В Средновековието осъждали убийците да вървят по Пътя

Ивинела Самуилова е богослов по образование и един от най-четените и обичани съвременни български писатели, както показват наградите на читателите за книгите ѝ: “Любима книга на България” за романа “Бабо, разкажи ми спомен”, “Носител на всенародната любов” за “Жената, която търсеше любовта”, “Книгата, която ме вдъхновява” за романите “Животът може да е чудо” и “Къде отиваш, пътнико?”. Последния авторката написва след завръщането си от Камино през 2013 г., когато заедно със сина ѝ изминават 320-те км от Леон до Сантяго де Компостела в Испания по най-популярния маршрут на Пътя, наричан Франсез. Две години по-късно тя отново е на Камино с Венци - първия читател на “Къде отиваш, пътнико?”, който тръгва по Пътя, вдъхновен от романа ѝ. Година по-късно и вече заедно, двамата поемат по друг от поклонническите маршрути до Сантяго, този път от Порто, по “Каминьо Португеш”.

Романът, както и пътеписите ѝ за Пътя допринасят значително за популярността на Камино сред българските поклонници. Миналата седмица се разбра, че затам е тръгнала съпругата на президента Десислава Радева.

Пътят (El Camino) е една от малкото възможности днес в Европа човек да изживее в някаква степен древния опит на пилигримството. Колко от съвременните поклонници осъзнават в началото на пътешествието си този опит като религиозен, не знам. Но, струва ми се, в края му повечето откриват, че Пътят всъщност е завръщане към себе си, ако под “себе си” разбираме първообраза на човешкото - богобразността му. Усилието да тръгнем в посока, обратна на света, и да се приближим до Божия си образ е героически акт. Героизмът е онова състояние, което древните гърци наричат ex-stasis, сиреч да стъпиш извън познатото себе си, да се преместиш “отвъд”. Затова целта на пилигримството е именно тази - човек да достигне до “място”, което е отвъд местата, постижими в обикновеното всекидневие и чиито пътища често се оказват задънени улици. Който и маршрут (от няколкото възможни) да хванем, целта на Камино (и на всяко пилигримство) е една: да постигнем трансформация. Да преживеем “метаноя”, както богословието нарича пълната промяна, обновлението на сърцето и ума. Това очаквано обновление е причината в Средновековието например за някои престъпления съдилищата да налагат като (или вместо) наказание извършването на поклонение. Дори и за убийство. Поклонничеството освещава, затова в същността си то е религиозно преживяване, понеже religare (лат.) означава да възстановим връзката си с Бог, а това неизбежно се отразява и на нашата праведност.

Едва ли ще откриете поклонник, който в края на пътешествието да не е усетил, че с него се е случило нещо необикновено. Какво точно, е трудно да се дефинира, затова често наричат преживяването “магията на Пътя”.

Когато стигнат нулевия километър в края на Камино,

при нос Finis Terre, смятан от древните за края на света, повечето пилигрими заплакват

- от вълнение, че са успели да прекрачат физическите и духовни бариери, и от радост при срещата със себе си отвъд. Всяка стъпка от Камино си струва сладостта на тези сълзи.

В исторически аспект въпросителните за известния поклоннически Път до Сантяго де Компостела в Северна Испания са много, но каквито и маневри да са довели до това, факт е, че през XI век поклонението до Сантяго придобива статут на второ по значимост след това до Светите земи. Апостол Сантяго (Яков Зеведеев, брат на светия апостол и евангелист Йоан), е официалната причина да съществува Камино – смята се, че мощите му се пазят в катедралата в Сантяго де Компостела. Покровителят на испанците е не само един от Дванадесетте апостоли, но е принадлежал и към най-приближените до Исус Негови ученици.

