С разказ за нея печели наградата “О'Хенри”на сп. “Нюйоркър”

Сто години от рождението на Блага Димитрова се навършиха на 2 януари 2022 г. Поетесата е родена в Бяла Слатина, но израства във Велико Търново. Майка й е учителка, баща й - юрист.

През 1941 г. завършва класическата гимназия в София, а през 1945 г. - славянска филология в СУ. Учи в литературния институт “Максим Горки” в Москва, където през 1951 г. защитава дисертация на тема “Маяковски и българската поезия”.

Автор е на много поетични книги, както и на романите “Пътуване към себе си”, “Отклонение”, “Лавина”, “Лице”, забранен от властта, и др.

През 1991 г. е избрана за народен представител от СДС. На следващата годна става вицепрезидент в тандем с президента д-р Желю Желев. Проклина депутатите да им изсъхнат ръцете, ако подпишат новата конституция. През 1992 г. подава оставка заради несъгласия с д-р Желю Желев по повод на т. нар. Боянски ливади.

Предлагам ви един не много известен епизод от живота на голямата поетеса Блага Димитрова.

В края на ноември 1964 г. на посещение в България пристига американският писател Джон Ъпдайк. Той е на 32 години и още не е много известен, какъвто ще стане след романа си “Заеко, бягай”.

В София Ъпдайк пристига от Букурещ, а преди това е обиколил Чехословакия и няколко от републиките на СССР. Писателят пътешества като “посланик на изкуството” по културна програма на Държавния департамент на САЩ.

На 1 март 1965 г. Джон Ъпдайк публикува в сп. “Нюйоркър” разказа си “Българската поетеса”. В него той се скрива зад псевдонима на “малко уморения” американски писател Хенри Бек.

За българската си героиня избира името Вера Главанакова.

Неин прототип е поетесата Блага Димитрова.

Не знаем как е избрал тази фамилия, но според българския тълковен речник главанак означава “изключително тъп и неразбран човек с голяма и дебела глава, донякъде синоним на главоч”.

Година по-късно Ъпдайк участва с него в конкурса за кратък разказ и печели престижната награда “О'Хенри”.

През 1970 г. “Българската поетеса” е включен в сборника “Бек, книга”, заедно с разказите “Бек в Румъния” и “Богат в Русия”, които са написани след обиколката на Ъпдайк в соцлагера.

Разказът е публикуван само в секретния “син бюлетин” на СБП. За широката публика остава напълно неизвестен. Отпечатан е чак през 2007 г. в сп. “Панорама”, преведен от Йордан Костурков.

Макар и непубликуван за широката публика в България, разказът веднага

попада под огъня на родната официална критика

заради “обрисуваната тенденциозна картина на реалността”.

“А в тази реалност освен самата българска поетеса всичко друго носи тягостния печат на безсмислени бюрократични порядки в един писателски съюз, организиран по подобие на комунистическата номенклатура”, пише проф. Елена Михайловска в книгата си “Блага Димитрова: живот-слово”.

Джон Ъпдайк вижда Блага Димитрова по време на срещата, организирана от СБП според тогавашния официален протокол. По любопитен начин писателят Хенри Бек (Ъпдайк) описва атмосферата в залата, сравнявайки я с подобните срещи в Москва, Киев, Ереван, Алма Ата и др.:

“Същата полирана овална маса, фруктиера с плодове в утринната светлина, проблясващи чаши за бренди и минерална вода, спотайващ се портрет на Ленин, с шест или осем търпеливо насядали мъже, които рязко ставаха на крака с внезапни безчувствени усмивки. Групата обикновено включваше няколко литературни чиновници, наричани “критици”, поставени високо в партийната йерархия, словоохотливи и остроумни, чиято роля беше да вдигат тостове за международното разбирателство; неколцина подбрани романисти и поети, мустакати, пушачи в лошо настроение затова, че им губят времето; университетски професор, ръководител на катедрата по английска и американска литература, който говореше на разкошен поостарял английски за Марк Твен и Синклер Луис; млад преводач с влажни длани; разрошен възрастен журналист, който раболепно си водеше бележки...”

Всичко в тази протоколна среща е скучно и омръзнало на писателя Бек, познати са му и въпросите, еднакви са и “тържествените слова” на домакините...

