Винаги в многострадалната си история българският народ е имал нужда от зевзек, който да го разтушава в мъки и неволи. Борис Руменов го прави близо четири десетилетия. Той става Борю Зевзека като тартор на “барабанистите” около сп. “Барабан” (1908-1921). Заедно с “българановците” около сп. “Българан” и “кводаистите” около вестник “К'во да е” те определят пейзажа на някогашната литературна бохема.

Борю пише хумористични разкази, фейлетони, комедии, фарсове, рецитации, вицове, злободневки. Талантлив актьор, той сам играе героите си на сцената. “Артист, писател, разказвач, декламатор, имитатор, вестникар - във всички тия качества Руменов е отличен - портретува го Борис Вазов и отсъжда: - Със своето творчество той е истински благодетел за начумерения български народ.”

Зевзека редактира хумористичните страници на “Утро” и “Дневник”. Заедно със “Заря” те са под шапката на най-голямата вестникарска компания у нас. Тук пътят на Борис Руменов се кръстосва с този на Станислав Вихров.

Неговата фамилия е Бъчваров, но се има за поет и гони джибровия дъх с вихрен псевдоним. Блазни се да пробие, носи творения и дори успява да публикува нещичко. Той обаче е графоман, иска да превземе страниците, да се говори за него като за явление. Бомбардира с нови и нови текстове, стреля със стихчета и строфи.

Вихров носи, Зевзека хвърля в коша. Вихров пробва отново, Зевзека пак го реже. У Вихров зрее омраза. Редакторът не го зачита за гений. Нещо повече - смята го за бездарник, правилно преценява той.

През Втората световна война Вихров е във войската. Излиза в домашен отпуск, но не се връща половин година. Чуди се що да стори и решава да се консултира с ген. Никифор Никифоров, началник на Военносъдебната част.

Двамата с поета Божидар Божилов го причакват в Банкя. Никифоров излиза от минералните бани и сяда в парка. Божидар отива при него, а Станислав се ослушва на съседната пейка. Парламентьорът пита ще има ли милост, ако избягал от казармата се предаде след шест месеца. “Как шест месеца! Кой ще допусне това?”, чуди се генералът.

“Вихров разбра, че няма друг изход и че той трябва да отива партизанин - невинаги партизанин се отиваше доброволно, понякога обстоятелствата налагаха това”, разказва Божидар Божилов. “И стана партизанин в родопския отряд доста кратко, тъй като този разговор се води един-два месеца преди Девети септември”, уточнява той.

На 9 септември 1944 г. Станислав Вихров излиза от шумата и първата му работа е да си разчисти литературните сметки. Обаче няма оръжие, тайна е как се е сражавал с фашистите. Взема шмайзер назаем. После обръща три-четири на екс - за кураж. Намира и помагач.

Вечерта на 10 октомври 1944 г. двамата тръгват по ул. “Добри Войников” в “Лозенец”. Търсят дома на Зевзека. Спират пред №29. Чукат. Отваря съпругата Цветана Руменова. Казва, че мъжа й го няма.

Гостите си тръгват, но след час-два идват отново. Борю се е прибрал. Вихров и другият го информират, че е арестуван, да си вземе това-онова. Зевзека слага под мишница одеяло и възглавница.

Екзекуцията е извършена в Борисовата градина. След автоматния откос Вихров и неговият асистент хвърлят тялото в Перловската река. После си измиват ръцете. Със сапун. 

Няколко дни по-късно Цветана е известена, че съпругът й е убит от неизвестни лица. Да дойде да го прибере и погребе, нареждат от Софийската прокуратура. Ковчегът бил закован, не се знаело какво има вътре.

Името Станислав Вихров трябва да го има в справочниците,

за да напомня до какво може да доведе литературната маниащина.

Лошото е, че в енциклопедиите го няма Борис Руменов. За Зевзека няма и ред нито в социалистическия “Речник на българската литература”, нито в демократичния “Речник по нова българска литература”, нито в многотомната “Енциклопедия България”.