Връзката на апостола с Испания всъщност започва от Падрон – последния град по Пътя преди Сантяго де Компостела по португалското Камино. Влюбена съм в това градче и не само защото в него са култивирани “чушлетата от Падрон” (който ги е опитвал - знае, но ще се облизваме след малко). Всъщност това външно невзрачно градче и съседното село Ирия Флавия, по-скоро негов квартал, се оказват с ключова роля в легендата за апостол Яков. Точно тук учениците му свалили на испанска земя тялото на апостола след мъченическата му смърт в Йерусалим. Вързали кораба, с който пристигнали до това място по реката, на един педрон (част от каменна римска колона). Оттук и името на града – Падрон. Смята се, че тялото на апостола останало известно време в Ирия, преди да бъде преместено на сегашното си място в Сантяго – някога поле, където светият мъж бил тайно погребан, а гробът му потънал в забвение. През 813 година един отшелник видял светлини и чул песнопения на това място. Тази случка дава и наименованието на мястото – Campus Stellae, днес – Компостела, звездно поле. Отшелникът съобщил за случката на епископа на Ирия Флавия и тогава било открито и идентифицирано (по надписа на мраморния саркофаг, в който било положено) тялото на апостола. Крал Алфонсо II, информиран за светата “находка”, провъзгласил апостол Яков за покровител на Испания и построил над гроба му параклис, превърнат по-късно в катедрала. Педронът пък е свещена реликва за пилигримите и се съхранява под главния олтар на църквата в Падрон, носеща името на апостола и построена на брега на река Сар. Днешните поклонници може и да не знаят това, но някогашните са смятали, че който стигне Сантяго и не отиде в Падрон, все едно не е извършил поклонението.

По кой маршрут да тръгна и първи стъпки

И двете ми пребивавания на Камино се случиха в този период - приблизително между края на май и средата на юни. Не знам дали е най-доброто време, но със сигурност дните са достатъчно дълги (особено в Португалия, където слънцето залязва след 22,30 ч), все още не е твърде топло (да бе!) и няма толкова пилигрими, както през юли и август. Най-популярният маршрут, разбира се, е Камино Франсез и поради това е може би по-организиран от останалите, но със сигурност е и най-натоварен. Навалицата и състезанието през отпускарския сезон кой пръв ще стигне до подслона (алберге) на следващия ден не се покриват с моите представи за своеобразно камино отшелничество. На португалското “трасе” е далеч по-спокойно, но класиката си е класика: ако тръгвам по Камино за първи път, пак бих избрала френския маршрут, а месец май е добър вариант. Венци го извървя през втората половина на септември и също беше доволен, но на него, за разлика от мен, не му пука, че го вали. Но в дъжд или пек този маршрут има специална аура. Тя се усеща навсякъде - и в знаците по Пътя, и в атмосферата на селцата и градчетата, в службите и проповедите на свещениците, в думите, изповядани в църковните дневници, които обичах да чета в сумрака на хладните, тихи катедрали.

Относно екипировката има много информация, но основните правила са две: колкото се може по-удобни обувки и колкото се може по-лека раница (до 7 кг). Откъдето и да тръгвате на Камино, е важно да се информирате къде да си закупите “ел креденсиал” - нещо като паспорт, в който на всеки етап от пътя ще получавате печат. Само с този паспорт накрая, в Сантяго, ще получите Компостелата - документът, който на латински удостоверява, че сте пилигрим. И последно - преди да тръгнете по Камино, разгледайте маршрута и маркирайте етапите. Оптималното всекидневно разстояние е 20-22, до 25 км, а за етапите с по-голяма денивелация - около 15 км. Не е добре да се прекалява още с първите стъпки.

