Той е сред най-достойните ни държавници, пет пъти е министър-председател.
Александър Малинов днес е малко познат. Няма цялостна монография за живота и делото му. Бегло го споменават в енциклопедиите и учебниците. В столицата има булевард и метро станция с неговото име. Има и квартал “Малинова долина”, който не е бил на Малинов.
Александър Малинов е с изключителни заслуги в нашата политическа история. Най-значимата е обявяването на българската независимост. С този акт на 22 септември 1908 г. ставаме равноправна европейска държава.
Александър Малинов е роден през 1867 г. в Бесарабия. Син е на преселници по време на игото. Завършва гимназия в Болград и право в Киев. През 1891 г. се връща в отечеството на своите предци.
Работи като съдия, прокурор и адвокат.
Влиза в редиците на Демократическата партия. През 1903 г. Петко Каравелов го обявява за свой наследник. “Защото е способен, интелигентен, образован и честен!”, аргументира се лидерът на демократите.
Малинов наистина е сред малцината ни държавници, в чиято биография няма тъмни петна. Не е забъркан в нечисти политически сметки, афери и далавери.
Тъкмо обратното - преследва корупцията по коридорите на властта. През 1903 г. той е обвинител в Държавния съд, осъдил за злоупотреби бившите министри Тодор Иванчов, Димитър Тончев и Васил Радославов.
Александър Малинов пет пъти е бил министър-председател и е опазил името си чисто. Това е рекорд не само в нашата, но и в балканската история!
На 16 януари 1908 г. Малинов сяда в премиерското кресло.
Оглавява правителство на Демократическата партия. Мисията на кабинета е да отхвърли васалната зависимост на страната от Османската империя.
Съществуват благоприятни условия за премахване на тази неправда. През лятото е извършена Младотурската революция, която всъщност е държавен преврат. В бъркотията Австро-Унгария се кани да анексира Босна и Херцеговина.
Княз Фердинанд заминава за Виена и се среща с император Франц-Йосиф. Двамата уговарят съвместни действия. Князът обаче обмисля и се колебае. Дали точно сега е най-подходящият момент? Неслучайно в Европа му викат Лисицата.
Какво се случва в София?
“Решен на всяка цена да извърши акта на независимостта - пише историкът Милен Куманов, - Ал. Малинов започва да го “бомбардира” непрекъснато с шифровани телеграми и да настоява за неговото час по-скорошно завръщане в страната. На тези телеграми обаче не последвал никакъв отговор.”
“Това - сочи Куманов - предизвиква сред членовете на кабинета подозрение, че князът се стреми към отлагане на акцията за неопределено време. Бидейки в неведение за действията на държавния глава, Ал. Малинов вече мисли за оставката на своето правителство, но решава да стори това, след като узнае “категоричния отговор" на Фердинанд.”
На 20 септември Босна и Херцеговина са анексирани.
Същия ден иде телеграма, с която Фердинанд съобщава, че пристига в Русе. Там да го чакат, за да се разберат, инструктира князът.
“Това негово нареждане - спомня си Малинов - можеше да се тълкува така и инак; то криеше в себе си възможността за един отрицателен или положителен отговор. Потеглихме обаче за Русе, правейки из пътя разни предположения.”
На княжеската яхта Фердинанд заявява: “Е, господин Малинов, дългоочакваният ден от вас и мен, от целия български народ, дойде. Решението, което взехме в Карпатите, време е да турим в изпълнение. Намислил съм това да сторим във Велико Търново, старата столица на българските царе. Как да стане това?”
“Разумява се, чрез прочитане на един манифест”,
отвръща министър-председателят. Князът му възлага да изготви текста. Малинов го пише на коляно във влака. От клатенето мастилото се разлива, налага се да го преписва два пъти.
На 22 септември 1908 г. манифестът е прочетен от Фердинанд в храма “Св. Четиридесет мъченици”. Сетне Малинов го повтаря отвън пред народа. “Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!”, завършва историческият документ.
Двадесет и четири побелели юнаци от Бяла черква пращат телеграма:
“Ние, живите поборници от въстаническата чета, която през 1876 г. се бори при Дряновския монастир с Фазлъ паша за отечествената свобода, днес сме в неописуема радост, загдето доживяхме да видим осъществен нашият скъп идеал: пълна независимост на отечеството ни. Да живее и напредва свободна и независима България.”
Акад. Георги Марков коментира:
“Това е събитие, което връща България в семейството на независимите европейски държави. Освен политически, страната ни получава и икономически изгоди, тъй като дотогава митническият режим се е определял не от българската държава, а от европейските сили. Повдига се и статутът на българските дипломатически мисии - от дипломатически агенции те прерастват в легации. Независима България променя конституцията си през 1911 г. и вече има право да сключва съюзи, включително политически, военни и търговски.”
За промяната е свикано Велико народно събрание пак в старопрестолното Търново. Навсякъде думите “княжество”, “княз”, “княгиня”, “княжески”, “княжеска”, “княжеско” са заменени с “царство”, “цар”, “царица”, “царски”, “царска”, “царско”.
Един екземпляр от тази редакция е обкован в сребърна подвързия и
влиза в аналите като Сребърната конституция.
Александър Малинов е премиер на още три правителства до края на 1918 г. По време на земеделския режим ръководи опозиционния Конституционен блок.
Като идва на власт, БЗНС създава Оранжева гвардия. Гвардейците са облечени в шаяк и въоръжени със сопи. “Бря, бря, бря, нам да е дубря!”, е бойният вик на тази жакерия. С него връхлитат политическите противници - бурени по браздите на селския възход.
