Но не толкова, че да се саморазруши и да изглежда безпринципна

"Със сигурност можем да оценим това, което е безспорно – че в лицето на Елизабет II Европа, светът имаше един от последните блестящи примери за смисъла и същността на монархията и на държавната власт. Тя беше пример на онова, което се нарича дълг – всички онези неща, които може би в XXI век звучат вече малко старомодно, което е тъжно, но е факт."

Това каза в интервю за предаването "Преди всички" на БНР историкът проф. Петър Стоянович.

Според Стоянович основният въпрос е за кого е признанието – дали за дълго живялата и управлявала жена или пък е потвърждение, че монархическата форма е сила, която защитава хората срещу "необуздаността на изборната власт".

"В целия този много голям траурен панаир, който виждаме – без ирония и без прехласване, има този момент на рекламата, на човешката суета да бъдеш на тази опашка. Не бива да приписваме на публиката само чувства на дълбок поклон и разнеженост. Но това се случва рядко в чиято и да е история. Ние имаме нещо подобно. Дори ние, българите, след смъртта на цар Борис III през 1943 г., имаме подобни опашки, денонощни. Народът, поданиците, нацията много ясно усеща момента, в който тя самата е заплашена от липсата на стожер. Някои биха дали малко по-библейския пример – стадо без пастир. Това не е култ към личността. Това е една смесица между притеснение пред неясността на утрешния ден, и от друга страна е идентификацията между нацията и нейния предводител, нейния владетел."

"Британската монархия е изключително адаптивна. Не толкова, че да се саморазруши и не толкова, че да изглежда безпринципна, но тя успява, нейните съветници и пиари успяват да схванат къде биха могли да отстъпят пред неумолимия ход на времето и очакванията на хората", посочи в коментара си проф. Петър Стоянович.

"Няма ред - нито с живота, нито с короната, нито със смъртта, особено ако човек мисли с принципите на монархията", така историкът обрисува поемането на кралската власт от Чарлз III.