Символите на Камино

Основният символ-ориентир по Пътя, е жълтата стрелка. Не съм проучвала задълбочено историята ѝ, но за раждането на този международно известен знак мога да предложа две версии. Едната е свързана с О Себрейро на Френския път и падрето дон Елиас Валиня Сампедро, който през целия си живот изучавал историята на Камино и бил голям радетел за неговото възстановяване. На практика през XX век (60-те до 80-те) години Пътят напълно западнал и бил почти забравен, за което свидетелства броят на пилигримите по това време - през 1978 г. например те били едва 13 души. През 1984 г., след като изследвал оригиналния маршрут на Камино Франсез, дон Сампедро решил да го маркира от Росенвалес (където започва) до Сантяго де Компостела. Докато рисувал стрелки в Росенвалес, дошла полицията да го пита какво прави, а той отвърнал: “Подготвям нашествие!”.

Няма спор - получило му се е. Не знам обаче как да свържа тази версия с един надпис от селцето Рубиаеш на португалското Камино, който твърди, че първата жълта стрелка се е родила именно тук.

Важното е, че към днешна дата човек няма как да се обърка по Пътя - стрелките са на всяка крачка.

Красивият средновековен червен латински рицарски кръст

е моят любим Камино-символ. Произходът му се свързва със създаването на Ордена на рицарите на Сантяго през XII век, чиято роля е била да защитава пилигримите по Пътя и да им осигурява подслон, храна и духовна подкрепа. Рицарите също така са имали задача да отблъскват мюсюлманите и да помагат на християнските воини. Ето защо кръстът прилича на меч, а червеният цвят, освен че напомня за мъченическата кървава смърт (обезглавяването) на апостол Яков, се свързва и с легендата как по време на митичната битка между християни и мюсюлмани при Клавихо в Ля Риоха през 844 година (митична, защото не се е състояла и за сериозните историци темата изобщо не подлежи на обсъждане), апостолът се появил на бял кон, развял бяло знаме с червен кръст и помогнал на християните да победят.

Друг, много харесван от пилигримите символ на Пътя, с който ще видите окичени раниците им, е мидата. В по-стари времена тя се е давала на пилигримите чак в Сантяго заедно с Компостелата. Закачали са я на шапките им - като свидетелство за пилигримството. Тези миди (concha de vieira) са характерни за галисийското крайбрежие. По-късно в символа се влага и друг смисъл: меката част в мидата символизира уязвимостта на човека, а твърдите черупки от двете страни са двата стълба на християнската вяра – новите заповеди, които Христос дава на света: да обичаме Бога повече от всичко и да обичаме ближния като себе си.

Ще добавя и забавна история, свързана с един от основните символи на Португалия – петелът. В различни вариации като цяло разказва за двама пилигрими, баща и син, които замръкнали в град Барселос (там нощувахме). Били приети в дома на някакъв човек, който имал дъщеря. Тя харесала момчето, но то, отдадено на поклонническата си мисия, не отговорило на задявките й. Това ядосало момата и когато на другия ден гостите тръгнали, тя мушнала в багажа му някакъв скъп предмет. В следващия град двамата пилигрими били задържани, синът бил обвинен в кражба и вкаран в затвора. Не щеш ли обаче, апостол Сантяго го извадил от там по чудесен начин. Тогава бащата отишъл в дома на съдията и му съобщил този факт като доказателство за невинността на момчето си. Съдията в този момент обядвал – печен петел. Казал, че по-скоро петелът в чинията му ще оживее, отколкото той да повярва на подобни фантасмагории. И тук апостол Сантяго отново се намесил – петелът възкръснал, изправил се в чинията и изкукуригал. Голям смях! Историята е изобразена графично на каменен кръст.

Навсякъде по Камино, или както се казва “под път и над път”, ще виждате паметници, статуи и изображения на пилигрима - с характерна шапка, с тояжка и на нея - малка бохчица. Какво му трябва на човек…

Хората и срещите по Пътя

Искам да кажа няколко думи специално за падретата по Пътя. Голяма мисия имат тези хора и я изпълняват самоотвержено и прекрасно. Присъствала съм на чудни служби, слушала съм вдъхновяващи проповеди. Още тогава в много от църквите имаше преводи на всякакви езици, включително и на български, на части от богослужението. Не ги пропускайте, дори и нищо да не разбирате, това ще ви помогне да настроите зуха си на правилните честоти.