На 17 септември 1922 г. Конституциония блок организира митинг в Търново. В същия ден на същото място дружбашите насрочват събор на цвеклопроизводителите. Поделение на Оранжевата гвардия причаква блокарите на гара Долни Дъбник. Тегли им един хубав бой, реже им брадите и ги затваря в търновските казарми.
Освен Малинов сред жертвите са Стоян Данев, Теодор Теодоров, Михаил Маджаров. Готвят се да ги съдят като виновници за националната катастрофа.
Водачите на опозицията са тикнати в Шуменския затвор.
“Аз поне си починах, когато дружбашите вкупом ни вкараха в затвора”, въздъхва в мемоарите си Малинов.
Политиците са настанени в канцеларските стаи на тюрмата. Специално за тях е прекарано електрическо осветление. Храна им носят от града. Убиват времето с карти.
“Александър Малинов беше най-сериозният от всички ни - разказва Иван Пеев-Плачков. - Повече мълчеше съсредоточен в играта, като че решава някоя мъчна тактическа задача. Когато се отпущаше да заговори, от него можеха да се научат интересни работи. Той беше придружавал Фердинанд в една негова обиколка във Франция и разправяше как той е държал там да манифестира при разни случаи своята бурбонщина.”
Председателят на републиката ги поканил на обяд.
“Падало се, както му е редът, всички да дойдат навреме - предава случката Плачков. - Цар Фердинанд обаче, за да покаже, че има в жилите си кралска кръв, която е различна от кръвта на френския председател на републиката, благоволил да закъснее цял половин час и да накара председателя да го чака. Малинов съзнавал, че цар Фердинанд правел това нарочно и се пукал откъм гърба.”
“За да ни убеди в това - продължава съкилийникът, - Александър Малинов ни разправи как цар Фердинанд го викал да го гощава с гювеч, приготвен в кален съд, както се приготвят обикновено гювечите. “Обичам това ястие, казал царят, защото е демократическо.” И Малинов се преструвал, че не разбира, че Фердинанд се подиграва, защото други път той му бил казал, че отдолу, т.е. от демоса, могла да дохожда само пръдня.”
Лидерът на демократите е амнистиран
след преврата на 9 юни 1923 г. Участва в образуването на Демократическия сговор, но скоро го напуска. Повежда Народния блок и през 1931 г. сформира правителство. То е последното в политическата му кариера.
На 19 май 1934 г. поредният преврат разтуря партиите и закрива Народното събрание. Конституционализмът е възстановен през 1938 г. с парламентарни избори. Александър Малинов отново събира демократите под знамето на демокрацията. Той е вече на 70, но кипи от ентусиазъм. Иска неговата партия да поведе отечеството към нови бъднини!
Ветеранът свиква предизборно събрание в “Модерен театър” на ул. “Мария Луиза”. През социализма там беше кино “Цанко Церковски”.
Денят е 20 март, часът - 9 сутринта. Тълпи прииждат да чуят словото на Малинов.
Трамваите са спрени, полицаи удържат любопитните.
Точно в 10 Александър Малинов влиза в театъра с политическите си приятели. Посреща го френетично “Ура!” и “Да живей България!”.
Качва се на трибуната и започва тихо, по законите на ораторското изкуство. Аудиторията наостря слух. Малинов прави преглед на българските съдбини от Освобождението насам.
“В момента - хроникира репортер на в. “Дневник”, - когато Ал. Малинов започна да говори за историческата за България 1918 година, тъкмо когато произнесе думата “война”, ораторът неочаквано замлъкна. Опрян с ръцете си на масата пред микрофона, той сякаш конструираше новата фраза, с която трябваше да продължи изясняването на причините на народната ни катастрофа. Никой не подозираше, че сърцето на големия държавник бе започнало да спира.”
Залата очаква следващите думи.
Малинов обаче се олюлява и пада в ръцете на Никола Мушанов. На помощ се притичват и други. Викат за доктори. Неколцина медици идат да окажат първа помощ, но напусто. Александър Малинов се преселва в отвъдното.
Опелото е на 22 март в катедралния храм “Св. Неделя”. Заедно с хиляди българи царското семейство се покланя пред тленните останки на многозаслужилия държавник. Погребан е в Централните софийски гробища.
Бутат крепостната порта за каляската на Фердинанд
Търновският кмет Иван Вителов трескаво се готви за българската независимост. Тича към крепостната порта, оцеляла по време на игото. Мери с шивашки метър и преценява, че каляската на княз Фердинанд не може да мине през нея. “Да се бутне!”, нарежда блюдолизецът.
“Сутринта отидох на училището, ученици и учители по улиците - разказва Моско Москов. - Иде съобщение от управителя да отидат учителите на гарата да срещнем княза. Отиваме и чакаме на гарата до 11 часа. Там беше окръжният управител М. Радославов, кметът Вителов, комендантът и други официални лица. Дойде една само машина (локомотив) и съобщи, че князът чака на спирката в Долна махала. Тутакси всички тръгнаха, кой пеши, кой с файтон. В това време князът слезнал на спирката и с адютанта си отишли пеша до черковата…”
Фердинанд не отива с каляска, а на крака до “Св. Четиридесет мъченици”. Като минава през бутнатата порта, се хваща за главата. Лош знак, защото в независимостта е вградена приемственост между Второто и Третото българско царство.
“Защо го направи?”, пита князът Иванчо. Оня си гризе ноктите и мънка.
