Д-р Владимир Петков - преводач, шеф на протокол и дипломат, описва какво беше да се живее по времето на социализма
Д-р Владимир Петков е роден през 1950 г. в София. Завършва медицина, а след това дипломатически отношения в Москва. Във втория си том с професионални мемоари той отново споделя абсурдни и хумористични епизоди от кариерата си на преводач, шеф на протокол и дипломат.
“Навремето в България се строеше интензивно и мащабно. Вестник “Работническо дело” се задъхваше да описва ежедневно трудовите подвизи на пролетарската класа с епични словосъчетания. Студенти и ученици късаха от залъка си, за да съберат богатата реколта и да я превърнат в компоти. Хидроинженери градяха язовири, за да има вода и българите да живеят по-хигиенично, без да си честитят банята. В. “Стършел” с карикатурно-фейлетонни похвати кандърдисваше хората да крадат по-малко от своята общонародна собственост. Агитаторите громяха с лозунги и речи “малката правда”, както я беше обозначил Живков. Тружениците на тихия фронт и съдебната система бдяха неуморно в опит да накарат сънародниците ни да спазват отчасти законите. Въобще всеки участваше със своя дял във всенародния кипеж.
В Съветския съюз имаше много почивни домове от различна категория. Повечето бяха предназначени за стандартната работна публика от пролетарските редици. По-малък брой - за отделни представители на народа. А най-малък брой - за елита на отделните представители на трудовите хора. Обединяващата формула между тях бе наличието на билярд. Изключително популярна игра в онези времена, не изисква басейн, велосипед, маратонки, близо си до бюфета, но все пак е спорт, макар и не олимпийски.
В България бе усвоена същата структура на почивното дело. Само че вместо “дом” се употребяваше нова експертна дума - “станция”. Почивна станция на трудещите се селяни, на “Кремиковци” и така нататък. Изоставахме леко с билярда, но не бива всичко да се копира механично, не е в тон с диалектиката.
Следвайки съветската традиция, в обекта на Златни пясъци, сега Ривиера, бе инсталирана билярдна маса в централния хол. Основните играчи, както разбрахте, бяха съветските другари. И те имаха право на заслужен отдих, поуморени от партийното строителство.
Много интересен и поучителен се оказа престоят ми в хола край масата, в удобното кресло. Всеки следобед, по сънливото време, там се разиграваше турнир, играта се накъсваше често от политически спорове с фундаментален оттенък, опонентите се превъзбуждаха, чуваха се отделни крясъци, викове на руски, скандални реплики и обидни квалификации. На мач като на мач. Възхищавах се на техния ентусиазъм, имаше нещо бригадирско в него. След 16 часа средноевропейско време играта се прекъсваше рязко с появата на група наспали се съпруги. Дебатите секваха незабавно, настъпваше рибена тишина и всички ругаещи се допреди малко се отправяха към плажа под строгите дамски погледи.
Пропуснах да поясня, че сутрин, обед и вечер в ресторанта
освен хранителните вещества и евксиноградските питиета се поднасяха и цигари “Кент”
пакет, символ на лукса в онези славни години.
И ето ме, с безплатно кафе и номенклатурна цигара, седнах в креслото, очаквайки поредния спектакъл. Заварих обаче само двама любители на сложната игра, които се състезават по нови, самостоятелни, индивидуални свои правила. Целеха безразборно с всяка топка само една от ъгловите дупки, а те, както е известно, са с мрежичка, където топката трябва да падне след попадение. Горещо, още нямаше климатици, а те страстно тичаха около масата, за да насочат удара си именно в този ъгъл. Странно. Зададох тактично тематичен въпрос:
- Прощавайте, това някакъв нов вид сибирски билярд ли е?
- Гледай и ще видиш - ми се отговори.
И аз продължих да гледам, за да видя. Моментът настъпи бързо. Единият изкрещя “Есть!”, все едно беше засякъл щука с въдицата си. Точно попадение! Но топчето стоеше и не падаше в мрежичката противно на повечето закони на физиката. Той ме погледна, намигна ми, затича се пъргаво, взе го и извади изпод него бутилка стаена там водка. Отпи богата глътка, завинти с известно съжаление капачката и отново пусна шишето в тайника. Пак ме погледна:
- Разбра ли, Володя?
Разбрах, не беше трудно. Играта продължи с изключително старание и майсторство от двете страни.
След четвърт час питието бе изпито почти равномерно, по братски, от двамата състезатели. Те се огледаха и ме помолиха да изхвърля амбалажа. Което и направих уважително.
Върнах се, а спортистите вече се целеха в другия ъгъл. Играта явно им потръгна. Тъкмо изпиха и втората бутилка, когато се чу бученето на асансьора. Те смирено се върнаха към стандартните правила на играта. Асансьорът спря и от него излезе Олга Ивановна, съпругата на единия майстор на бутилирания билярд:
- Саша, много си се зачервил, да не си вдигнал кръвното?
