Покорителят на Южния полюс Робърт Скот поверява на един български авантюрист с възрожденска жилка грижата за основната двигателна сила в експедицията му -­ кучешката. Това става по време на втората му експедиция към Южния полюс в началото на 1911 г. Робърт Скот оставя костите си в бялата пустош, но след време Александър Геров се връща, открива тялото му и го погребва по християнски сред вечните ледове.

Коренът на Александър Геров е в Хаджигеровия род от Копривщица, който води началото си от първите години на ХVIII век.

Александър е син на Иван Душков, втори братовчед на възрожденеца и енциклопедист Найден Геров, хаджия и поборник за национална свобода. След обесването на Тодор Душанцалията в пловдивския затвор през 1876 г. (копривщенец, прекарал 8 г. по търговия в Египет и завърнал се, за да се обрече на отечеството) Иван Душков запазва дрехите му. Захари Стоянов свидетелства в "Записки по българските въстания" за това: "От дрехите на покойния, които се раздадоха по сиромасите из двора, и аз се сподобих с една риза, която ми даде Иван Душков."

Душков отървал бесилото по време на Априлското въстание и се върнал в Копривщица. Отново подхванал търговия с Арабския свят и натрупал добро състояние. Починал през 1893 г.

През 1878 г. на Иван Душков се ражда четвърти син (от общо 12 деца). Кръщават го Александър, на името на Царя Освободител. Учил във френския колеж в Пловдив и там

покрай другите науки се влюбил в романите на Майн Рид и Жул Верн.

Тъй го обзела жаждата за пътешествия. Това обаче се оказало не младежко увлечение, а мечта за цял живот. Геров станал първият алпинист у нас. Често сам-самичък предприемал излети из Стара планина, катерел се по най-непристъпните скали и всявал страх и ужас у близките си. Брат му Димитър, който вече учел в Париж ветеринарна медицина, като разбрал за тези склонности, изпратил на по-младия Александър пикел и алпинистки "котки". Той ги използвал умело, за което свидетелства фактът, че твърде скоро си набавил сбирка от еделвайси.

Александър и другият му брат Душко започнали уроци по английски и в началото на миналия век заминали за Англия. Душко си намерил работа в Лондон и останал там до края на живота си. Александър обаче решил, че улегналият и еднообразен живот на чиновник не е за него. Повод за това екзистенциално решение е първата експедиция на Робърт Скот към Южния полюс през 1902 г. Макар и несполучлива, тя прави огромно впечатление на копривщенеца най-вече с хвърленото предизвикателство към вечните ледове. Александър се опитвал всячески да подражава на своя кумир. Станал моряк и след няколко месеца се озовал в Лисабон.

Оттам писал на домашните си, че е включен в новосформирана експедиция, която трябва да проучи изворите в поречието на Амазонка. В по-късни писма описва приключенията си разказва за схватки с индианци, от които

вземал злато срещу лъскави джунджурии,

споменава, че мнозина от експедицията са загинали в битки срещу местното население. Експедицията завършила в Чили. Оттам Александър се оплакал, че не може да свикне с честите земетресения и търсел начин по-рано да напусне страната. Записал се в екипаж на кораб и от Валпарайсо се озовал в Австралия. Там дълго се колебаел какво да предприеме ­- дали да продължи към вътрешността на страната и да си намери някаква постоянна работа, или да чака сформирането на екипаж на кораб за Индия. Както става в подобни случаи, съдбата му предложила друго­ - срещнал своя идол Робърт Скот.

В последното писмо, което Геров праща до България, пише: "Моята мечта се сбъдна, включен съм в експедицията на Робърт Скот, която тръгва наскоро към Южния полюс. Или ще се върна знаменит, или ще загина!"

Със сигурност днес се знае ,че Геров оцелява след експедицията, но писмата му секват и по-нататъшната му съдба остава неизвестна. Предположенията са, че от Нова Зеландия се озовава в Япония, където загива.

Майката Елена Душкова разказвала пред свои близки за митарствата на своя син по света. След смъртта й през 1932 г. личният архив, който включва и писмата на сина й, остава при роднини в София. Унищожен е при бомбардировките през януари 1944 г. Тези писма обаче запазват спомена за един интересен живот. Върху тях няколко публикации в периодичния печат прави Анатоли Златаров през 60-те години на миналия век. Разказите на Елена Душкова пък старателно е записвала нейната племенница Вера Мечкарова.

Когато тръгва за Антарктида с кораба "Тера нова", капитан Робърт Скот все още не е събрал достатъчно пари за експедицията - според собствените му изчисления не му достигат 8000 франка. Той спира в Южноафриканската република, за да търси спонсори, но въпреки усилията му от местните бизнесмени събрал едва 1000 франка. Липсата на пари, която е попречила на не едно голямо дело, го кара да спре и в Австралия. В Мелбърн и Сидни той изнася сказки за целта на своята експедиция с надеждата да дарят за експедицията му още някой и друг франк.

При една от сказките в Сидни Скот се среща с Геров. Българинът му разказва за своите перипетии по света и за участието си в експедицията по поречието на Амазонка. За да е по-убедителен, той вади дипломата на брат си Димитър и казва, че е завършил ветеринарна медицина в Париж. Скот го включва в експедицията, но във всички списъци Александър фигурира с името, с което се е представил на първата им среща ­ Димитър. През 1913 г. дневникът на капитан Робърт Скот е публикуван в Лондон със заглавието "Последната експедиция на Скот". Твърде често в него се среща името Димитър Геров, а на няколко места капитанът е отбелязал, че той е бил на длъжност

догдрайвър ­ - водач на кучетата.