Алберт Бенбасат разказва какви мъки е избродила вдовицата на убития в усилията си да изчисти едно чисто име. “Трябва ли да повтаряме - пише той, - че всичките ѝ опити да успокои духа на мъртвия, измивайки петното, лепнато му от живите, останаха напразни. Не помогнаха нито събраните препоръки и спомени, нито придобитото с големи мъки “Свидетелство за съдимост”, издадено на 16. II. 1967 г., където в графата “осъждан” е записано НЕ. Машината за смилане на хора не признаваше фактите и очевидностите. Тя имаше своя, абсурдна логика, според която “невинните не ги убиват”.”

Бенбасат публикува и една официална лъжа

на дирекция “Културно-историческо наследство” при Столичния съвет за култура:

“Във връзка с молбата на др. Цветана Руменова за поставяне на паметна плоча на дома, където е живял нейният съпруг Борис Руменов (Борю Зевзека), ви уведомяваме, че същият е известен най-вече като буржоазен журналист и хумористичен писател. След 9. IХ. 1944 г. той е осъден на смърт и разстрелян, а впоследствие реабилитиран. След направеното проучване и съгласувано с ръководството на Съюза на българските журналисти, смятаме, че личността и дейността на Борис Руменов (Борю Зевзека) не дават основание за поставяне паметна плоча на неговия дом.”

Днес къщата вече я няма. Няма и паметна плоча там, където е била.

Вихров искал да ликвидира и Елин Пелин. 

След народната победа поетът Божидар Божилов е ръководител на литературния отдел в радио “София”. Станислав Вихров му носи стихове за излъчване в ефира. Прави го по нестандартен начин, съхранен за поколенията от Божилов:

“По това време идва при мене в радиото, искаше да му пуснем стихове. Тогава охраната на радиото се осъществяваше от Гвардейския полк. Така беше заварено отпреди Девети септември, така си остана и няколко месеца след Девети. Веднъж гвардеецът, който охраняваше на входа, ми звъни:

- Един майор каза да слезете веднага.

Поглеждам през прозореца - виждам Станислав Вихров с кон, клати се на него, пийнал. Викам: “Как да сляза, кажи му той да се качи!”.

Но Станислав Вихров изтиква настрани войника, както е с пушката, с гвардейската униформа, и почва да се качва с коня по стъпалата на Радиото... Стана някаква разправия...

Ожени се по-късно за една гардеробиерка от Клуба на културните дейци. Майка му беше една много мила жена, баща му също... Според мене това беше един талантлив поет, който по-късно можеше да бъде един от видните ни творци. Ако беше се развил, щеше да бъде сега виден поет, голямо име.

Той направи скандал при първото писателско събрание след Девети септември. Тогава щеше да стане член на съюза. Това събрание, ръководено от Тодор Павлов, става в Алианс франсез. На него приемат голяма група писатели комунисти. Самото събрание се предава на живо по радиото. Станислав Вихров извиква от последния ред: “Защо мене ме няма в списъка, аз не съм ли комунист, не съм ли партизанин?”. Тодор Павлов му казва: “Тебе друг път ще те приемат.”

Иска да ликвидира и Елин Пелин

Един ден Станислав Вихров среща на улицата писателя Атанас Душков. В спомените си той разказва:

“От дума на дума заговорихме и за Борю. И аз го попитах: Как стана тази работа бе, Вихров?

Той отвърна лице настрана и затресе ръка:

- Мани, мани! Стана тя една...

- И все пак защо?...

- Кажи ми да ти кажа, де! Пияна работа!

- Пиян, пиян, ама си намерил дома му, и то посред нощ!

- Взех автомат от приятел. И друг ме отведе. Остави, ами щях да свърша и Елин Пелин за едното чудо! Но той излезе по-хитър и ми убегна...

Сега Станислав Вихров съжалява за стореното, но късно. А причината? Не го зачитали като автор или нещо подобно.

Така загубихме Борис Руменов и по една случайност не си отиде и Елин Пелин...”, въздъхва Атанас Душков.