Eмил Зола, писателят трибун, който гравира завинаги името си в историята с гръмотевичното “Аз обвинявам” по време на аферата “Драйфус”, в продължение на години водел двойнствен живот. С жена си Елеонор-Александрин Меле той се запознава през 1864 г. На 17 г. тя ражда незаконно дете, което е принудена да изостави. Съдбата я лишава от щастието да има други наследници. По-късно, след като сключва брак с писателя, тя му признава ужасната си тайна.

Двамата минават под венчило през 1870 г. в Париж. Елеонор-Александрин подкрепя съпруга си във всичките му трудни моменти на творчески съмнения и битки срещу течението и той й остава благодарен за това цял живот.

Бракът им е щастлив в продължение на 18 г. През 1888 г. обаче, когато писателят вече наближава 50-те, хармоничният живот на семейството е разтърсен от появата на млада и красива перачка. 21-годишната Жан Розро е наета на служба в къщата на писателя в Медан.

Зола се влюбва безумно в нея.

Много бързо след началото на връзката им тя му ражда едно след друго две деца, за които той е мечтал, но никога не е имал със съпругата си. Денис и Жак идват на бял свят през 1889 и 1891 г.

Идилията е тайна в продължение на 3 г. А Зола наема на любовницата си апартамент в Париж и вила във Верньой, където ходи с велосипед.

Александрин разбира за изневярата едва в края на 1891 г. вероятно чрез анонимно писмо. Кризата е тежка и двойката е изправена пред развод. След уверенията на Зола, че няма да я изостави, съпругата се примирява. Тя дори започва да се грижи за незаконните деца на писателя – обсипва ги с подаръци, разхожда ги. След смъртта му именно тя прави постъпки пред властите те да бъдат узаконени, за да могат да носят името на баща си.

Самият Зола през 1894 г. признава с горчивина: “Не съм щастлив. Този двоен живот, който съм принуден да водя, ме води до отчаяние. Мечтаех да доставя радост на всички около себе си, но виждам, че това не е възможно.”

Емил Зола е роден в Париж на 2 април 1840 г. Той е един от най-известните, най-печатани и превеждани френски писатели.

Баща му е инженер италианец, който умира през 1847 г. и оставя семейството си в много големи финансови затруднения. В колежа в Екс ан Прованс, където живее с майки си, Емил се сприятелява с бъдещия велик художник Пол Сезан. Покрай него и той започва да рисува, но още от най-ранната си младост търси призванието си в литературата.

През 1858 г. семейството се мести в Париж. Писателят на два пъти се проваля на матурата си в областта на точните науки и е силно потиснат, защото смята, че е разочаровал майка си. Съзнава, че без диплома трудно ще се измъкне от унизителната мизерия, в която минават детството и младостта му. В този период той се движи предимно в средите на художниците импресионисти – Едуар Мане, Камий Писаро, Огюст Реноар, Пол Сезан и др. Приятелството на Зола и Сезан продължава до 1886 г. Двамата имат богата кореспонденция, подпомагат се финансово. След време обаче Сезан решава, че се е разпознал в един от героите на писателя – пропаднал художник, – и на дружбата им идва край. До края на живота си двамата не си проговарят.

Зола започва работа като чиновник в митниците, но бързо напуска и дълго време е безработен. През 1862 г. Луи Ашет го наема в книжарницата си и това му дава известна стабилност. Четири години по-късно бъдещият писател се издига до нещо като съвременните пресаташета за компания “Ашет”.

Писателската си дейност Зола започва във вестниците, където творбите му излизат бързо и му помагат да се утвърди. Контактите му със средите на пресата дават възможност много скоро да бъде забелязан и с гражданската си позиция.

За една година той пише 250 статии, посветени на парламента, в които яростно атакува Втората империя и нейните реакционни представители. От този момент нататък около Зола изобилства не само от приятели, но и от заклети врагове. Заради статиите си дори е арестуван два пъти, но го пускат след ден.

Благодарение на журналистическата си работа през 1868 г. той се свързва с братя Гонкур, а малко по-късно се сближава с Флобер, Доде и Тургенев, като формира с тях нещо като литературен кръг. От този момент нататък Зола започва да публикува по един роман почти всяка година и се утвърждава като майстора на натурализма в световната литература. Освен с “Жерминал”, който излиза в “Златна колекция XIX в.” на в. “24 часа”, славата идва при него с романите “Нана”, “Пари”, “Земя”, “Терез Ракен”, 20-томния цикъл “Ругон-Макарови”, “Търбухът на Париж”, “Врящото гърне” и др.

Името на Зола привлича международно внимание, когато той се намесва в аферата “Драйфус” през 1897 г. Обвиненията в предателство срещу един невинен офицер, съпроводени от злостна антисемитска кампания, карат писателят гражданин да се ангажира. В отвореното си писмо “Аз обвинявам” във в. “Орор”, който се разграбва за минути, Зола прави синтез на целия случай. Той се подлага сам на съдебно преследване, за да може аферата да бъде прехвърлена в граждански съд. В този процес излизат наяве редица нередности, допуснати от военните магистрати.

Заради делото и отзвука, което то предизвиква, Зола е принуден да напусне Франция и да замине в Лондон. Изгнаничеството му продължава 11 месеца.

Превърнал се в защитник на истината и справедливостта, писателят в същото време плаща скъпо за смелостта си. Съдиите прибират част от имуществото му, много от военните го смятат за изменник, вратите към Френската академия окончателно се затварят за него, след като той 19 пъти поставя на разглеждане кандидатурата си и всеки път е отхвърлен.

На 29 септември 1902 г. Зола и съпругата му се задушават през нощта от дима на недогорели дърва в камината. На сутринта смъртта на писателя е констатирана. Жена му обаче оцелява. Става дума за трагичен инцидент, но предвид многобройните врагове на твореца тезата за убийство никога не е напълно отхвърлена.

Автор е и на 10 000 снимки.

Зола започнал да се занимава с фотография от 1888 г. Запалва се по време на ваканцията си на океана в Роаян. Отдава се обаче на страстта си напълно, когато завършва цикъла “Ругон-Макарови” през 1894 г. Писателят притежавал десетина фотоапарата и направил около 10 000 снимки, от които са запазени едва около 100.

Зола дори открива три фотографски лаборатории в Париж, Медан и Верньой. В малки бележници той педантично записвал кога е правил кадрите и отбелязвал детайли около тях. Писателят прави истински фотографски репортаж за световното изложение през 1900 г. Щрака по време на пътуванията си в Италия и на изгнаничеството си в Лондон. Семейството и децата му са друга основна тема на фотографията му. Въпреки склонността си да прави документално досие като основа на романите си Зола не използва снимките си за тази цел. Те обаче са интегрална част от творчеството му.