И тогава... “Вратата се отвори и в стаята влезе, внасяйки

розов лъх на жена, която току-що е излязла от банята,

леко задъхана, защото бе бързала, без шапка, жена в светло палто, със светлоруса коса". (...) “Той (Бек - б.а.) се почувства най-силно трогнат от усещането си, че тя беше бързала, бързала беше да дойде при него и още бе така мило развълнувана...”

По това време - 1964 г., Блага е на 42 години, красива, женствена и известна на почитателите на поезията със стихосбирките “До утре”, “Светът в шепа” “Жена” и др.

Джон Ъпдайк не крие учудването си от появата на красивата жена със светлорусата коса. А писателят Бек продължава:

“Изненадата, която почувства, не беше свързана с появата - най-сетне - на тази заемаща централно място жена; той винаги я беше очаквал да се появи. Това, което не беше очаквал, беше, че тя ще се появи точно тук, в тази далечна и унижавана страна, в тази стая, обляна в утринна светлина, където той видя в ръцете си малко ножче, а на масата пред него - златна и сочна, разрязана точно наполовина круша”.

Когато на другия ден го водят в Рилския манастир, Ъпдайк пита за поетесата. Придружаващият го романист преводач казва:

“Тя живее, за да пише. А това не е здравословно...”

По-късно в разказа американецът ще напише, че тя е “съвършена, уравновесена, удовлетворена, реализирана. (...) “Любопитно ми е самото това ярко съчетание от красота и ум. Искам да кажа - какво може да направи една душа с всичко това?”

В разказа Бек (Ъпдайк) не крие романтичното си увлечение по Вера Главанакова (Блага). Но читателите повече ги интересува въпросът имало ли е нещо повече от харесване между Блага и Ъпдайк? И не заради заничането през ключалката, а заради факта, че любовта между известни хора винаги е интересна. Още повече - ако е и тайнствена.

В книгата си за Блага проф. Михайловска има едно изречение за срещата между двамата, което леко повдига завесата: “И следите от тази среща (добре, да го наречем - и негово влюбване) оставят завинаги свой ярък творчески знак”. Блага обаче никога не споделя с нея, че е имала любовни трепети към Ъпдайк. Но между тях остават хубави приятелски чувства.

Литературният критик Йордан Василев, който 3 години по-късно (декември 1967 г.) става съпруг на Блага Димитрова,казваше, че тя не е имала любовно увлечение по Джон Ъпдайк, който бил 10 години по-млад от нея. Тогава канят Блага Димитрова на срещата в СБП в последния момент и заради това тя закъснява.

Ъпдайк трябвало да бъде само един ден в България, но заради Блага остава още един, а вечерта я кани на вечеря. Били само двамата, но според Василев на съседните маси е имало достатъчно “цивилни изкуствоведи”, както наричат ченгетата от ДС.

В архива на Блага нямало писма от Ъпдайк до нея, но той й изпраща книгите си с хубави автографи. В “Българската поетеса” е описано как двамата герои си разменят книги и Бек (Ъпдайк) написва: “Скъпа Вера Главанакова - на мен наистина ми е много мъчно, че на нас двамата ни се налага да живеем в противоположни краища на света...”

Автографът на Вера Главанакова (Блага) е: “На Хенри Бек,

искрено, с много правописни грешки, но и с много л...”

Поетесата е оставила на читателите да гадаят дали става дума за “любов”, или за “лудост”. Бек описва и разходката в Градската градина (вероятно става дума за Парка на свободата - б.а. ) и дърво, пълно с птици. Нарича го “Говорещото дърво”.

След години Блага Димитрова написва стихотворение със същото име:

Един поет отвъд океана

Дойде за три дни в София

И отвори внезапно слуха ми

за чудото в

Градската градина,

през която минавах

всеки ден,

без дори да го забележа:

“Говорещо дърво”

го нарече,

цяло отрупано с птици,

Сякаш чуруликащи

плодове,

сочни от многокрила глъч.

Той си замина далече -

бегъл лъч отвъд хоризонта,

и остави дървото при мен

да ми казва

недоизреченото...

Джон Ъпдайк умира от рак на белите дробове на 27 януари 2009 г. в болница в Данвърс.

Блага Димитрова умира също от рак на 2 май 2002 г. в София.