадени на проф. Гяуров, след което изчезват – вероятно изхвърлени.

През 1981 г. предстои тържествено да се чества 1300-годишнината на България. До това време нямаме изцяло запазен гроб на български цар с изключение на цар Борис III, който обаче е заклеймен и отречен.

А си трябва гроб, ако не на цар, то поне на наш национален герой.

С тази задача се залавя Николай Хайтов. Той прави доста сериозно проучване, но се доверява основно на спомените на баба Мария Лазарова и отчасти на анализа на проф. Христо Гяуров.

Дъщерята на Мария, Анастасия Бокова, свидетелства пред професора, че освен Христо Хамбарков-Гъската в препогребването е участвал и баща ѝ Илия Лазаров. Преди смъртта си той извикал нея и братята ѝ Владимир и Трайко и им разказал, че същата вечер след обесването на Левски отишли в кръчмата “Сив кон” на ул. “Средна гора”,

взели бъклица с вино, сложили в нея приспивателно и отишли при стражата,

която го пазела, увиснал на бесилката. Заптиетата заспали непробудно и тогава двамата храбреци откачили трупа от бесилката, сложили го в чувал и на гръб Илия Лазаров го пренесъл до църквата “Св. Петка Самарджийска”. Там пък ги чакал свещеникът поп Кръстю и го погребали в олтара на църквата от лявата страна.

Отново започват разгорещени спорове между Хайтов и научните работници. През 1983 г. заместник-председателят на Министерския съвет и председател на Комитета за култура Георги Йорданов и председателят на БАН акад. Ангел Балевски създават комисия начело с акад. Димитър Косев, в която влизат и Димитър Овчаров, писателката историк Вера Мутафчиева, ст. н. с. Дойно Дойнов. В становището ѝ от юли 1983 г.четем:

“Няма доказателства за погребение на Васил Левски в църквата “Св. Петка Самарджийска”

Поради това неоснователно е да се поставя надпис или някакъв друг знак, че там е бил погребан Левски”.

Днес има половинчат, но пък патриотичен надпис, който указва, че “В олтара на тази църква според народната памет и редица научни данни родолюбиви българи са погребали през 1873 г. Апостола на свободата йеродякон Игнатий”.

Доколко децата на Мария Лазарова и Христо Хамбарков са народна памет, е друг въпрос.

В последните години за гроб на Левски се сочи и мястото около Министерството на земеделието, че дори там бе поставена също паметна плоча. И за това има твърде оскъдни данни, съществуващи още от 1878 г. И пак опираме до спомените на участници в анкетата на в. “Мир”. Прави впечатление, че като правило те са на хора, които не са били преки свидетели, а са го чували от преразкази, твърде често на бабите си.

И още един факт. Когато започва строителството на паметника на Апостола, се решава, че в основите му трябва да се положат черепът на Бенковски и костите на Левски, които били погребани там. Поп Николчо се доверява на някои вече съществуващи разкази, отива на уречения гроб до параклисчето, разравя предполагаемото място и ...не открива нито череп, нито кости. Но и там днес, почти до пътя, бе поставена паметна плоча.

А не е ли по-добре вместо да търсим напразно гроба на Левски, да се доверим на проф. Николай Генчев, че е по-важно да го носим в сърцата си. А и по-често да препрочитаме неговото тефтерче.

Полемиката във в. "Мир": Висял на бесилката 1-2 нощи, само деца минали оттам

Петър Матеев при откриване на полемиката във вестник “Мир” в бр. 10 979 от 24 февруари пише: “Онзиден се откри енервиран спор за деня на освобождението на София, днес се спори за мястото, на което великият българин Левски бил обесен в София, утре ще спорим за деня, в който се провъзгласи Второто българско царство. Спорим, без да проучваме, пишем, за да пишем”.

По-нататък сам дава тон: “През лятото на 1879 г., една света неделя, заедно с един бивши софийски учител и двама-трима другари, излезнали на разходка да посетим мястото, на което бил обесен Левски, дойдохме до мястото на стария полузаринат окоп. Връх отсамната издигната земя стърчеше една келява върба. “Тук, ни каза учителят, биде обесен Левски”. Това място беше нейде между днешната Държавна печатница и паметника”.

В бр. 10 981 от щаба на армията: “Обявено бе от щаба на армията, че се търси мястото, дето е заровен Апостола Левски. Досега са постъпили доста сведения. В повечето от тях се посочва

място около Художествената академия”.

Тома Васильов в бр. 10 984 преразказва какво му е казал бръснарят от Лозенец Александър Младенов: “...ние бяхме деца по на 10-12 години, заинтересувахме се да видим обесването. На другия ден отидохме при Черната джамия и чакахме доста време. Най-сетне излезнаха. Правеше впечатление, че не се виждаше българин, само тук-там някой турчин.

... “при бесилката имаше 10-15 турци и само един българин. Свещеникът, когато почнаха да го бесят, изпъди нас, децата, да не гледаме и ний слязохме при реката.

...Като чухме, че вече е обесен, ние се върнахме. Те режеха вече въжето и го хвърляха, всеки да си вземе. Аз не успях да взема, а един от другарите взе едно парче”.