Като цяло - хора всякакви. Срещнахме и със сериозни физически увреждания, възрастни (над 80 г.), както и такива, които, понеже нямали пари за път, си изкарваха парите на Пътя, чистейки с месеци тоалетни в албергета. Нека Бог да благослови всички, които са дръзнали да преодолеят преградите, които ги отделят от Него.

Подслон и храна

Най-евтиният вариант за нощувка по Пътя са общинските албергета. Аз отначало много се дърпах, но най-яркият ми спомен от нощувка е в едно “бойно” алберге, съхранило нещо от духа на пилигримите от времето, когато не са били толкова разглезени. Повечето подслони по Пътя обаче са с доста прилични условия, разполагат с перални и сушилни, както и с оборудвана кухня, в случай че желаете да си приготвите храна сами.

Друга опция за настаняване е стая (обикновено пак с обща баня) в частна къща. По-скъпо е от алберге, но не колкото в хостел и несравнимо с хотелите. По мое мнение на един пилигрим мястото му е в албергето, хотелите са за туристите. Да прекрачиш “отвъд” е трудно, ако не можеш да се разделиш поне за кратко с удобствата, предпочитанията и навиците си. Ако не можеш да сложиш граница на битовите си нужди и дори да можеш да си го позволиш, да не я преминеш.

За много хора остава голяма загадка как малкото багаж в раницата им е бил напълно достатъчен, а често - част от него дори излишен. В някои албергета може да видите направо музейни експозиции от изоставени вещи и библиотеки от книги. Оказва се, на Пътя човек няма нужда от философии и теории за живота, поппсихология и прочее духовни “опорки”.

Но що се отнася до храната, нещата са по-различни. Варианти за изхранване има. Възможно е да си приготвите нещо в албергето, а нужните хранителни продукти ще си набавите от всеки супермаркет. Понякога това е за предпочитане не само защото може да излезе по-евтино, но понеже около трапезата се получават хубави разговори и се завързват нови познанства.

Иначе най-евтината опция да се нахраните доволно навън е, като си поръчвате меню за пилигрими (с предястие и основно ястие, хляб и вино). По времето, когато аз съм вървяла, порциите бяха големи и със сина ми често си ги поделяхме. Любимата ми закуска пък бяха традиционните tostadas con mantequilla y mermelada (препечени филийки с масло и мармалад), а на сина ми - tortilla (омлет), който приготвят в различни варианти, като най-традиционен е може би този con patatas (с картофи). Неведнъж сме си приготвяли за “из път” сандвичи с филе (hamon) - може да си ги купите готови, понеже испанците много ги ядат и ги предлагат навсякъде, но ще ви излезе двойно по-скъпо, отколкото ако си вземете поотделно франзелката и хамончето. Аз лично мога да изкарам на хляб и особено - на хамон не само до Сантяго, но и обратно, но

испанската кухня има предложения, които би било обидно да откажем

Все едно някой да дойде в България и да не ще да ни опита баницата, кебапчетата или боба с наденица.

И не само това. За човека като гладно същество и за физичната и метафизичната връзка на храната с Живота (тоест Бог) доста съм писала и мога още да пиша. Неслучайно някога са ни наричали (нас, християните) канибали, понеже ядем Тялото и Кръвта Христови. “Яжте моето тяло, пийте моята кръв и правете това, за да ме помните”, заръчва Исус на учениците си на Тайната вечеря.

Затова моето отношение към храната няма нищо общо с лакомията - то е благоговейно и с благодарност. Освен когато съм в Испания - там благоговейно се тъпча с благодарност. Шегувам се, не се тъпча, но имам няколко гастрономически преживявания на Камино, които не мога да подмина. Едното са los Pimientos de Padron - чушлетата от Падрон, за които споменах още в началото. Те са едно от знаковите ястия в тази част на Испания от специален сорт малки зелени чушки, които се сервират запържени в зехтин. Великолепни са, нещо като “върхарите” - последните дребни зелени чушки от градината, които пържим у дома. Тези обаче са специален сорт, създаден от монасите във францискански манастир близо до Падрон. Уловката е, че на всеки 300 чушчици има една люта. Може обаче да не се окаже във вашата чиния.

