Днес  се навършват 20 години от кончината на Александър Сталийски (4 август 1925 г. - 13 януари 2004 г.).  Като ярък представител на видинския род Сталийски, неговото битие остава незаличима следа.

Вдъхновен от наследството на баща си Александър Сталийски, който е екзекутиран като министър на правосъдието от Народния съд на 1 февруари 1945, Александър Сталийски-син преследва адвокатска кариера. Този избор не е само почит към неговото семейно потекло, но и свидетелство за вярата му в силата на закона като инструмент за справедливост и обществена промяна.

Членството на Александър Сталийски в Демократическата партия през 1946 г. и последвалото й разпускане, съчетано с политическата кариера на баща му, го хвърлят в бурните течения на годините на комунизма.

Преди 1989 г. е многократно арестуван и интерниран, въдворяван е в лагерите Белене, Богданов дол и Куциян. Изселван е многократно от София за повече от 16 години в Долни Дъбник, Дулово, Павликени, Своге, Чепеларе.

Годините, прекарани в лагерите, белязали младостта на Александър Сталийски, остават свидетелство за непреклонния му дух и воля. Дори при брутални условия и безмилостно преследване той остава непоколебим в принципите си и верен на родовата си памет.

Макар и изселен, дълги години той работи като адвокат, а след демократичните промени е кмет на Столична община "Овча купел".

През 1991 г. е избран за депутат от листата на СДС в първото обикновено Народно събрание след падането на социалистическия режим. Изявите му от трибуната на парламента са интригуваща смесица от остър като бръснач ум и проницателен хумор, оставящи траен отпечатък не само в съзнанието на неговите съвременници, но и на поколенията.

Става и министър на отбраната в първото демократично избрано правителство на България след промените.

Светла му памет!