Кучетата за впряговете в експедицията са доставени от Далечния изток и Сибир през Владивосток. Всичките носят руските имена - Красавица, Малчик, Хохол, Старик, Пестрий. Александър нарича едно от кучетата водачи Осман.

На 29 ноември корабът "Тера нова" тръгва към Антарктида от новозеландското пристанище Порт Чалмърс. На 1 януари 1911 г. акостира край ледника Рос. След изграждането на базовия лагер група от 13 души, в която е и Геров, тръгва навътре в ледения континент да прави голям продоволствен лагер. Той отстои на 79 градуса южна ширина - най-южната точка, до която експедицията достига преди зимата на 1911-1912 г. Българинът взема 26 кучета в три впряга, като най-здравите оставя в базовия лагер. По-късно те служат за основна теглителна сила при изграждането на нов лагер навътре в континента.

При втората си "ледникова" авантюра Робърт Скот не бърза ­- той вече веднъж е щурмувал Южния полюс, не е успял, но пък е натрупал нужния опит.

А всяко голямо дело се ражда в конкуренция.

Руал Амундсен също си е поставил за цел да стигне Южния полюс и интригата кой пръв ще осъществи целта си е основна тема за тогавашната световна преса. Съобщенията за Амундсен са, че обикаля Англия и Щатите, търси пари и според журналистите засега неговата експедиция е по-скоро проект, отколкото близка реалност. Най-неочаквано норвежецът изчезва от полезрението на журналистите за около месец и изведнъж се разбира, че през късната есен на 1911 г. изследователският му кораб е акостирал край... ледника Рос.

Амундсен строи базов лагер в Уейл, на 60 мили по-близо до полюса от този на Скот. Норвежецът пише: "Ако исках да поддържам своето реноме на изследовател, трябваше да се сдобия с бърз, сензационен успех." Нещо, което и прави. Начинанието за тогавашните вестникари изглежда несигурно (поне в началото), но що се отнася до сензацията тя е налице - никой не е очаквал Амундсен край бреговете на Антарктида.

Новината кара Скот да бърза. Той прави три лагера. Първият е наречен "Един тон", след него е "Средата на ледника", а най-близо до Южния полюс е "Планинският ледников склад". Последните два лагера се намират в подножието на планината Еребус, която достига 1700 м, а най-високият й връх е действащ вулкан. За впрягове Скот използва конска и кучешка тяга. Много от животните измират или пропадат в ледените зъбери на планината. Англичанинът се усъмнява от ползата на кучешките впрягове и записва в дневника си:

"За грешките трябва да се плаща!"

Немаловажен е и фактът, че в експедицията на Скот има само 32 кучета, а Амундсен пристига със 106 четириноги, при това от породите лайка и хъски - най-добрите за полярните условия.

На 18 януари 1912 г. Робърт Скот заедно с още четирима души от своята експедиция,

достига най-сетне Южния полюс.

От последния лагер те са тръгнали на 1 ноември. С потрес Скот разбира, че усилията му са останали напразни ­- Амундсен го е изпреварил. Той е тръгнал от базовия си лагер 12 дни по-рано и е бил на полюса от 14 до 17 декември 1911 г.

През това време Чери Жерард и Александър Геров чакат в базовия лагер. Уговорката им с шефа на експедицията е между 4 и 7 март да отидат в лагера "Средата на ледника", да посрещнат покорителите на полюса и да ги подкрепят по обратния път. Скот загива последен от петимата покорители на полюса на 6 март 1912 г., при това само на 11 мили от лагера "Планинският ледников склад".

През есента Александър Геров участва в похода на Пристли, чиято цел е да намери останките на петимата покорители на полюса. Групата минава през масива Еребус. За да увековечи заслугите на българина, Пристли нарича един от съседните на вулкана върхове на негово име. При този поход Геров достига на 700 километра от полюса.

Пристли намира близо до "Планинският ледников склад" палатката на капитан Робърт Скот и четири трупа в нея. Става ясно, че те са загинали от изтощение -­ в палатката са всичките им вещи, както и дневникът на експедицията.

Геров участва в направата на надгробния паметник. Развалят две шейни, укрепват ги в снега така, че останките от тях да служат за навес, и между тях набиват бамбуков прът с метален цилиндър. От ски правят груб кръст и на него изписват имената на покорителите на Южния полюс с годините на раждането и смъртта им.

Кой първи се е добрал до най-южния континент на Земята е въпрос на национален престиж. Неслучайно испанци и българи търсят в археологически изследвания останките на китоловния кораб "Сан Телмо", за който се предполага, че в началото на XIX в. се е разбил в бреговете.

Героичният период в историята на полярните изследвания е в края на XIX и началото на XX в. Тогава са експедициите на французина Шарко, англичаните Скот и Шакълтън, белгиеца Герлаш, норвежците Борхгревник, Амундсен и Норденшелд, германците Дригалски и Филхнер, австралиеца Мосън и японеца Шираз. Досега над 220 експедиции от различни части на света са поемали към ледения континент. Броят им непрекъснато ще расте, защото тази най-дива и най-неизучена част на нашата планета все още ревниво пази тайните си и тепърва ще се отплаща на многобройните си изследователи за усилията им.