Другото ми голямо изкушение е галисийският октопод, обаче трябва да уцелите място, където го приготвят добре. При нас се случи, без да искаме, да ядем най-вкусния октопод на света, когато в градчето Калдас де Рейс (по португалското Камино, но вече в Испания) попаднахме в деня на Сан Хуан (наш Еньо) и присъствахме на празненствата му, съпроводени с музикални концерти, октоподи и сардини на жар, последните раздавани на корем като почерпка от общината.

Но да кажа за октопода: току-що сварен, изваден от казана пред очите ни, нарязан с ножица на парченца (от пипалата), които са сложени върху дървено танурче, овкусени са само със зехтин, сол и червен пипер и са сервирани с прясна франзелка и студено бяло вино. А по-късно в едно кафене опитахме и традиционни местни сладкиши. Аз не съм по сладкото, но тези бяха божествени и помолих жената зад щанда да ми запише наименованията на едно листче. Ето ги: filloas rellenas de crema pastelera cubiertos de toffee и tocinillo de cielo con arroz con leche y bizcocho. Последният да затвори вратата, ако може да мине през нея.

Венци пък до ден днешен славослови някакви печени свински уши, които ял на френското Камино, както и

лещата със сланина – много традиционно ястие

от испанската кухня. Преглъщаме и когато си спомняме за най-непретенциозния ни обяд в едно невзрачно рибарско селце в началото на Каминьо Португеш. След като се топнахме в ледения им океан, понеже жегата бе нетърпима, огладняхме и носовете ни отведоха до нещо като гаражно кръчме за местните. Седнахме, собственичката излезе от кухнята и без да ни пита какво искаме, каза какво ще ни донесе: ориз, риба, салата и вино. Не знам как може толкова прости неща да бъдат толкова вкусни, но съм забелязала, че е някакъв вселенски кулинарен закон.

Нека да споделя и единствения ми неприятен гастрономически спомен от Камино: свързан е с огромно плато миди, ако мога така да обобщя всички мекотели в странни черупки, някои направо отвратителни на вид (а после се оказа - и на вкус), които ни сервираха във Финистере и от които цяла нощ ми беше лошо.

И накрая, за да не остане някой с погрешното впечатление, че не пием - наздраве! На португалското Камино, ако тръгвате от Порто, не пропускайте да опитате портвайн - Vinho do Porto, десертно вино, характерно и произвеждано изключително в тази част на страната и по-конкретно – долината на река Дoуро. Ние го пробвахме с мезе от плодове, местни сирена (козе и овче) и презунто (местно производство пушен свински бут). Много ми допадна и португалското Vinho Verde (зелено вино). Всъщност виното е бяло и специфично, пихме го по централния маршрут и не мога да кажа дали го предлагат по крайбрежния. Вкусът му е малко по-резлив от обикновеното, леко пощипва езика и сякаш е слабо газирано. Много освежава в жегата.

Като цяло в Португалия си отпихме на хубаво бяло вино, а в Испания - на червено. Там сякаш е задължителна част от менюто, на места не те и питат искаш ли, не искаш ли, а направо ти носят бутилката. И винаги има елемент на изненада какво количество ще ти донесат - ту чаша, ту кана, ту бутилка. Пробвахме им и орухото на испанците, но пред нашите ракии са мнооого назад с материала. Но пък биричката им я бива, а за един жабясал пилигрим няма по-голямо удоволствие от това, когато пристигне на следващото място, да си вземе една голяма бира, да си събуе обувките, да се изпружи удобно и омиротворен и благодарен да пие за чудесната възможност да бъде на Пътя.