- Олечка, нищо ми няма - сподели той, - това е спорт, много се бяга около масата.
- Добре, хайде на плажа, как не ви омръзват тези топки! - изкомандва Олечка.
Саша издебна момента, намигна ми пак и посочи третия ъгъл с поглед. После потеглиха семейно към морската синева. Взех поредното шише и го скрих зад дивана. За утрешния турнир.
Хранително-вкусови преживявания:
В кротките застойни времена в края на 70-те години ми бе възложено да придружавам работна група от ЦК на КПСС. Целта на съветските другари бе перспективна - как да коригират предпочитанията на руския човек към питието водка и да го ориентират към нискоалкохолни напитки от рода на виното и бирата. А Народна република България даваше личен пример в това отношение, нещо като еталон и пример за подражание.
Алкохолът, знае се, сближава хората. Оказа се, че и разговорите за него - също. Гостите споделяха чудати неща, докато пътувахме. Боравеха с проценти. 13% от бюджета на страната им се формирал за сметка на продажбата на водка. 2% от мъжете били алкохолици, трудно се вплитали в работните процеси по строителството на социализма и имали нездрави схващания за перспективното бьдеще.
Въобще създавали доста животрептящи проблеми на нетрезвия фронт - разтрогнати семейства, проблемни деца, хулиганство, престъпност - пошло наследство от царския режим.
Обясненията им кръжаха около историческите корени на водкопиенето и употребата на самогон - отвратителен алкохолен еликсир, сътворяван в домашни условия от захар, мая, хляб или картофи. Не споменаваха обаче за социалните причини, царя го нямаше отдавна и завинаги, а аз не зачеквах темата, очевидно беше чувствителна за тях.
За разведряване на словесната обстановка обясних нашите вековни традиции във винопроизводството и как във всяка къща се правят домашно вино и ракия, за да не скучае аграрното ни население през дългите зимни вечери. Споменах, че в някои райони на страната правят попарата на децата с вино, за да не хабят млякото, а и да свикват от малки с полезната традиция. Не пропуснах да им съобщя и за хубавата бира, майсторски произвеждана от нашите пивовари.
Гравитирайки така около темата водка - ракия - вино - бира,
се озовахме пред завода “Загорка” в Стара Загора. Образцово предприятие, чисто, спретнато, очевидно печеливш.
Подходяща секретарка ни въведе в покоите на нестандартен за онези епични времена кабинет на четящи директори. Етажерките на мебелната секция не бяха оборудвани с томовете на Тодор Живков, нито със сборници от решенията на партийните конгреси. Вероятно шефът на бирената фабрика си ги беше присвоил и ги четеше вечер в уютна домашна обстановка, докато жена му правеше шопска салата като мезе за ракията. Не вярвам и вкъщи да е пиел бира. По рафтовете бяха наслагани бутилки и кенчета с различно пиво собствено производство.
Нашият домакин още след приветствието подари на гостите по една огромна рекламна двулитрова халба с надпис “Загорка”, подходящ сувенир за пътуващи със самолет, не заемаше повече от половин куфар. И чак след това започна експозето. То обаче не беше аплодирано с вътрешен възторг от руската група. Той им говореше разпалено за хмел, машини, технологии, все въпроси, които малко ги засягаха. Интересуваха се как възпитаваме народонаселението да пие бира, а не леко разреден спирт. Но лекторьт пред тях не беше антиалкохолен педагог, а просто директор на пивоварна.
Дойде време да ни поканят на обяд в работническия стол. Там съветските посетители се изненадаха, не го криеха. Вървяхме заедно с персонала покрай шубер с табла в ръка. Всеки от работниците си избираше от богатото меню. Това бяха обикновени трудещи се, индивидуално незабележими в блясъка на нашите дни. Но ги хранеха безплатно, достойно и изобилно. С кюфтета.
Един от гостите остави храната си на масата и се запъти към стърчащата от стената чешма, за да си измие ръцете. Върна се след миг и ме попита:
- Володя, много странен умивалник! Метален, с решетка отгоре, няма сапун и салфетки, само чаши.
Обърнах се към директора с актуалния въпрос, той се засмя и ни заведе вкупом към крана. Поясни ни, че от него тече студена прясна бира и всеки може да пие на корем.
- Ама това сериозно ли е? - обърна се към мен шефът на групата. - У нас, ако направим така, няма кой да работи следобед в завода и ще трябва да построим изтрезвител на изхода.
Прихнахме съвместно, но си наляхме по една бира, после по още една. Бирата не утолява жаждата, иска ти се да потретиш.
Домакинът се отпусна, официалното му напрежение изчезна от лицето и започна да разказва бирени вицове за развеселяване. Той се смееше заразително и най-много от всички. Но запомни един от анекдотите, може би най-съществения: “В братска Монголия построили бирена фабрика и изпратили мостра от първото пиво в Чехословакия за анализ и оценка. Получили след седмица телеграма от Пилзен с текст: “В урината на вашия кон няма албумин”.