... Гробищата се намираха в днешния квартал, включващ улиците “Оборище”, ул. “Дунав”, бул. “Дондуков”, ул. “Кракра”, ул. “Регентска”. Тука е погребан Апостолът на българската свобода.

... “Погребаха го привечер, а сутринта, като отишли наши християни на гроба да занесат нещо за ядене и пиене, намерили гроба разровен и празен. Левски го извадили от гроба, изчезнал:

Кой го беше откраднал,

не можахме да узнаем, нашите или турците.”

Генерал Кандарджиев в бр. 10 986: “През есента на 1878 г. I р. от I п. Софийска дружина, в която служех като редник, биде настанена в голяма турска военна фурна, на мястото, на което сега е построена Държавната печатница. Един празничен ден дойде на свиждане другарят ми Никола Желявски (покойният генерал Желявски). Край другото предложи да ме заведе да ми покаже мястото, на което е бил обесен Апостолът на свободата Васил Левски.

...Като изминахме известно разстояние из покритата с високи изсъхнали магарешки тръвне равнина, Желявски се спря и каза: “Ето тук е бил обесен Левски”. Пред очите ми се показа чист от тръвне четириъгълник около 3х3 м, обиколен от дялани сиви каменни бордюри. В него бяха натрупани няколко вехти дялани като за строеж чамови дървета. “Тия дървета са от развалената след освобождението бесилка.

... Младият Никола Желявски като софиянец ученик трябва не един път да е посещавал мястото на бесилката, за да може през гората от високи търне да ме заведе право на мястото на бесилката ”

Разказът на Никола Станчев в бр. 10 987, който предава спомените на Мария Лазарова, съпруга на Илия.

“Левски е висял на бесилката 1-2 денонощия и само младежи десетинагодишни са имали смелостта да минават покрай бесилката. Тялото на Апостола

е било погребано от поп Тодор много близко покрай бесилката

Дотук баба Мария говореше спокойно, обаче на зададения от мен въпрос: где е днес тялото му, тя като че се пренесе в оная тъмна епоха, когато на такива въпроси се отговаря само под клетва, че няма да бъде предадена на турските власти. И със своята искреност и добродушие ми добави, че тялото на дякона Левски е откопано от тогавашния клисар при днешната църква “Св. Параскева” на ул. “Мария Луиза” и погребано в олтара на същата църква. Този подвиг е извършен от покойния Христо Хамбарков, който е бил във връзка с членовете на софийския революционен комитет.” (За отбелязване е, че тя не споменава вече покойния си съпруг Илия Лазаров – б.а.)

Д-р Христо Тантилов:

За гроб бяха ми показали, че се намира около участъка на ул. “Велико Търново”. Това място ми се виждаше много далеч за погребението на този опасен гяурин, който толкова години беше тревожил спокойствието на падишаха. Ето защо един ден отидох на ул. “Татарлий” да търся палача циганин. Но за съжаление, оказа се, че късно съм се сетил да търся човека, който би могъл да ни даде що-годе точни сведения за мястото, дето почиват тленните останки на великия българин.

Палачът бе починал,

а живите му съвременници не знаеха нищо.

...Турците са бързали да свършат с опасния за спокойствието им и за живота на империята Асланоолу и сигурно е, че са бързали да го заровят, като са го хвърлили в рова и са го затрупали.”

Ал. Тилев дава нова насока със спомените си от времето, когато е 15-16-годишен:

“В гробищата, които тогава бяха вън от града – западно от бул. “Фердинанд” (сега “Хр. Ботев”), имаше нещо като параклисче – доста запуснато, надясно от олтарчето му и малко по-назад - на 5-6 крачки – значи западно от олтарчето, ми се посочи гробът на Апостола, обаче никакъв знак – каменен или дървен, не упоменаваше името на покойника в тоя гроб. Около тоя гроб, както и по-близките съседни до него още тогава съществуваше пълна занемара. Откакто се повдигна въпросът за гроба на Левски, много пъти нарочно минавах покрай сега същите застроени места: спомням си, че гробищата заемаха местата между сегашните улици “Позитано” и “Владайска”, обаче къде точно беше параклисчето, не мога с точност да си спомня, но ми се струва, че трябва да е на юг от бул. “Братя Бъкстон” или даже още по̀ на юг – дето е северното дворче или - най-после най-дясната (северната част) на огромното здание на Окръжната палата (Министерството на земеделието).”

Д. С. Маринов и Владислав Икономов в бр. 11 003:

Димитър Маринов, което чул от няколко стари баби, като минавал през българските гробища край Окръжната палата: “Една от бабите, като показа с ръка един гроб до самата църквица, каза: “Този гроб е на комитата Левски, когото турците обесиха на пазарището. Посоченият гроб, прегледан от мене, беше съвършено изравнен с повърхността на земята...”

Вл. Икономов: “Лично от поп Тодор, както и от покойния ми баща – поп Петър, съм чувал и зная, че гробът на апостола Левски е бил до самата стена на църквицата в българските гробища при Окръжната палата”.